Аз, здрава и права, подтичвам като вървя, припявам си като мия прозорците, сънувах, че се намирам в служба ТЕЛК. Подавам на жена в бяла престилка някакъв лист и с глас кротък и притихнал, ама тъй притихнал, че не мога да се позная, казвам: „В този документ сте допуснали две грешки“. Жената казва нещо, не го чувам, защото съм и малко глуха. И докато се напрягам да разбера, картината в съня ми се сменява. В нашето село съм, влизам в църквата Света Богородица, заедно със съседките Бистра и Денка. Свещениците на два гласа пеят божествени псалми за празника на селото Свети Дух. Жените се загубиха някъде, тръгнах сама да бъда поръсена с китката босилек и да целуна на попа ръката. Навеждам се над сребърния кръст в ръката му, а едно въздушно течение изскача от олтара, завърта се като пумпал и издухва всичките орехови листа от пода на църквата. Аз стоя под купола, гледам нагоре, канех се май да питам Бога за нещо, но ясно си спомням, че не питах нищо, а като свалих очи, се видях пред два ковчега. Поповете пееха божествена заупокойна. Ковчезите бяха големи, сковани специално за едри хора от шпертплат, ъглите им стегнати с метални гривни, болтовете и гайките им блестяха. Не можех да откъсна поглед от лъскавите гайки. Не поглеждах покойниците, а пък знаех кои са – бяха моите съседи Трифон и Василка. Този ден на обед бяха ме повикали да ги упътя как в София да стигнат до ЦТЕЛК. Щяха да тръгват вечерта на път. Казах да си вземат едно купе във влака, а на гарата в София да се качат на такси и да кажат къде да ги закара. „Ще ти бъде трудно да шофираш в София“ – му рекох и си тръгнах.

На Василка в областния град не били й дали „група“, та щели да опитат по-нагоре. Пък какво ли й е на Василка, сто килограмова жена, пуши повече от мъжа и от дъщерите си, гледа прасета, кокошки, пуйки (пуйките са на кака Пенка, но в съня ми бяха нейни,) два декара двор тя го оправя, сади, копае, полива, ту тя ми дава разсад, ту аз на нея... Вървя към мойта къща и се чудя. Чудя се и надничам в ковчега. Не виждам лицето на Васка. Покрито е с мъжка носна кърпа по краищата със сини тънки и дебели черти. Погледът ми тръгва напред, опитва сe да повдигне кърпата със сините краища, но не успява. А аз в това време хем си стоя на мястото, хем се умножавам: ставам двама, трима, четирима човека. Единият хуква да търси жените. Другият върви след попа и дебне да целуне ръката му. Най-високият се провиква: „Какво правиш, бе, спри се!“ – Подвиква на погледа ми. Коя точно от четирите души съм не зная, но усещам как погледът се вмъква в мене и го виждам, че гледа виновно като бито куче.

Защо се подвира под кърпичката на жената? Там няма нищо. Когато снощи в тъмното се ударили в оня спрял трактор, телата им изхвърчали в нивите, откъснал се и покривът на колата, та отнесъл лицето на Василка. Не питам защо, само стискам ръцете на момичетата им, от самосебеси зная, че тракторът е спрял, защото горивото му свършило, трактористът тръгнал с тубата на стоп до града да налее, та да го прибере от пътя...

Вече не се чудя защо съм в Телка. От Тришко и Васка ми е дошло. В сънищата тия работи стават заразни. Не щеш, ама прихващаш. Та подавам аз документа, соча на жената грешката:

Написали сте ето тука „Без ЕМГ“. Изследване има, дадох Ви оригинала.

Видях го, госпожа. Но е без значение, показателите му са слаби.

Пишете тогава: „ЕМГ със слаби показатели“.

Защо сте се захванали за ЕМГ-то? – негодува докторката.

И аз това се питам. Хем не мога да си спомня трите букви какво означаваха. Но се инатя – в такъв отговорен документ не е редно да се пишат неверни неща! Това умозаключение не го правя дори наум – то нахлува като външен тласък в ума ми, сякаш е чакало на прага, за да се втурне в него. И ме изпълва с решителност. Неосъзнато се старая всичко да е изрядно и да стане бързо, преди нейде да ме е причакал някой трактор...

Другата грешка? –присмехулно пита жената от Телка.

Тука пишете „Крайници без отоци“. Аз от трийсет години не съм си виждала краката нормални, все са отекли.

Надигам полата си и показвам двата мои крака, надебелели като елекрически стълбове. И се изненадвам, сякаш и аз за първи път ги виждам.

Такова е мнението на специалистите.

Ще ви пошепна нещо – казвам. И виждам как се наклонявам към русите къдрици, там където се люлее красива златна обеца. Чувам се как пошепвам: „Трябва да знаете, че и те като Вас го преписаха от предишни епикризи... Никой не ме прегледа, не ме попита как се чувствам, защо искам Телк“.

Няма значение как се чувствате. Това е субективно. Важно е написаното в документите!

Краката ме болят!

Но нямате язви!

И раменете ме болят, и китките, и коленете. Не погледнахте дисковете от рентгена, които нося.

Но нямате сменени стави!

Ортопедът препоръча да си търся спонсор, стрували по пет хиляди всяка!

Но не сте ги сменила, госпожо! – усмихва се. –Това е важното.

Важно за кого? Къде е смисълът да ми помагате в самия край на заболяването? Сега помогнете, да се забави процесът! Освен това.... На осемдесет и толкоз съм, не искам да ме погребат със скъпи стави!

Но не се подпирате с бастун, нито на патерици. Изглеждате двайсет години по-млада, госпожо!

Официален отговор ли ми давате? Благодаря за комплимента, не ми ли обяснявахте до ей сега, че не е важно каква ме виждате, а какво ще пишете в документите ?...

Надприказването стана дълго, а сънищата ни са кратки и може би затуй картината се завъртя и изчезна незабавно. Така и не разбрах, а толкоз ми се искаше да зная ще ми дадат ли група... Опитах да се върна в Телка, но не стана. Защото лежах в ковчег, нагласен с лъскави копринени плисета, целият в бяло и аз самата бях облечена в бяло. Всичко наоколо бе леко и въздушно. Лежах спокойно, ще кажеш, сладко съм заспала. „Кротка бях приживе и кротка си отивам“, прищракна огнена светкавица в умиращото ми съзнание. Стори ми се даже, като гледах отстрани, прикрита зад едно стебло на бор, че леко се усмихвах. Може да е вярно, защото не ме болеше нищо. Малко преди гробарите да започнат в такт и съвсем ритуално да отпускат въжетата, някой повдигна капака и ми задърпа коленете. Искаше да ми открадне скъпите стави. Не ме заболя, но тъй се разгневих, тъй се развиках, и виках до премала...

...Седнах в леглото.

Бях потна, виках без глас, размахвах ръце, отпъждах крадлата.

Още я виждах в бюрократично бяла лекарска престилка.

Транзисторчето ми предаваше последната за деня емисия:

На пътя между Казанлък и Габрово две коли се сблъскали, загинали са всичките шестима пътници...“

 https://svobodenpisatel.org/…/2012-12…/951-zdravka-dimitrova