Проф. дфн СИМЕОН ЯНЕВ – ПЕТКОТО

ЕДИН „НРАВСТВЕН“ ФЕНОМЕН В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

През май 1876 г., след разгрома на въстанието, наречено Априлско, Захари Стоянов, апостол в Четвърти революционен окръг, заедно с повече от стотина въстаници бяга в Балкана, на север от поразената област. Отначало с другари и накрая сам, той седмици се опитва да се спаси, като търси помощ от мирните планинци, които постоянно среща по пътя си. Голямото число от тях (най-често открито) му предлагат да го заведат веднага при турците. „Да ти дам хляб – казва един гигант от село Шипково, – но хайде по-напред да те заведа в село, да те види агата, па тогава. Ние имаме от него емир, така да постъпяме като с теб хора.“ Озверен от ярост и глад, Захари му изважда камата си. „Куп месо затрепера напреде ми – разказва той – и без повече съпротивления хвърли настрана своята торбичка с хляб, на която аз станах господар.“ (547)[1]

С малко изключения така постъпват повечето от българите, на които той се открива. А преди тях, докато е още с Бенковски, той е срещнал и дядо Нею, и дядо Вълю, като последният е изиграл цяла пиеса, докато ги докара под дулата на турската пусия.

Да се чете тая част от „Записките“ е тягостно, дори ако човек не е българин и не го пари родов срам. Но вероятно не по-малко тягостно е четенето й за свободния от националните пристрастия човек, защото това, което правят, и това, което говорят горските хора, в крещяща степен се разминава не само с националната чест, но с онова, което изискват от човека и най-простите морални повели на всяка религия. Раболепие, престараване, пълна липса на човечност, страх, подлост и вероломство са събрани в тези страници в количество, в което не могат да бъдат намерени в нито един друг български документ. Българската историография и българската етнопсихология от десетилетия свенливо подминават тия страници. Иван Хаджийски, който произхожда от същите тия краища в Балкана, написа една великолепна „Оптимистична теория за българския народ“, както и психография на българите, които направиха Априлското въстание. Но и неговото силно перо заобиколи предпазливо тая тъмна бездна, разкрита ни единствено от един потърпевш свидетел. По същия начин срамежливо ги отминава и българското изкуство – киното, театърът, най-вече литературата, макар че именно за човека на изкуството тия страници са изпълнени с такива пропасти (но и висоти) на човешката душа, каквито и най-силното въображение не може да роди. Защото колкото и пъти да препрочита тази прословута част на „Записките” и колкото и внимателно да прониква в основанията на хорицата от планината, читателят остава без отговор на един реторичен въпрос – как е възможно?

Няма нищо по-естествено от това малодушният човек да извърши морално престъпление – да откаже помощ, да наклевети, да издаде един гонен човек.

Нищо по-естествено няма и от това един прост и заблуден човечец да направи злина в незнанието си. И единият, и другият обаче няма да изпитват удоволствие от деянието си, тъй като не е свойствено на човешката природа, когато сама е жертва, да изпитва удоволствие от собственото си падение. В споменатите страници на „Записки по българските въстания“ в много от случаите е като че ли именно така. Тук ще приведа първия по-обемен цитат от тия тъмни сцени, за да добият думите, които по-натам трябва да кажа, яснота и за ония, които никога не са ги разгръщали.

Това е моментът на залавянето на Захари, загащен в една овчарска кошара:

На мястото си, пезевенк, ей сега ще те катурна! Басън, чоджуклар! Пушките на титик! Заобикаляйте! Давранма!… – изреваха отвън няколко гласа на турски език, които ме пронизаха като с куршум.

Бачо Стойко се върна заднишком в колибата и се сви до вратата полумъртъв. Помня само, че ченето му започна да трака, като кога коват воденица. Аз очаквах от минута на минута да си приема наградата, състояща се от няколко куршума.

Предай се, душманино! – извика втори път външната команда, строго и грубо, без да се види никой в тъмнината. Всичко се свърши вече…

Отговорих, че не съм опасен човек, нямам върху си никакво оръжие, готов съм да се предам, за което помолих и бача Стойка да излезе навън при тях, а аз останах сам при големия огън, обърнат с гърдите срещу вратата. Сега си помислих вече, че ще ме гърмят, стиснах си очите уж да не гледам, когато светнат пушките.

Клекни на колене! – извикаха непознатите. Аз се покорих.

Съблечи си горната дреха! – повториха те. Аз направих същото.

Дигни си нагоре ръцете! – потретиха те. Аз заприличах на разпятие Христово – най-сгодна позиция за куршуми.

Да не си мръднал! – извикаха за последен път непознатите и четирима души като вихрушка наскачаха в колибата, прескочиха огъня и се налепиха около ми.

Който е следил дотука разказа ми, уверен е, че нападателите не са други никои освен кръвопийци башибозуци. Не. Така мислех и аз, но като се подадоха из вратата поменатите четирима души, наместо вити гъжви, наместо белочиренни ятагани и изтрити шишанета аз видях рунтави калпаци, брадви с широки острила и една дебела дряновина. Те бяха наши православни братя, българи, християни селяни, родом от Грънчарските колиби! Чак когато стиснаха те моите недъгави членове със своите костеливи панчи, проговориха на отечествения ни език. „Бягаш, а? Куче краставо!“ – каза един от тях и като ми хвана двете ръце, които изви и събра на гърба ми, стъпа с желязното си коляно отгоре ми. Аз се прегънах като празен чувал.

Развързвай му пояса, да му вържем ръцете – обади се втори.

Аз поисках милост от християнските башибозуци, като им казах „братя“.

Брат ли? Такъв брат като тебе, който е излязъл да хвърля пушка на царя, ние не искаме да имаме – отговориха двамината, а третият ми цапна една плесница по страната, защото съм противоречал.

В разстояние на две минути аз бях вързан, но така ревностно, щото гърдите ми бяха изпъкнали напред. Радост и тържество блещеше по лицата на победителите. (556-557)

Току-що изпитали, както казва злощастният свидетел, радостта и тържеството от залавянето му, те веднага показват още една ревност към господарите си, на която малко роби биха били способни: „Скоро един от нас – говорят си те – да се затече в село, да извести каква е работата, защото аскерът прие заповед да излезе тая нощ в планината. Трябва да направим това добро, за да не се мъчат хората напусто.“ (558)

Когато един българин, един апостол, уловен от сънародници, толкова човеколюбиви към аскера, от който той е тръгнал да ги освобождава, слуша това, той едва ли може да си помисли друго, освен да изплаче като Ботев пред немите козлодуйски хижи, когато ги кани да тръгнат с него: „И аз съм тръгнал народ да освобождавам!“

Но Захари дори няма време да го помисли. Защото всяка нова минута в компанията на ревностните падишахови слуги му.разкрива превъплъщения, каквито могат да направят безпомощен и най-вещия психолог. Ето – едва повели разговор с него, те състрадателно го окайват и накрая му правят такова човеколюбиво предложение, каквото само кръглият идиот, който не вижда връзката между собствените си действия, може да направи; питат го има ли пари и му дават съвет: „По-добре дай ги на нас да те споменаваме, отколкото да ги вземат кучетата – казаха те с братско съчувствие“ – коментира смаяният Захари.

В такива разговори увлечени, наближават те в тъмнината селото с турците, на които искат да го предадат. Той ги моли да го заведат поне при българския чорбаджия, за да е сигурен, че поне ще достигне до турския съд, а няма да бъде смазан от бой от башибозуците, които не признават съд. „Това ние не направяме – обещават му те, – всинца сме християни, гдето се е казало.“ (559)

И го отвеждат право при башибозуците, където очакваният бой започва веднага.

Всичко продължава като в най-добра съвременна абсурдна драма. Предали го, те се надпреварват да разказват как го били хванали, което е поведение на непълнолетни или на идиоти, защото господарите им изобщо не се интересуват от техния разказ. И тъкмо „героите“ .слизат от сцената, изпратени да свършат една слугинска работа, и излиза там друг един техен съселянин, който не е бил измежду заловилите го, но не иска да падне по-долу от тях, защото предния път пръв го бил забелязал и пръв предупредил турците за него.

За „зла участ“ обаче не бил пръв при залавянето му. В няколко реда Захари Стоянов е изградил един от най-запомнящите се и страшни образи в своите „Записки“, толкова обаче отвратителен в мерките на нормално човешкото „зло-добро“, че литературата, историята, етнопсихологията и всички други дисциплини, които черпят от тази богата книга цял век вече, се преструват, че не го забелязват. А ето тия редове:

В това време при нас влезе един българин твърде висок на ръст, с червено кръвено лице, човек на 35-40-годишна възраст. Той влезе смело и дързостно без никакво позволение от страна на агите. Другите българи, които от по-напред влязваха, повечето слугуваха или за други работи дохождаха, без да седнат, когато новодошлият с първо влизане завзе място близо до турците. От най-напред аз го помислих, че е селският чорбаджия, но охлузеният му калпак противоречеше на това предположение. Работата скоро се осветли и аз узнах, че напреде ми не стои друг никой освен моят предател, който ме видял надвечер при малкото момче и който се затече да извести в селото.

Как си, аратлик? Защо не ме почака при момчето, когато тръгнах да ида към тебе, а избяга в гората? Ти мислеше, че ще да се отървеш? – каза предателят така спокойно и хладнокръвно, като да правехме пазарлък за някоя продажба.

Той се гордееше със своя подвиг. Седна близо до мен, като ядях хляб, и почна да ме безпокои и закача с разни думи. Най-напред ме нападна, че съм бил човек без вяра и съвест, защото съм ял мръсно (блажно) в петък; че светът щял да пропадне като от нас хора, и други такива.

Малко остана, ефендим, да изтървем от ръцете си тая комита, ако да не бях го видял случайно. Макар и отдалеч, но щом му зърнах дрехите, от един път ме преяде на сърцето, сетих се, че тоя човек не е от чистите – говореше той на турците, които малко внимание обръщаха на нашия разговор, защото си шепнеха нещо тайно.

Ей, пезевенк, всичките българи да бяха като тебе верни, то комитите ни един ден не можеха да живеят в Балкана; но какво да се прави, че мнозина ги поддържат – каза старият турчин, който неволно, виждаше се работата, да отърва думата пезевенк, но и предателят нема дързостта да го поправи.

Но оттук нататък не само че няма да ви предавам вече комитите, а и аз сам съм намислил да стана такъв – каза предателят.

Защо бе, Петко? (…) – попитаха зачудено и двамата турци.

Защо? Вие знаете – отговори Петко сърдито. – Тоя мръсник (т. е. наша скромност) комита ли е, или някой бей? Защо сте го оставили да се разполага с вас заедно, да прави кеф с вино и ракия, а не го вържете за врата о прозореца като мечка или да му ударите едни букаи на краката?

Холан, Петко, остави го на мира. След толкова мъки и гладуване по Балкана нека си почине тая нощ, а утре ние ще ти направим кефа. Нали го виждаш, че от мъки и неволи душа не е останала в него? – Колкото за букаи, което в реда си да ги туриш на краката на един χ а π у с, не можахме да намериме – отговориха турците.

Земете ги от мене, ей сега — отговори Петко и изскочи из вратата навън.

След десетина минути той се върна ухилен, че сполучил да намери едни конски букаи, които удари на краката ми с влизането си още. Наближи полунощ вече и турците не се посвениха да покажат вратата на верния Петка. (564)

Сега вече можем да слезем от ония литературни постамента, от които (разбира се, съвсем заслужено) вече десетилетия разглеждахме тия свидетелства като изкуство и можем да ги погледнем като неща от живота, колкото и неприятни за гледане и мислене да са те. Можем да снемем литературната терминология и да я заменим с най-общата социологическа, защото без съмнение това, което тия сцени представят, е един социум, в който попада външен човек, мислейки го за свой и осъзнавайки го чужд, докато се опитва отчаяно да го разбере. Можем да наречем този социум социум на петковците[2] (но не в турския смисъл) не само защото чисто българското име на конкретното лице обозначава еднотипността на разни индивиди, но и защото типовото у индивидите, които големият свидетел представя без трудност, се свежда в поведението и действията на въпросния Петко. Преди да го срещне, Захари Стоянов е предаван вече няколкократно, но щастливо е успял да избегне разсъжденията си за хора, които поразително се държат по описания чрез Петкото начин, защото просто не е заставал очи в очи с тях.

* * *

Как трябва да бъде окачествено това поведение, което и за сто години след описанието му остава неокачествимо, т. е. вън от критериите на цивилизования човек? Захари Стоянов го нарича предателско. Но на едно място сам той прави една изключително прозорлива забележка, излизайки от своята гледна точка на национал -революционер и приемайки гледната точка на свободния наблюдател. Той пише след поредната си среща с човек, който открито му заявява, че отива да го. предава: „Виждаше се работата, че по онова време и по понятията на тукашните хора предателството не съставляваше още порок.“ (550)

Но щом издаването на човек, който има нужда от помощ и не е извършил никакво непосредно престъпление към лицата, които съставляват дадена общност, за да засегне нравствените им норми, не се смята за неморално, би трябвало да допуснем или че те приемат престъплението (престъпление към държавата) като такова и тогава просто се изявяват като лоялни граждани на тази държава, или че ако това не е така, живеят със съзнание, което е в постоянно противоречие със собствената им нравствена (християнска) норма. Първото предположение явно е несъстоятелно; въпреки постоянно декларираната си вярност към държавата петковците имат за нея съзнание като за чужда. Това личи от негативното им отношение към турците, когато не са край тях, така и от най-честата им мотивация при издаването на комитата, а тя е следната по думите на поредния кандидат-предател на Захари Стоянов: „Не можа да чакам, че една къща деца имам, не съм излязъл като тебе да умирам.“ (550)

На нас ни се поръча всеки ден, щом видим такива като вас хора, да обаждаме на агите – обяснява на Захари другият кандидат-предател, – което аз ще да извърша, за да ми бъде мирна главата.“

Да му бъде мирна главата в една система, която го задължава да клевети и предава сънародниците си, е възможно само ако петкото наистина го прави. Единствените двама души, които среща в Балкана Захари Стоянов и които се осмеляват да не го предадат, са убити. Единият е онзи невероятен бай Станчо, който отначало моли да не го замесват в комитетските работи, защото няма да издържи и ще ги издаде, а после, за да не ги издаде, се хвърля в пропастта на една река. И вторият е оня наивен Иванчо, който единствен се съгласява да му даде доброволно хляб. Неутралното поведение (ако можем да наречем неутрално действието в рамките на християнските канони) без собствено ангажиране в работите на комитите е предварително изключено. В такава ситуация, подложени между два огъня, петковците избират оная страна, която им се струва по-силна, и с тоя избор същевременно зачеркват собствените си (християнските) морални норми.

Но дали изобщо избират те? Захари Стоянов ги заварва в планината с готов избор; башибозушките орди са посетили вече селата и колибите и към историческите спомени за жестокостта им заработва и атавистичният, отработен през робството страх за живота и поколението. Този именно страх е главната причина за толкова неадекватното им поведение.

Но да се каже, че страхът, действащ внезапно и разбудил атавистични спомени, е достатъчното обяснение за тази почти сладострастност, с която изживява престъплението си пред очите на турците петкото, не означава повече от това със ситуацията и спомена да се обясняват нравствени аномалии, чиято основа е видимо много по-сложна. Петкото, който се старае да докаже близостта си до чуждия (който е и силен) за сметка на естественото си родство със своя (който е и слаб), отреагирва на много по-сложни комплекси, травмите от които не просто са го накарали да се преструва, но са предизвикали необратими поражения в системата му за оразличаване на своето и чуждото. И с това – в самото му обществено общуване. Тия поражения най-общо са произведени по добре пробван от крайграничните цивилизации модел, според който страхът за рода довежда до загуба на памет за народа и страхът за себе си подсилва и развива до ненормална степен егоцентричното начало у индивида. Само крайно разколебаният от една репресивна държавна система индивид, за когото злото е безусловно и насилието непреодолимо, независимо от степента му на културност, приема онзи тип поведение, който по-горе описах като поведение на петковците.

Най-непоправимо разклатено се оказва съзнанието за свой, когато това състояние характеризира не отделни индивиди, а цели общности. Такава именно общност се оказват българите от старопланинските области и старопланинската яка по време на Априлското въстание. Но би било несъмнена грешка да се мисли, че тези общности са локализирани само в тези области. Причината, за да се изявят те така активно, не е нито в това, че тези райони са били подминати при обиколките на апостолите, нито в изолираността и оттук културната периферност на това население. Причината е, че те изживяват въстанието само във фазата на разгрома, пропускайки всички останали предходни фази. В такава ситуация активност придобива онази част от народа, която е най-дълбоко поразена в разкъсването на междуличностните и междуобщностните връзки. Тази част по принцип съществува навсякъде: в Копривщица и Панагюрище, в Перущица и Ново село. Но припокрита от онези части на нацията, които пазят здрави този тип отношения, тя просто не е могла да се прояви или се е проявила епизодично. Освен това общото нещастие създава и чувството за обща съдба и затова във въстаналите области петковците не са могли да се изявят в същностното си поведение. Общото нещастие облекчава и заякчава обществените връзки, така както очакването на общо нещастие ги разкъсва, принуждавайки всекиго в очакването (особено в продължителното очакване) да търси и свои варианти за изход. Значимостта на Априлското въстание в този смисъл освен в традиционните посоки трябва да се търси в още една: то позволи в границите на кратко време да се покажат активно различните части на българския народ. Изявата на петковците, хората, които все чакат лошото да ги сполети и непрекъснато се опитват да го избягнат, приемайки неограничени морални компромиси, е, разбира се, една от най-неприятните. Но в същото време и най-поучителната.

Защото петкото не е обикновен предател, който съгрешава под натиска на насилието или от наивност. Още по-малко той е истински предател, от онези, които двойно извървяват своята голгота: първия път, докато вземат своето решение, и втория – докато понасят резултата му. Петкото е нещо особено: той не е нито обикновен, нито голям предател. Безусловното е, че той е малък човек. Но щом го определяме така, веднага изниква необходимостта от нови отграничения. Тук не става дума за онзи тип „малък човек“, върху когото изляха милостта и съчувствието си толкова велика писатели от края на XIX и началото на XX век, „малкия човек“ в смисъл на духовно чистия, но смазан от обстоятелствата индивид. Тук става дума за духовно смазания, но приел смазването си като морална норма индивид, против човешкото у когото са не само обстоятелствата, но и собствената му природа. Главният проблем на този малък човек е умалената му до извратеност природа; онова, което е неговият най-отвратителен недостатък, той представя като най-значима гражданска добродетел. Там, където и турчинът, чувстващ се естествен бранител на собствената си държава, се спира, там петкото започва. Той не просто предава: той се възвисява в предателството си, то е за него духовно тържество. „Оттук нататък – издевателства над турците образцовият Петко – не само че няма да ви предавам вече комитите, а и аз сам съм намислил да стана такъв.“ Робът превръща робското в своя „знатност“. „Знатността“ на робството е престараването в нормите, които сам господарят е определил, за да унижи човека, престараване до степен, че самият господар да се почувства гузен от факта, че не е съвършен като роба си.

Естествено всеки насилник разрушава моралната система, като подчинява чуждата воля. Но за да я използва, той оставя известна част неразрушена. Само насиленият може да доразруши тази част, но като си отнеме човешкия образ.

Друг може да ти отнеме достойнството; единствен потърпевшият може да си отнеме човешкия образ.

Петкото е постигнал именно това. Той е преминал границата между човешкото и нечовешкото, доколкото да се радваш на собственото си нещастие или сам да го задълбочаваш е вече оттатък човешкото и дори оттатък биологичното. Дори животното по инстинкт рискува собствения си живот, за да запази малките, на които е дало живот. Петкото при известни обстоятелства не е задължен. В спомените за Априлското въстание има и такъв случай. Ранен Ботев четник успява да се добере до родното си място, да слезе в селото и да се скрие в плевника на баща си. Открива се на баща си, който го предава на единствения в селото турчин -каймакамина. Този случай е описан в спомените на Т. Г. Влайков, а потомците на „гражданина“ баща и до днес живеят в София. Но той не е единичен. Ерозирането на човечността освобождава човекоподобното, за да извърши онова, което дори въображението трудно си представя.

Нищожен като човек и ненадминат като предател в целостта си обаче, петкото е обида за предателството; той едва ли заслужава да бъде наричан така: Защото предателството също има своите степени.

Голямото предателство не е нищо друго освен избор, .малкото – ситуация и случай.

Изборът е моментът на раздялата между доброто и злото и разстоянието от този момент до момента на измяната е същинската голгота на предателя. Няма неизбрал предател. В този смисъл няма и изстрадал предател. И тъй като изборът е въпрос на съвест, можем да се изразим парадоксално – големият предател, който няма съвест, не е нищо друго освен малък предател. Защото той не е изкатерил своята вътрешна голгота. Защото той не е разбуждал злото в прегръдката на доброто, а се е метнал на неговия гръб, когато то вече е било разбудено. В този смисъл големите предатели обикновено са провалени светци. И Юда несъмнено е техният родоначалник. Докато малките предатели просто са неосъществени хора. Именно поради това те могат да изглеждат по-чудовищни; няма нищо по-чудовищно от урода, но също така никой урод не е способен да постигне чудовищността на едно извратено нормално съзнание. Едното е чудовищно в зримостта си, другото – в безпределността си. Едното е въпрос на оптика, другото – на настръхнала зряща кожа.

Всяка голяма идея има своя голям предател и много рядко това е оня, който я издава, ако тя е още нелегална. Най-често това е оня, който я предава – предава я на миналото, преди тя да се е вживяла в настоящето. Предаването на една идея, както и предаването на един човек е в същността си избор в полза на познатото, изпитаното и провереното и следователно властващото, пред алтернативата, която го оспорва. Всяко човешко дело в морален смисъл се проектира в тесен план върху живота на един индивид в една общност, но в най-широк – върху съдбата на цялото човечество. И тъй като човечеството е във вечно търсене на своя смисъл, от значение е онова, което го прави по-съвършен инструментариум в този смисъл. Това е моралът като система от ценности, който всяко време пресъздава съобразно собствените си потребности и всяко време деформира съобразно собствените си слабости.

Предателството е една от вечните и най-болезнени деформации на морала. Главното тук е разрушаването на системата „свое – чуждо“, като в „своето“ се. действа като „чуждо“, а чуждото се представя за „свое“. Всички недоразумения по-нататък произтичат от извънредно твърдата и извънредно преливна граница между своето и чуждото. В историята на народите няма по-благоприятен момент за предателствата от момента, когато своето се сакрализира на фона на едно опрофаняващо се (само!) чуждо. Този момент са националните революции и въстания.

Априлското въстание от 1876 г. като българско въстание срещу турската власт не прави изключение. То има своите ‘ големи и малки предатели и своите големи и малки предателства. Извън техните категории, извън едните и другите, остава феноменът петкото.

Можем да направим вече първите възможни изводи. Петкото е убеден, че:

Няма морал ни у турците, нй у раите; всички лъжат и печели единствено сред малките лъжци по-големият, сред малките насилници – по-силният;

светът е непроменим. Турците винаги са господари, българите винаги роби. Следователно всички, кои- то говорят обратното, са нехранимайковци, които посягат на собствения ти живот;

човек няма приятели, няма и близки, ако те говорят или правят нещо за промяната на света. Близки или далечни, те са просто „хаирсъзи“, ако твърдят, че светът е променим; те подмамват човека, те го изкушават като дяволи, те застрашават единственото, което той има на този свят – живота си;

човек е сам срещу злото и само зъл може да оцелее. По-добър е чуждият-силен, отколкото своят-слаб, при това хаирсъзин. Собственият ти син може да те заколи, ако е еничарин, затова няма син, няма баща, няма свой, няма чужд всред един свят, който е толкова зъл, колкото и подъл.

Не всяко общество и не всяка власт са способни да постигнат подобен нравствен нихилизъм. За постигането му са нужни жестокост и невежество заедно с фанатизъм и надменност, достатъчни, за да премажат човека в най-интимните кътчета на душата му. В този смисъл най-голямото престъпление на Османската империя не е нито свирепият режим, под който пет века държа една дузина християнски народи, нито упоритостта, с която също пет века се опитваше да се изолира от Европа и християнството. Това за повече или за по-малко, и то върху собствените си народи, са вършили и други. Най-голямото престъпление на империята е създаването на еничарството и на еничарина. Еничарската психология е психологията на човека с простена вина, а най-дълбоката безнравственост пониква тъкмо върху раздвоения от обществото човек, който може да стане цялостен единствено като престъпник.

Но ако еничарството като съдба е било във времето на тъй нареченото „османско присъствие“ съдба на единици, еничарството като психология е засегнало значителни части от владените и постоянно смразявани народи. Еничарството като психология е нравствена проказа, която се е оказала нелечима. Еничарската психика, притежавана от живи същества, е оставяла мъртви части сред народите. Такава мъртва част, може би най-широка, е останала в тялото на българския народ, като народ върху чиято територия се е крепял гръбнакът на империята. Тук и дума не става за така наречените помохамеданчени насила или доброволно.

Мъртвата ивица на еничарската психика е обхващала християни без християнска нравственост, българи, чиято най-висока идея е била само собственото им оцеляване. Определящото за еничарската психика са не само разкъсаните родствени връзки, но и разкъсаните междуличностни връзки. В тоя вакуум престараването (изкривената норма) остава единствена възможност за потърпевшия. Еничаринът няма господар в собствения смисъл на думата; той служи на собственото си нещастие, нравейки нещастни другите.

Еничарската психика у част от българския народ произтича от съзнанието, че насилието е както неизбежно, така и неовъзмездимо.

* * *

Петковците са най-чистият продукт на имперската политика; общностното и общественото у тях е сведено до най-нищожната величина, така както индивидуалният нагон на оцеляването с всички средства е възведен до уникална мяра. Това престъпление най-общо се заключава в развиването на убедеността, че собственият живот и оцеляването са “ най-висшата мисия на човека и че всички средства за това оцеляване са позволени, тъй като порядъкът на света е даденост, разделението на правата между господари и раи е даденост и целият избор на индивида се състои само в това да не разбере или да разбере това. Оттук робският манталитет е съвсем близо до изковаването на нравствени максими от рода на „Преклонената главичка сабя не я сече“, „Бежанова майка не плаче, Стоянова – плаче“. Слабостта се превръща в сила, низостта се представя като добродетел. Никое друго въстание преди Априлското не бе разкривало така безпощадно дълбочината на проказата. След вековни опити за отхвърляне на един насилствено наложен ред чак Априлското въстание показа, че този ред не е нещо външно, а е проникнал и разложил огромна част от народа. Петковците не са група, не са категория, не са съсловия; те са начин на мислене, те са манталитет, те са необществен тип поведение в обществото, което, заплашва всяка обществена институция именно защото в същината си е антиобществено. Това е поведението на невярващия в нищо (освен в злото) човек, който издига именно затова във върховна ценност собственото си същество.

Априлското въстание е грандиозен пробив в манталитета на петковците. Ако може да се подлага на съмнение твърдението, че Априлското въстание освобождава духовно българския народ от най-дългото му робство, абсолютно несъмнено е, че то докрай разкри раните и пораженията на робството върху духа на народа. Несъстоятелно е да се твърди, че то ги и излекува. Но всяко лечение започва с диагнозата и диагнозата за духовните поражения върху българския народ най-точно и безпощадно е поставена от Априлското въстание.

Отгледаното в антиобществен климат същество не става позитивно обществено пред примерите на сакралното и духовното. Пред тях то за пореден път гримасничи и се престарава; петкото може лесно да стане Чардафон, но е почти невъзможно дори за няколко поколения да се превърне в Стамболов или Ботев. Идеалният пример е напълно непостижим за петкото дори когато целта му е абсолютно идеална. Преиграването и престараването са неизбежната му участ, дори когато той се казва д-р Радославов или др. Тодор Живков.

Петкото никога не е верен, той е най-верен; петкото никога не се задоволява да бъде свой на някоя непреодолима сила, той е най-свой. Бай Ганьо е първо поколение на петкото, но той и в агресивността, и в адаптивността си замъглява до голяма степен поведението на бащата.

С непроменения пет века модел, в най-дълбокия му и чист вид, се е срещнал Захари Стоянов в най-голямото си изпитание. И го е описал, слава богу, не през собствената си и чужда нему (на модела) гледна точка, а вкарвайки го в нея, все пак го е оставил в изконното нему собствено пространство, тъй като не може да бъде виновен онзи, който изцяло не съзнава вината си.

На страниците на „Записките“ могат да се срещнат десетки само споменати или подробно нарисувани петковци. Сред тях обаче има един, който заема най-видно място. Това е дядо Вълю, един от първите предатели, които среща в одисеята си Захари Стоянов, човекът, който става причина за смъртта на Бенковски. Най-ценното от психологическа гледна точка тук не е описанието на самото предателство, в хода на което като в театрална пиеса проличават всичките вече описани черти на петкото, а онази сцена, която показва предателя десет години по-късно. Няма в българската мемоаристика друг подобен момент, независимо от изобилието на предатели.

Обяснението вероятно е в неисторичността на поведението на българина, където предателят е интересен единствено в предателството; след това той става излишен, защото е заклеймен. Пагубно мислене, което ни е струвало най-малкото това, че никога не сме могли да разберем самата природа на предателството и показвайки я, да намерим в обществото средствата, които могат да й влияят, преди още пагубно да се е проявила. Но, както казах, Захари Стоянов прави изключение. След като е описал начина, по който ги предава дядо Вълю, след като чува от върха на дървото, където се е скрил подир спасяването си от пусията, и думите на предателя пред турците, той го намира, както стана ясно, десет години по-късно, вече след Освобождението, при едно свое посещение в Тетевен. Устройват излет, при който дядо Вълю като горски пазач е трябвало да прислужва на дружината на същото място, където някога е предал въстаниците. И там след кратък разговор, в който той се държи като ни лук ял, ни лук мирисал, спасеният Захари Стоянов му се открива, за да последва едно невероятно главоломно превъртане, в което уличеният дядо Вълю влиза във втората роля на вездесъщия петко:

Той трепереше напредя ни – пише Захари Стоянов, – но това бе само бездушна сянка, без чувства и съзнание, две думи не беше в състояние да свърже. За да се окопити, на мен идеше вече редът по право да сторя това. Поех думата и съвсем меко и приятелски описах на стареца всичките обстоятелства на първата ни среща преди десет години. Той слушаше и трепереше; там, гдето излизаше вече наяве неговата предателска роля, дружината се обаждаше да каже, че такива били времената тогава, нямало какво да стори дядо Вълю. (…) Никой не му казваше зла дума, захвана малко по малко да дохожда на себе си и да се уверява, че нищо зло няма да му направим. Когато побихме вече кръста, дядо Вълю се отстъпи настрана и почна да струва поклони до земята.

Помоли се на Георгя, да те прости! – каза му Генов.

Георги, прости ми, чедо! Съгреших! Моли се богу за моята черна душа -. говореше той и следваше да целува кръста и да прави поклони.

Чак сега предателят се досеща, че и убитият след неговото предателство Бенковски има близки и роднини и чак сега изповядва, че е сбъркал. Силата се е преместила внезапно и неочаквано към губещата страна и със същата ревност в престараването, каквато е показал в предателството, той се показва сега в търсенето на прошка.

Бяга – казва 3. Стоянов – според конете около един час място, като тръгнахме да си отиваме през нощта, да моли за прошка пред мене и пред роднините на Георгя. Когато се отдалечихме вече и се изгубихме в зелената гора по реката, чувахме ехото на неговия свинарски глас, което се отражаваше из усоите и повтаряше: „Простете ме, сбърках!“

Никаква вътрешна борба, никакви реални, угризения, никакво чувство за отвъдното, ако не за справедливото на този свят.

Един съвършен петко, вече в новото – българското време!

Но малкият предател, какъвто е бездуховното същество, за което говорим, може и да няма съвест, по това именно личи ръстът му. За да има съвест, човек трябва или да има чувство за трансцендентното, или да бъде апостол на социална идея, да може да допусне съществуването на сили в свят, при който стойностите се уравновесяват. Съвестта в последна сметка не е нищо друго освен трансцендентно чувство за уравновесяване. Преди да бъде съзнание, тя е подсъзнание и като подсъзнание – чувство за отвъдното, което добива смисъл единствено ако балансира (но не само за да направи поносимо) отсамното. И тъй като предателят, особено малкият, най-често е или прагматик, или духовно слаб човек, напълно нормално е да не се говори за съвест у него. Но именно като прагматик и като духовно слаб предателят почти винаги има прекалено силно чувство за страх от явното, от реалността. Точно този страх прави неговия живот ад приживе, без да отлага този ад за отвъдното.

* * *

Ония, които днес не говорят за турско робство, а за „османско присъствие” и не за противоборство на две цивилизации, а за „контактна зона” на тия цивилизации, трябва с прискърбие да признаят, че петкото е най-явният и дълготраен резултат от османското присъствие в тая страна, която няма нито един напълно оцелял паметник от собствената си култура преди това „присъствие”. Петкото е нравственото (по-точно безнравственото) отмъщение за едно вековно насилие. Ако насилието може да се нарече контакт, премахването на контакта за жалост не премахва мисловния модел. Да се мисли, че светът е непроменим също толкова колкото е и несправедлив, не е израз на реализъм, а на чудовищна безнравственост на слабия. Не само защото в такава ситуация оцеляването се превръща в главна ценност на съществуването, а защото тази ценно хищно изсмуква и унищожава всички други. Робът става истинско възмездие за своя господар, когато възприел цялата му безнравственост, сам започва да му преподава гражданско поведение. Такъв роб дори и да бъде освободен, никога не може да стане истински гражданин. Той може да бъде великолепен партизанин, патриотар, велик интернационалист, велик космополит, фоб или фил или и двете в обратен ред и дори заедно.

Но гражданин – не! Българската история е препълнена с такива превъплъщения, които не постигат едно единствено нещо – да се въплътят в достойнството на гражданин. Ако сме способни да се поучим от историята си, ние трябва да признаем, че нашите нещастия произтичат от петковския манталитет повече отколкото от това или онова злощастно обстоятелство. Защото петковците са част от народа, по-леката, която винаги плува отгоре и е непредвидима. Петкото не се променя, той само се нагажда. Също така той не се възпитава и единствената ни утеха трябва да бъде тая, че не е безсмъртен.

Има един единствен начин да бъде разпознат петкото при поредното негово превъплъщение: той винаги се превъплъщава публично, като държи да се представя като за покаял се грешник, но не за ренегат. Малката потребност, която го издава е само тази, че покаянието е винаги вътрешен и самотен процес, а ренегатството – публична демонстрация. И затова може би под девиза на най-представителната българска институция трябва да има постскриптум: „Познай ренегата по крясъка му, познай покаялия се по мълчанието му!”

Чак тогава достъпът на петкото ще бъде забранен на най-високата българска трибуна.

* * *

Една от постоянните и любими тези на петкото е да твърди, че българският народ е предателски народ. Няма, изглежда, по-добра маскировка от тая да защитиш собствената си безнравственост, като я изведеш до национална особеност. Като се представя за реалист, за обективен и за практик, петкото настоява безцеремонно за непогрешимост. С непогрешимите естествено не се спори. Но в безпристрастния разказ на Захари Стоянов за патилата му по петковския балкан има някои сцени, които свидетелстват за нравственост, каквато не е всекидневна и между образованите хора. Една от тези сцени е разказът за някой си бай Станчо, който като същински Петко така се оправдава при случайната им среща:

Оставете ме, братя, ако сте хора разумни и християни! (…) За вас, които сте си турили главите в торби, може да няма никаква опасност, но аз съм човек с една къща деца…” (467)

Няколко страници по-натам летописецът завършва разказа си за него така:

Дали турците са видели с очите си, когато той ни отведе в гората да ни показва пещерата, или някой от нашите предадени другари са го издали, аз не знам. Зная само това, че той бил подкаран към Балкана под ударите на ятагана, бил подкаран да покаже мястото, где сме скрити (разбира се че турците знаели вече кои са четирите лица, т.е. ние, войводата и попът). Когато конвоят с нещастния бае Станча достигнал до един мост на река Вит, то той, бае Станчо, като сметнал, че не ще може да противостои на боя и ще бъде принуден да ни изкаже свърталището, хвърлил се от моста долу в реката, гдето издъхнал мъченически”. (474)

Тук достигаме до най-лаконичния и същевременно най-важния аргумент срещу петковската теза за изконното предателство на българския народ. Въпросният бай Станчо е вън, на космическо разстояние от породата на петкото, макар че техният отказ за участие в делото е по еднакъв начин мотивиран – „… аз съм човек с една къща деца“. Но алибито на бае Станчо лежи върху състраданието и съчувствието, което още не означава съмишленичество. Алибито на петкото е морален претекст, още недостатъчен за морална природа. Ни капка съчувствие, ни капка разбиране не лъха никъде от думите на петкото. „Оставете ме, братя“, моли бае Станчо, а петкото е по-подробен: „Такъв брат като тебе, който е излязъл да хвърля пушка на царя, ние не искаме да имаме.“

Единият познава (и признава) общността си, другият демонстративно се изключва от нея;

Единият споделя човешките си страхове, другият не приема да се страхува по човешки, защото се чувства единствено защитен зад верноподаността си.

Единият – бай Станчо – не е патриот, но е човек; другият – петкото – не държи да е човек, но е верноподаник.

Границата между тях е бездна, макар че във всекидневния живот те по нищо не се различават. Както не са се различавали помежду си Каин и Авел, синовете Адамови.

Там, където няма „свой“, няма норма и както е казано в свещената книга, „грехът стои при вратата“. Грехът на робството, наричано научно „османско присъствие“, е само този, че ражда верноподаници, които не разпознават своите, за да са близки до чуждите, силните. Но грехът на верноподаника не може да бъде извършен върху грешен и така става възможно оразличаването, на което разчита всяка нова идея в човешката история.

Всеки народ е толкова предателски в себе си, колкото е нужно, за да просияе в него истинското лице на изконната човечност. Там, където това противоборство не съществува, е скъсана пружината на историята, а това значи, че този народ остава само за историята. Петковците изпъват пружината на българската история до крайност. Страшно е, че в претенциите си искат да покрият цялата история.

Още по-страшно е, че това не е невъзможно.

....

[1] Тук и по-нататьк цитатите са по Стоянов З. Съчинения в три тома. С, 1965. В скоби след цитата е отбелязана страницата на използвания първи том.

 

[2] На едно място в книгата 3. Стоянов пояснява „както ние наричаме турците с едно общо име като османовци, хасановци и пр., същото правят и тия последните. В Троянско, в Ловчанско казват тия на българите п е т к о л е ρ…“ (553).

Из книгата на проф. дфн Симеон Янев „Участта българин“

https://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-…/1004-simeon-yanev