ЕЛЕНА ВЛАШКА – СЪРЦЕТО ПОМНИ

Софийски носталгии” – необичаен прочит на видяната и преживяната от следвоенното поколение история на столицата ни

Те си спомнят за всичко, тези жълти павета:

отзвучалите стъпки на големи поети,

кринолинния шепот на придворните дами,

маршов ход на ботуши, шушнене на измами.

Музика на оркестри, бяг на детски сандалки,

белотата на сватбите, черните катафалки,

звук на падащи кестени, фойерверки в небето –

всичко носят в душата си тези жълти павета.

С тези последни стихове в новата книга на Ирина Александрова започва моят развълнуван отзив за написаното. Отзив – не искам да го нарека рецензия, литературна критика или каквото и да е друго. Отзив – защото емоцията на книгата, сигурна съм, завладява и прави и теб емоционален, носталгичен, свръхчувствителен – брънка от голямата тонална партитура на развълнувания разказ. А когато си вътре в нещата, не можеш да бъдеш едновременно и външен безпристрастен наблюдател. „Софийски носталгии” – заглавието е възможно най-точното определение на тази музика, излята в прозаични и поетични редове. Но прозата и поезията са твърде формално разграничение на онова, което е в книгата. Защото прозата звучи с поетичните нотки на това, което сърцето е запомнило. И похватите, и изразните средства са същите. Приковават те към въображението на авторката със своята необичайност и експресивност.

А защо започнах със стиховете за софийските павета? Защото всяко от тях е една стъпка, един спомен, който в цялостната настилка на тази действителна и едновременно имагинерна софийска улица има своето място, но и своята свързваща роля. Те, паветата, носят по нещо, което в съвкупност създава мозайката на живота – личния на Ирина, но и общия, на всички нас, които сме започнали да броим стъпките си през четиридесетте години на миналия век, та, слава Богу, ги броим и до днес.

Детството си Ирина ни разкрива най-напред чрез игрите на народна топка, на „Сляпа баба”, на „Дама”, на „Мърльо, мърльо писанче” – все невинни улични занимания, непознати на днешните сополанковци, които не изпускат от ръцете си смартфоните. И целият този наивен „театър на открито” – на фона на разрушените, озъбени от бомбардировките сгради. На особена почит са колекциите от лъскави станиоли – обвивки на някогашните марципани, гланцовите картинки, снимките на любими артисти, които се продават по павилионите, споменниците, а по-късно – лексиконите с приятелски послания от рода на „Подписът ми скромен имай го за спомен”…

Всичката тази мила простоватост на заниманията е в пълен синхрон със скромния бит, в който дрехите се шият у дома или при шивачка, обувките убиват, букетите са от отрязани от саксии циклами. Но пък свитият асортимент от хранителни продукти предлага кисело мляко в дълбоки тави с два пръста каймак отгоре, от което се гребва, по-скоро реже, с лопатка и застава изправено в донесената паничка.

И всички тези спомени, завъртени през емоциите на малката, а по-късно пораснала Ирина, ни се поднасят като в калейдоскоп – една пъстра, раздвижена и едновременно строго документална картина за столицата от онези години. Според мене това е най-впечатляващата история на София – градът на софиянците, а не на политическия елит - от следвоенните години до седемдесетте, когато нашето поколение узря за свой собствен творчески и социален живот. Най-достоверна, дори в подробностите, които другаде няма да срещнем. Най-вплетена в образите на хората от онова време.

Тук са софиянците от улица „Гаврил Генов”, днес „Христо Белчев”, където Ирина живее с родителите си и където общува с деца и съседи. Сред тях е семейството на известния д-р Доганов, дълги години главен лекар на болница „Шейново”. Един от синовете му, наследил неговата професия, днес е уважаваният професор Николай Доганов.

Тук е и бай Тричко, който се изхранва с пренасяне на въглища. Няма дом и семейство, но пък има обичта на децата от квартала, които се включват в акция за събиране на вълнени кълбета - от тях бабата на малката Росица ще изплете за него топъл вълнен шал да го пази през мразовитата зима.

Колко много още образи, събития, особености на бита и културата от онова време се извървяват през страниците на книгата… Срещата с хората – това е червената нишка, която минава през спомените, за да придаде и личностното, човешкото измерение на социалната тъкан на този многохиляден град. Картини, в които проблясват боите на историята-художник, знакови места за срещи на нашата интелигенция – сладкарниците „Бамбука”, „Роза” и „Прага”, унгарският ресторант, малките кръчми в центъра. Сред цигарения дим ще видим Жоро Вудимски, който обикаля масите, избира си някого – явно успява да прецени кой е платежоспособен – и започва да рецитира своите стихотворения.

В някой ъгъл на евтино ресторантче ще зърнем и художника Генко Генков, „самотна фигура над чаша празна”, както пише в стихотворението си Ирина, с „палто опърпано на хъш или комита”…

Но пък какви картини се раждат тук, до мизерната салата с нарязано наситно кисело зеле!

Внезапно в кръчмата израстваха дървета –

трагични, мълчаливи и червени.

Въртеше се на масата нетрайната планета

и алкохолът се кикотеше във вените му.

В битието на времето се появяват и изчезват Кралица Марго – най-скъпо платената жрица на любовта, Караджата – красив мъж с пламтящи очи, който гръмовито рецитира в Градската градина, решил, че е велик актьор.

Естествено, и друг вид странници населяват страниците на книгата. Един много висок мъж с необичайно дълга брада често минава през Градската градина. Владимир Димитров-Майстора. Виждали са го да бръкне в джоба и да подаде нещичко на бедна жена с бебе или на друг несретник. Скромност, човещина и отдаденост на призванието. Такива са и племенницата му Донка Паприкова, която всички наричат „Българската Майка Тереза”, и дъщеря й, приятелка на Ирина – Зоя Паприкова-Крутилин, която всеотдайно се грижи за хосписа и е основател на популярния сред софийската интелигенция клуб за възрастни интелектуалци „Сребърна есен”.

Един от най-големите ни поети, Атанас Далчев, живее в познатия ни вече квартал и пише стиховете си вечер в кухнята на масата с мушама под простряното над нея пране. Странност или наложена от обстоятелствата необходимост е това?

Разбира се, не всички странници са велики. Всъщност всеки човек е странник по своему. Затова без угризение, че ще наруша равновесието във фактическото повествование, спирам вниманието си на тези типажи, които наричам странници. В най-дълбоката си, човешката си основа, те са като нас. Създадени сме от един и същи Господ. Но те са, които в голяма степен създават колорита на времето, епохата, специфичната тъкан на живота на нашето поколение. Това прави разказа по-интересен и помага да проникнем в истината за общото, откривайки същината на индивидуалното.

Мисля, че историята на столицата ни, който и да я изучава, вече не би била пълна – по-точно богата – без книгата на Ирина за София. И сигурна съм, че това ще бъде оценено от бъдещите изследователи. „Софийски носталгии” е принос не само за творческите изяви на литературния ни свят, но и за историческата ни памет.

Невероятно, нали, но ето че и носталгиите са история. Носталгии по трудното ни време, което обличахме с романтиката на младите си души. Носталгиите като днешно емоционално преживяване на отминали събития – социални, политически, икономически и културни. На срещи, циментирани в паметта ни като крайпътни камъни, които кой знае защо освен действителните километри, отбелязват и общите километри на прехода с неговите разнородни пътници – прашинки в общия ни трафик. От някои от тях очите ни сълзят и кърпичката на времето не може да ги изтрие. Ето я безпомощно залутаната жена с икона в ръцете, по чиито рамене кацат „бодливите” снежинки. За мене тя е част и от днешна София. София на бедняците, които ровят за храна в кофите за боклук и спят на тротоара под стряхата на балконите със скъпа дограма. Но тя, босоногата, е и София на онези, които носят иконата на вярата в Бога и по-доброто бъдеще. Тя е и България, за която авторката на книгата и бъдещите й добронамерени читатели плетат топъл шал за следващата зима. А дотогава, до тази следваща зима, нека погледнем и към бодрото слънце на възраждащия се всеки ден живот. На София, която е и кипеж, и труд, и среща с добрите хора. София на вечното прераждане. Като в квартала, където днес живее Ирина:

Мой краен квартал

……………………………………..

Многобагрен и многобагерен.

Сред тополи, под облак смарагдов.

И с усмивки, и с грижи закичен.

Камионен. Фургонен. Обичан.

……………………………………..

С дума весела всеки те спира…

Пролет бяла дантела плете.

Ръкопляскат тупалки и тича

сред калта смехът на дете.

И ето, след пролетта, в която „ръкопляскат тупалки” (един невероятен, правдиво ексцентричен образ) ми се иска отново да спомена за богатата палитра от метафори и други стилови похвати, които не просто украсяват разказаното, а навлизат в неговата дълбочина, обогатяват го и създават втори план на описваната действителност, загатнат, но силно усещан от читателя.

Колко потресаващо – и като преживяване, но и като социален феномен е стихотворението „Смъртта на самотника”:

Лъскави буци – на зимата данък.

Съчки, кибрит – и раздипля се пламък.

Огнен канкан деня гладен опложда –

ражда усмивка на топлото рожба.

Маг ли превръща стари кюмбета

в малки лъскави топли планети?

Ето и няколко емблематични стиха от „Душата си кръстих Мария” (пояснявам, че това е жената, която удря камбаните на храм-паметника „Александър Невски”). Стихове, които иносказателно ни подсказват колко голяма е силата на вярата във всичките ѝ измерения. Вярата в могъществото на човешкия дух, вярата на авторката, че бъдещето чака нас и силната десница, която ще му подадем.

Ти, Мария, се качвай смело нагоре,

бий камбаните! Чувствам – някой ще ти отговори.

Знам, във вярата сила се крие…

Люшкай,

люшкай небето, Мария!

Ще добавя само още нещо за този втори план на „театралното действие” живот: непоказаното, но подсказаното в стиховете е нашият първи план за действие в реалността на трудното ни битие – да променим света, започвайки със себе си. На него посвещава своя творчески живот Ирина, правейки ни по-добри, по-вярващи и по-градивни.


https://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-…/994-elena-vlashka

  http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-…/22-irina-aleksandrova