Някои щрихи от поезията на Надежда Радева
(Литературно-исторически етюд)
Критическият патос и изследваческа интенция в настоящите редове са обърнати конкретно към автентичния портрет на Н. Радева и към което принадлежи иманентно поетическият ѝ език, регистрирайки устойчиво изразени търсения в недрата на този език. А с откритите негови характеристики, през ситуирането им като закономерности, да набележим – от тяхното текстологично, теренно ниво – общите фонови черти на някои литературни манталитети и маниери от културното ни битие (функция на географско-йерархичното и историческото), основополагащи за нас, които са и впоследствие материя от полето на универсални литературно-исторически архетипи, на обективни принципи.
Поезията на Н. Радева с лирическите си вътревидови и външни оценъчни белези, като автентична конкретна творческа екзистенция, е гранична в много отношения на множество събирателни кръстопътни изказни стратегии, на идейни и сетивни символни начала, и с което тя предизвиква изследователския ни интерес, като особено продуктивно съсредоточие от идейно-естетически и емоционално-психологически пресичания. С еднаква тежест, докосваща лирическите конвенции и познавателни дълбини на модерността ни, а също доизразила, художествено хроникирала интернет-пространствата като „повседневни” емоционално-културни сфери от всеобщата масова същност и недра на съвремието, изговарящи го езиково и лирически.
Именно в този смисъл на закономерни, неслучайни и носители на правдиво автентично-виталистично и универсалистко в едно разбираме внимателните проникновени критически бележки на Крум Гергицов за тази поезия: „...Надежда Радева не е от „лесните” поетеси: тя определено е постмодернистична авторка, която гледа на света не в неговата първична следственост, а го нарежда като пъзел. В този пъзел времето е омесено от спомени, настоящи изживявания, мечтания. Асоциативността на фразата, метафората, философският образ, неочакваният финал – всички тези белези на поезията ѝ определят и постмодернистичната им естетика. Но тъкмо тази безсюжетна разхвърляност, хаотична разпиляност и красива безметежност на поетичното слово характеризира стила на Надежда Радева в стихосбирката ѝ „Лично”, която я прави от една страна не толкова лесна за възприемане, но от друга – очарователна... „Лично” е стихосбирка за това – да разгадаеш себе си и наново да подредиш пъзела от чувствителност към света... Един стремеж да погледнеш наоколо необременен от наносите на скучното и нервно ежедневие...”.
Разслоеният модерен културен образ на света и същностните му продължения, въплътени в силуета на модерния художествен език са породили и се състояват в едно динамично и трудно, но продуктивно, изброимо многообразие на „езици”, структурно представящи обединената цялост на този усложнен език; снет отразител на усложненото развойно състояние на мирозданието и реалността. Което е и модел на свят, и анатомия на съществуване на културно-духовните му начала. Стратификацията, центробежно-разслоената структура на битие в този образ-символ на езика, синхронно (като настояща хоризонтала) и диахронно (като литературно-историческа процесуалност) от сферите на действителността, не може да е без представата първо и да бъде без задължителното първоосновно признание за тези множества „езици”, през които светът и микро-природите на културно-литературните общности съществуват и са възможни, взаимно се самообясняват и самоизразяват. И когато възприемаме, подхождаме към даден съвременен културен/литературен творчески феномен и развойни закономерности, безусловно нашият рецептивен поглед трябва да е сводим именно към тези щрихи на идея за свят и за литературните му битиета/действителности.
Отворената система на аналитично-критическо възприемане спрямо автономните уникални явления и творчески природи е задължителна, без авторитаризмите и догматичните умозрителни конструкти от научно-литературоведски или чисто психологически-ценностен характер, без автентичните парцелиращо-присвоителни, цинични рефлекси на тези родни литературни авторитаризми. Изкуството като най-същностна еманация на мирозданието задължава това отношение на отказ от идейна предпоставеност на каквато и да е традиция, реенето между видимо-невидимо, между формите и смислопоражданията. И тяхната достойна категоричност в снеманията им е обхватът също на научно-критическото творчество, моделът за следване е този. Посоката е от първообразите на флуидната идея/представа за свят, отказала да се ореалности докрай, останала в междинните сфери на множествата измерения, помислени и съществуващи, и така да „ореалности” най-цялостното досещане на идеята за свят. Съществуването на модерните изкуства, тяхната философия, следваща именно този модел задължава и нашият критически инструмент на изказност поне да се докосва до тези универсални виждания на усложнен модел за изкуства и свят. Храмът на изкуството и науката поради това го виждаме като осмислен, съставен и възможен през симултанния, равновесен, равноправен хор от плеяди „гласове” на творчески начала – породени и открити в недрата на историческото провидение (от модерния дял на приблизително едновековно естетическо развитие) – неотричащи нито една част от целостта си, съдружно изразяващи единния хор от сетива, мировъзрения, душевности в неделимия образ от мигриращото и неизменно духовно тяло на езика. Сред тази сложна и самоочевидно ясна картина от литературни реалии е изяснена, поместена и родната лирическа модерност, с „дребните” нюанси за невъзможност в пълна мяра на този полифонизъм предвид комплексираните рефлекси за историческа непълноценност и географска периферност в творческото битие, маниери на отношения, късогледи противоборства, скудоумна самоизяждаща завист и често срещано чисто болестно отношение към живота на словото и изкуството, и на емпиричния живот в това. Което е антипод и космично далеч от изначалната му същност на симпатийна вселенска отвореност към духовната светлина като път, практическо битие и реално-метафизично художествено познание. Белегът на тази тъжна и знакова непълноценност е и с практическо, и с теоретично въздействие, а грозната непосилност да въплътиш така очертаната фундаментална за модерността полифония на възгледи, езици в едновременни измерения, светове и битиета е трагична и налудно обричаща сриването в посредственост на вътрешния образ за творчество и за живот в родното литературно настояще. Всичко е функция на бедните идеи за пораждане и нашепващата завист, творяща мрак. В този смисъл правдивото дирене на мястото в разслоената естетическа и художествена скала на лирическа модерност на духа и патоса в даден поетически силует е основополагащ за критическата му рецепция. Не неговото дисекциране през противопоставяне, съпоставяне или отричане, а съполагането му сред обединената симпатийна цялост в този храм на изкуството и в полифоничната противоречиво-неделима преусложнена единност от мирогледи и лирически гласове. И с всички тези „гласове”, в единен хор на разслоената сложна и красива съвременна модерност, да възприемаме и съполагаме дирения конкретен лирически субект и поетов свят; неговата специфика сама по себе си, вътревидовата му сложност и уникалност, преведена през универсалната центростремителна полисемантична провидяна цялостност на това модерно многогласие в този храм на изкуствата. Общото и обективното през конкретно-човешко-творческото и обратно, субективно уникалното на поетовия свят през универсалното. И така въплътено скоротечното, уловило надвременното и това неизменно ореалностено, материализирано и защитено от уникалното поетично; дуалистична зависимост и задължителна сложна многогласна многознаковост.
Върху основа само на тези съображения и след въвеждащите полемично подходи бихме пристъпили към изговарянето на някои щрихи към поезията на Надежда Радева.
Осмислянето на уникалната поетичност, идеен и емоционално-психологически пласт в нея, според нас е достижимо предимно, когато се тръгне от именно тези и такива литературно-исторически аналитични начала. Без надутост и интелектуалистка предпоставеност, а с обективизиращия ракурс на идеята за многогласния хор в цялостния модерен контекст, с който всички почерци и художествено-изказни природи вкупом изразяват единния надсубективен национален свод на литературно-културния духовен храм. „Гласове”, изпратени от провидението, изразяващи гънките, тъканта на това национално, между физически-историческото и метафизичното, без нито един излишен и всички автентично природно потребни в/за целостта. В този силует от съображения, с етичната си чистота и естетическа необремененост, в широкия смисъл на израза, тази поезия е и контрапункт на така определените „литературни авторитаризми”, които са един от определящите модели в настоящето ни културно битие. Чужда на преутвърдените езикови и идейни конвенции, които са и литературна власт, конюнктурност и колаборизъм едновременно, поетичната природа у Н. Радева е стъпила същностно на едно водещо творческо понятие, определимо като свобода, чистота и свобода във всичко. А относно конкретните поетологични страни на езика и стилистиката у Н. Радева виждаме как едни художествено-изказни, идейни и психологически ракурси от тази цялостна модерна изказност се активират, а други не. Това е и автентичен модернистичен принцип в постмодерната и следпостмодерна ситуация, като избираш от общия свод потребните образно-метафорични похвати и идейни елементи, да очертаеш така своя художествен натюрел и език, както и да се ситуираш именно модернистки-авангардно в този контекст, в неговата единна процесуална идейно-естетическа и континуитетна рамка. В този смисъл, като идващ преузнал, с обрасли художествени и философски наслоения, подтекстово налични, заложени, лирическият субект у Н. Радева притежава и ярки класически тоналности на цялостния човек от края на българския литературен ХІХ век и началото на ХХ-ти. Изявява в пъстър и единен порядък сетивност и чувствителност, характерни за пораждащите се индивидуалистични естетики от кръга „Мисъл” нататък, през символизъм, постсимволизъм и впоследствие, с усложнената и изтънчено-ефирна, поливалентна, нюансирана осанка на усложнения, признато разслоен човешки и поетичен свят на тези „изми”, изпълнили, изразили и съположени в този общ силует на модерността. Също така той не е модернистично обективизирано оттеглен в дълбинните психологически и битийни пластове на познавателното. А е естетически знаково вдаден, осъзнато ситуиран в лирическото обживяване и обрисуване на виталистичната фактурност от житейските полифонични сюжети с изведените водещи образи-символи на любовта и на преживяващата душевни трепети жива/изменчива, чувствена, одухотворена човешка природа. Които осмислят самият поетически език и лирическа проблематика, изпълващи самата стихотворна мисъл и съзнание, с категоричен малък ход от творческо идейно пораждане до художествено интерпретиране, тук те често припокриващи се, бидейки единосъщни, семантично, изобразително, въобразено-представно. Това определящо естетическо и емоционално-психологическо поместване на лирическия субект е структурна отлика за поетичната творческа същност у Н. Радева въобще: „Най-земна // прекрасна звезда! //Винаги се чудя // как светло изгря // сред полето от облаци черни. // Неповторима звезда – // най-скъпото нещо за мене! // Понякога ме е страх // как ще я съхраня, // тя сама не разбира, // че свети // с най-ярки лъчи // право в сърцето ми. // Зная, че по-късно няма да е така... // Не си мисля за утре, // днес я обичам // и днес ѝ се моля да грее, // да радва очите ми.”. Природа, неизбежно и красиво, задължително маркирана и обвита в лирическите очарования на женските душевни трепетни състояния, периоди, търсения, любови, които на свой ред чертаят очарованието на самата човешка жива същност, поместена и защитена в противоречивата ѝ битност на нейно съществувание, тук и сега, каквато природно и богоподобно тя е повикана, изявена и изразена. Тъй че, когато шрихираме широкия идейно-естетически контекст в поезията на Н. Радева, винаги е справедливо и сме задължени да тръгваме от тези преки и привидно опосредствани идейно-аналитични съображения, ситуиращи я в дълбочина, по действителен произход. А нейната многогодишна вярност към поетичното изкуство (с последвалия поетичен дебют в 1996-та) е ясно свидетелство както за неслучайност въобще, така и за овладян и съзнателно избран, развит, разгърнат като именно такъв, поетичен език и образно-изказна съкровена същност. Тя е можела да бъде така или иначе самопоместила се в общия творчески континуум, но – убедени сме в това – тук става дума именно за избор и „воля за стил”, породен и преведен през мярата за форма и първопороденост, щение у самия лирически субект така и точно така да изживее себе си, и изрази/разгърне емоционално-душевния си строй – през шлагерно-песенното начало, през класическата стихово-строфична организация, през центростремителната поместеност на образите, в рамките на стих и няколко пестеливи лирически словоформи, като латентно във всичко това е дълбоката сетивно-образна модернистична основа, усложнената с дълга памет, но подтекстова поетическа мисъл: „Лято е. // По сандалите ми – // от липите цвят. // Прозира женска плът // под рокли пъстроцветни. // Мирише на рози. // Кофички от сладолед пътуват, // носени от детски пръсти. // Топлина във капки пот се пръсва... // Търсих те. // Говорих с жена ти. // Мирише на пуканки. // Лято...”; „Позволявам си вечер, // когато притъмнее съвсем // и звезди се облещят // като лутурки на носия, // да полегна на пода // в стаята тъмна // да забравя за него. // Сутрин разбирам, // че пак е било // по променените стрелки // на часовника. // Вечер той става невидим. // С него изчезва и то. // Лесно е да не мислиш за времето...”. И също разбира се можем да съзрем категорични проекции към поезията и стилистиката от поредността на Д. Дамянов, Е. Евтимов, на Н. Йорданов и П. Матев. Силни кореспонденции проследяваме тук и с най-добрите образци, интерпретиращи „женската тема” в поезията ни от 70-80-те и впоследствие, асоциации с М. Башева, Е. Йосифова. Недвусмислено откроени са успоредиците с поетичния свят на Хр. Фотев, през който дълбинно мотивирано бихме обяснили самите смислопораждащи поетични импулси у Н. Радева – за преживян свят, любовно чувство, стаено-лирична обич към живот, хора, природа, време и пространство, но обживени и снети реално в тяхната телесно-енергийна флуидна сбъднатост, не метафизирана, а виталистично-реална. А словоформите, метафорично-образните ядра в строфите и стихотворния текст са поливалентни, дуалистично-семантично оразмерили тази характерна стилна определеност тук, отстояща между абстрактно-символната си маркираност и ореалностено-предметно врязване в действителността на охудожествилия жизнените реалии поетичен свят: „Когато се родя отново // ще съм забравила за вчера, // за теб, за моя град, // за черните ръце на хората // и за живота ни премерен... // Когато се родя отново // ще искам много да си спомня // далечните звезди и в тях // мечтите... Моите мечти. // Дали ще мога да си спомням... // Дали ще мога в нова пролет // след ветровете на нощта // очи полека да отворя, // бриз хладен да ми заговори // и свят да видя в светлина... // Дали ще бъде пак възможно // след урагана от лъжи // да пазя скъпия си спомен, // че сме пониквали тревожно // в земята, като сме били. // Ще бъда истински свободна, // когато се родя отново. // Към бездиханните пространства // навярно ще е моят полет... // Но нищо няма да си спомня.”. Бленуването на любовното чувство е и движение по вертикалата на издигането, и разгръщане по хоризонталите на виталистичната му оживеност, на сетива, тела, на живия неизразим поглед, съзнание, жестове, докоснати думи, мисли, топли живи сърца, онези недоизречими феномени на същността в живота, които цялостният модернистичен дух на творчеството изследва, издирва и художествено-изказно постига, усвоява. А този блян у Н. Радева тук е доразвит, видоизменен и маркиран с неговото движение навътре към някакво свое „себе си”, на не книжното, не конвенционално литературно/лирическо, докоснало и влязло в изяществото на чувство и слово в едно, и едновременно съхранило живия живот в неговото „неосъзнато” автентично, нефрагментарно случване. Това също е категорично съзнателно и премерено, овладяно, което е въплътено и в особеното недистанцирано съзерцание на този „жив живот”, съпроводен с изричащото го оживяване и останалият в него лирически субект, вдаден в този „жив живот” (и това като естетически значещ маркер); лирически субект именно недистанцирано-обективизиран. Дълбочината е налична, но не натрапена, „сложността”, полифонията, сегментираният изобразителен лирически щрих е тук, без да е изведен за водещ и явен модернистки, а е подтекстови, рамкиран и подчинен на класическото виждане и обживяност, характерна за този екзистенциално недистанциран, изобразително и емпирично, от самия себе си лирически субект. Това са езикови, идейно-естетически закономерности, на които е подчинена и от които тръгва привидно монолитната, ясна емоционалност и привидно „лесно” създадена образност у поезията на Н. Радева, също на свой ред силно изявен естетически признак за овладени форми и майсторство. И когато говорим за изкристализиралите ударни метафорично-смислови ядра в стиховете и в лирическия синтаксис, потребно е и единствено правдиво да тръгваме точно от така изговорените критически съображения, пряко обясняващи тази нейна „яснота” и „монолитна” безконфликтно-класическа поетичност, които обясняват, през идейно-концептуалните си постройки, самият действителен импулс на пораждане в тази поезия. Тук пораждащият импулс не стъпва върху първосигналното безсъзнателно стихотворно не дистанцирано „изпяване” на лирическото състояние, а е върху индиректните, „преведени” през множеството езикови стратегии, поетически гласове, за да се абстрахира (затваряйки кръга) от вероятната езикова и емоционална „усложненост” и се въплъти през тази „воля за стил” в класическия строго римуван и канонично ритмуван стих, със строгата му строфична организираност, с лапидарно ясната лирическа фраза, отразила поетическия фокус и поглед на лирическия субект, неговата специфична, изчистена емоционалност, неразроена розетъчно центробежно, а образно-семантично сгъстено центростремителна.
А разказът у поетическия свят на Н. Радева, назовим и творчески вдъхновено пътешествие, продължава. И той предстои, обещал ни с приносните си достижения досега, запомнящи се предстоящи образни открития и паметни стихотворни мигове.
http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-18…/977-plamen-penev
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-…/51-nadezhda-radeva