СТАНИСЛАВ МАРАШКИ - СЛЕДИ ОТ ВЯТЪР И ПОЕЗИЯ

Има едно стародавно литературно правило, което много поети и писатели отминават с модернистично високомерие: постулата за единство между форма и съдържание или, другояче казано, необходимостта от изнамиране на онзи ритмично-словесен "калъп", в който идеите и метафорите да се чувстват като у дома си, без нищо да ги "ожули" или "нарани". В стихосбирката "Следи от вятър" на Владимир Луков, обаче, този формален модул се състои по-скоро в неговата поетично преднамерена липса.

Впрочем не се срещат никак често такива стихове, на които верлибърът да отива толкова много, колкото той е в хармония с посланията в стихотворния сборник, издаден от издателство "Пропелер". Всяко стихотворение в него е като че ли една "следа от вятър" - свободна, необременена от ритъм или дидактичност, но докосваща душите с екзотичния си полъх.

Ето как звучи, например, стихотворението "Следи от вятър", което е първото в сборника и което влюбените в критическите клишета със замах биха определили като "програмно":

"...по вятъра -

с вълните му прохладни

под слънчевия зной...

отвсякъде навсякъде...

ту яростно възбуден...

ту трепетно утихващ...

ЗАГАТВА СЕ...

ОТГАТВА СЕ..."     (Високият шрифт е мой. - С.М)

Привидно Луков сякаш разрешава вечния спор между традиционализъм и модернизъм в полза на по-разкрепостената визия за поезията. Ала по-вероятното е той да е достигнал до формалното разнообразие на стилистиката си по тясната, но единствено вярна пътечка на вложените идеи, което вече няма как да не доведе до опияняващата свобода на неговия поетичен слог.

Така се открехва още една врата към вечния спор между класично и модерно, но далеч не като художествено-естетическа самоцел.

В този смисъл творбите му приютяват много повече класика, отколкото стройните като манекенки куплети на някои поети-класици.

Да, формата, безспорно, е важна, но все пак истински съществни са вътрешното напрежение в стихотворенията, техният висок метафоричен градус, които в случая са елементи на самия верлибър.

Нерядко в тези стихове, несковани от каквито и да са били рими или тоничност, по-особеният поетичен поглед на автора към света е единственият белег, превръщащ една силно сантиментална проза в поезия. Ето как се е "огледала" лиричната естетика на поета в очите на гълъба:

"В огнена орбита е окото му.

Зеницата му...Зеница ли е!? -

губим се в дълбините й.

 

Как вижда? Какво вижда?"          ("Гълъб")

Винаги съм реагирал скептично, когато в пореден отзив рецензиращият начене да изрежда с интелектуално достолепие темите, по които представяният поет е упражнявал перото си, прелитайки с орлов поглед над техните интерпретации, които по презумпция са основният залог за художественото въздействие. Може би и затова Владимир Луков не се напъва да стане някакъв си "тематичен Колумб", а само разказва по своему приглушено за вечни явления като раздялата между мъж и жена("Раздяла"), за любовта в природата ("Синьо"), за отделни птици ("Бухалът", "Ястребът"). Впрочем, както и в немалко известни поетични образци, и у създателя на "Следи от вятър" птиците са обикнат емоционален символ. Тяхната любов, мъдрост или остър клюн са повод за възхищение и лирично вдъхновение:

"На ъгъла,

който виси над погледа ми

и който опитва да довърши стрехата

два влюбени гълъба ...как се целуват!

Как се целуват само!" -

пише авторът в "Синьо" и нестройният синтаксис на поетичната фраза е пряк отзвук от поетичната оценка на наблюдателя.

Ясно е, че той не коленичи пред голямата тема, залагайки основно на нея като на генератор за поезия. С лекота и професионална самоувереност Вадимир Луков прегръща онова низвергнато кредо, заклеймявано по инерция като "дребнотемие", уверен, че би съумял да се изплъзне от тематично-стилистичния шаблон. Резултантната на тези усилия е един углъбен вид поезия, която търси и намира философските истини на битието.

Така например, когато говори за студа, той не се изкушава да използва преекспонираното второ значение на думата "студ", а описва безхитростно природното явление, обозначено с този вербален знак:

"Заскрежил е нощес прозореца...

Отвън е невидимо.

Отвътре - изглежда.

И всичко е някак несигурно...

Липсва му вече увереност

разграничено да съществува...

а и ...сплотено."                ("Студът")

Ала докато в "Студът" описаното състояние е една моментална снимка, увековечена с поетичната фотокамера на лирика, в други пък явления от неантропологичната фауна са мотив за спонтанни аналогии и обобщения с общочовешко значение:

Върху тепиха зелен на тревата

два охлюва сплитат рога

и водят борба.

(Да не вярваш!).

...

Борбата е лигава, ала нейсе -

погледът е встрани!

...

Ако и хората имаха очи

на рогата си,

войните щяха да са абсурдни...

Не че не са...                            ("Борба")

Тук-там в "следите от вятър" на Владимир Луков просвтват и иронични отблясъци, които украсяват като със златисти пайети съзерцателната аналитичност на книгата:

 

"По липса на технология

за производство на амброзия

времето е ракиено".                     ("Върлината')

 

...

"Луно,

луно,

ех, безсрамнице небесна,

с чужда рокля как се киприш,

как се къпеш в уличната локва

и се рееш още по-ефирна."                               ("Лунно")

Със сигурност и тази поетична книга както и болшинството стихосбирки днес няма да спечели аудиторията на вечния сериал "Дързост и красота" или на сп."Петък вечер" и в-к "Чук-чук". Но тъкмо в това е нейното скрито или може би не съвсем скрито достойнство...

 http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-…/60-stanislav-marashki