ЗДРАВКА ДИМИТРОВА – ДЕТСКА ОТКРОВЕНОСТ, КОЯТО ЗАТРОГВА

Прочетете книгата на Арсо Арсов Миналото нощем ме спохожда“.

Хубава книга, написана с детска откровеност. С историческа прецизност, която не пречи ставащите събития да бъдат видeни и преживeни от момчето Арсо. Войната, обещана от правителството на Богдан Филов да бъде светкавична и символична, не излезе нито символична, нито светкавична. Тя срина страната, главно столицата, взе скъпи жертви, стана безмерна беда за народа. А момчешкото любопитство кара героят ни да обхожда разораните улици, да търси познатите сгради, от които след бомбите на американските крепости са останали само развалини.

Прочетете тази книга и вие като мен ще се озовете сред живеещите на софийската уличка Овче поле, които копаят скривалище, седем-осем метра дълго, един и петдесет дълбоко и около метър широко, покриват го с цепеници от фурната на бай Миле и нахвърлят отгоре изкопаната земя.

Авторът разказва простичко, без гняв, без емоции и с подробности, които само детските очи могат да забележат. Въвежда неусетно читателя в обстановката, въвлича го в заниманията на героите. Така и аз се видях със стара, продънена лопата да нахвърлям пръст върху пресния окоп с надеждата, че ще ни опази през следващите бомбени набези.

Сега влизаме с децата на семейство Арсови, пет на брой, в тясното антренце на къщичката им, сядаме край масата, върху която леля Цонка, поставя пръстения гювеч, пълен с димящи зачервени картофки и запечени месенца. И моята уста предвкусва празничния обяд. Но сирените, наречени в книгата Баба Наста, надават вой и всички се юрваме към скривалището.

След нападението на 10 март 1944, най-разрушителното, семейството се евакуира в Сливница. И остава там цели осем месеца. Разказът за преживелиците в малкия град тече непосредствено, без напъни, без издайнически засечки или необосновани скокове. Като споделяне с приятел. Като пожълтял от времето спомен. В него нито немотията е толкова страшна, нито студът е толкова студен, нито тъжното е толкова тъжно. Търсена или интуитивно намерена, тази мярка в разказа прави истината да звуци правдиво, пречистена от времето и от незначителните подробности. Стои пред нас в съдраните си обувки и окъселите износени дрешки.

В къщата на роднините Ганчо и Петра се оказва важна не сламата, предложена като постелка, а образите на домакините. Ганчо, който не помръдва от трикракото столче до кофтора (ламаринената печка), не извива глава, не поглежда пристигналите софиянци, не отговаря на поздрава им. Петра, която кръстосва ръце, мушва ги под мищници на топло, не казва нито дума и се прибира в другата стая. Бедни до невъобразима степен, неграмотни, безчувствени към заобикалящия ги живот, който ги е направил напълно нищи.

Прочетете за това минало, което нощем спохожда автора. И ще се събудите с окъпана душа. Дори да не сме преживели бомбардировките над София и евакуацията, в дъното на съзнанието си носим белег за тях от чутото и прочетеното. Сега и книгата на Арсо събужда потребност да мислим, да дефинираме случилото се в историята ни, да се определим като граждани. Той е заявил своето място – на страната на бедните страдащи хора.

Не разказва за борци и за герои. Разказва за всекидневни неща, сред които децата помагат на възрастните и играят своите игри. Изживяват трудни, но и радостни моменти. Неусетно авторът навлиза дълбоко в съществуването на хората от оня град, от онова време, споделя спомените си, преценявайки, че са полезни за съвременните поколения.

В книгата има и други разкази. Не се спирам на тях, защото според мен безспорният успех на Арсо като разказвач най-добре личи именно в тази част. Не случайно той самият й отделя най-много страници.

От книгата на Здравка Димитрова „Зачеркнати хроники-2“

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12…/951-zdravka-dimitrova…