Популярно е мнението, че хуморът и сатирата процъфтяват по време на тоталитарни режими., а демокрацията ги обезсмисля. В България обаче открай време всичко е объркано и единственото трайно нещо са парадоксите. Когато тук властваше комунизмът/ който не беше баш комунизъм/ на официален разцвет се радваше хуморът/ той не беше баш хумор, а казионна попара от битово-еснафски и ченгесарски скечове/, а сред широките народни маси" - сатирата / на практика саркастично-мазохистични частушки/. Днешната псевдодемокрация отвя някогашния псевдохумор, но сатирико-мазохистичните копнежи останаха, просто защото са част от българската народопсихология. На фона на споменатото "хем сърби, хем болие" появата на люде като Станислав Марашки и "Книги във форма на правоъгълник" е толкова странно, че читателят трябва да се ощипе, за да се увери, че чете бългтарски автор. Лично на мен отдавна са ми втръснали комплексарските напъни на местни хумористи да понесат на гърбовете си драмата на целия свят, като за целта се правят на мъченици и постници и то в момент на ухажване на преходни политически и икономически тулупи, за които охотно разпространяват дружески вицове. Сред подобни субекти от вчерашния и днешния ден Марашки изпъква като бяла врана. Едно момче на средна възраст показва на духовните дрипльовци, че и в Българишя може да се живее по европейски, със стил и финес и да се твори изящно, а не колибарски и байганьовски. Първото условие за всеки вид успешна дейност, особено творческа и най-вече сатирична е да не страдаш от комплекси. Без значение дали са родови, социални, религиозни или етнически. Това дава възможност на личността да концентрира енергията си / а у Марашки тя блика като пълноводен извор/ в сфери и проблеми извън злободневното, моментното, повърхностно-емоционалното. Показателно е, че дори когато авторът предоставя място в книгата си на битови детайли от ежедневието, те зазвучават някак по-солидно и тежко, придобиват обем и мащаб.Така е, защото изборът на теми е важен, но още по-голямо значение има подходът и влаганоато съдържание. Едното е свързано с характера на творческата личност, другото - с обема на духовно познание. Марашки е роден хуморист, което личи дори при бегъл прочит на книгите му "Смях под маската", "Народ от богове" и настоящата - "във форма на правоъгълник"."Че нали всички книги са правоъгълни?" - ще кажете. Точно така. Всички са подвластни на правия ъгъл, демек на стереотипа. Правият ъгъл е като правата линия от някогашния виц при комунизма. Тук обаче хумористът не иронизира една партия или обществен строй, а цялото общество и цивилизационния му модел. От къде кураж за това? От липсата на комплекси, както казах. Най-очевадният белег за въпросната липса е умението за самоирония. Марашки го изпълва по неподражаем начин. Творец, който има силата и самочувствието да се иронизира без остатък, има пълното морално право да приложи тази терапия и върху другите. И Станислав / без претенцията да е Лец/ не спестява нищо. На властници от всякакъв род, на политически пройдохи и съпартизани на държавната софра, на днешни и утрешни кандидати за славата, на министерстващи дебили и куртизанки / "Размисъл на социалния министър в началото на зимата","Изповед на безгрешния началник","Демокрация","Кога ще се оправи Парламента" и т.н./ Отдавна не бях чел толкова вярна характеристика и за самия народ /"Стратегия на мрака"/, с която авторът развенчава мита за непорочните българи и лошите им управници. Отличителен белег в книгата на Марашки е липсата на злоба в разплитането на мъчителните обществени възли на съвремието. Той не влиза в ролята на сатирик-мъник, който лае подир кервана на историята, в който разгулно палува и българската политическа каста. Подходът му е на философ-изобличител и духовен аристократ. Знанието, че днешният ден е по-добър от утрешния, а потомците винаги облазяват предшествениците си води или до психически срив или до епикурейска мъдрост. Но Марашки не се задоволява с профанната страна на максимата "Живей днес", а я разпростира върху цялото човешко битние. Сиреч - живей, наблюдавай, разсъждавай, твори,акумулирай духовно познание и го съхранявай върху белия лист. Тъкмо начинът на поднасянето на ироничните сентенции от автора подчертава класата му. И го сродява с добрите поетични образци на европейската култура. Особено с лекия и изтънчен стил на френския хумор. Книгата на Станислав Марашки е като шампанско "Дом Периньон": достатъчно е да я отворим, за да ни обгърне букет от силни и ароматни ухания. Накрая, един приятелски съвет - отпивайте от поетичния елексир бавно, с наслада.