ЕЛЕНА ВЛАШКА: „КУХНЯ НА ПЛАЖА“ – ЕДНА СГОТВЕНА РЕЦЕПТА ЗА ВКУСЕН ЖИВОТ

Слово на писателката Елена Влашка по повод представяне книгата на Ирина Александрова „Кухня на плажа“ в Съюза на българските журналисти - София

Няма да се разпростирам върху биографията на Ирина Александрова и нейните 13 книги, повечето от които поезия, нито върху спечелените конкурси и многобройните ѝ награди. Ще спомена само последната, защото е съвсем скорошна и си заслужава да бъде оповестена. Това е „Златната монета “Писменост“ на Съвета на европейската научна и културна общност. С тази награда тя получава (цитирам от сертификата) „почетен“ статут на лидер с висок престиж и обществено признание в областта на културата“.

Моята цел е да представя новата ѝ книга „Кухня на плажа“ така, както аз съм я разчела и почувствала. Казах „разчела“, защото всяко произведение търси – и намира – своето тълкувание. От преразказ тук никой не се нуждае.

В добавка към това малко предисловие ще кажа, че са изключителна рядкост – само няколко на брой – издадените в България книги, които включват изкуството на готвенето като тема в едно обогатено с преживявания и размисли съдържание.

Този факт може да бъде разчетен и като комплимент за току-що издадената „Кухня на плажа“, в която кулинарната тема е градивен елемент на един много по-сложен сюжет и на една много по-сложна организация на елементите в книгата.

Далече, далече от София“, както започва повествованието си Ирина Александрова, и далече от схлупения ѝ панелен апартамент има една къщичка край морето. Къщичка, която аз възприемам като събирателен образ на щастието, спокойствието и радостта да си отдаден на любими занимания – в случая сладките приказки с приятелките и вкусните ястия, които ги

подслаждат. Естествено, гастрономичните изживявания са за всички, а кулинарните предимно за Ирина, чиито умения са всеизвестни. Тя готви с любов и въображение – същите любов и въображение, които влага и в ароматните си емоции в стиховете. И както е и със стиховете, тя се доверява на добрия вкус на онези, които влизат в досег с разбирането ѝ за високата стойност на живота. Стойност, която тя непрестанно преоткрива по своя развълнуван и едновременно дълбоко философски начин. Но както ще видим в книгата, тази философия е стъпила върху здрава основа – разбирането на човешката същност с нейните лесно разгадаеми прояви като обич и омраза, приятелство, съпреживяване, но и с неизменната тяга към недокоснатото красиво, което зове, както казва Екзюпери, да го опитомиш и да го направиш свое.

В рецептите на нейната широко скроена руска душа неизменно присъства един нематериален продукт – желанието да зарадваш приятелите. И винаги да поръсиш ястието с щипка любов.

Такива са рецептите на авторката – те винаги имат и своето невидимо съдържание. Но не само за тях става дума в книгата. Те са просто тематичното звено, което сглобява отделните текстове в едно единно цяло. Разговори, преживявания, анекдоти, стихове – в случая прекрасни стихове, се включват органично в голямата сглобка на повествованието, наречено живот. И тази сглобка носи своя специфичен творчески дъх, който ни кани да седнем на трапезата на човешкото удоволствие редом с приятелите на Ирина, там, на морския бряг, където истинското и въображаемото се сливат в онази и видима, и невидима черта, наречена хоризонт.

Но да се върнем на тази сглобка, в която свързващият елемент е вкусната храна. В книгата ще прочетем, а сигурна съм – след това и ще се възползваме от рецептите на авторката и на целия ѝ роднински кръг – от бабата до бабините правнучки. Ще почерпим добри идеи от приятелките. Ето, пред мене е Невена Маринова, която любезно предостави своето малко „имение“ за отдих и разтуха на сродните души. До мене пък е уважаваната от всички ни актриса Богдана Вульпе. И двете – героини в този кулинарен сюжет на живота. Чрез страниците на книгата ще споделят своя безценен опит легендарната Пенка Чолчева – създателка заедно със съпруга си Христо Чолчев на женския печат в България, диетоложката от Правителствена болница Ярмила Джамбазова, Юлия Шаркова – авторка на две уникални книги с рецепти, събрани при нейни пътувания из страната. Ще прочетем съветите на Ванга и Петър Дънов.

Но каквито и да са кулинарните съвети, винаги ще усещаме и упойващия дъх на морето, неизменен спътник на преживяванията в тази „Кухня на плажа“, която гостоприемно посреща нас, читателите, с красивата си корица (впрочем цялото оформление на книгата ни вдъхва усещането за красота и изящество – качества, присъщи на съдържанието ѝ).

Морето – в него авторката е вложила цялата си поетична душа и чрез него ни отвежда в един вълшебен свят. Вълшебност лъха не само от стиховете, но и от разказаното за преживелиците на морския бряг. Един неизменен, понякога доловим само със сетивата на душата фон.

Морето е действащо лице в тази плажна „пиеса“, което чрез специфичната за Ирина образност на изказа ни става по човешки близко. Цитирам: „Морето се припичаше и вълните тихо въздишаха от удоволствие“. В редовете на книгата то, морето, „полюшва златна мрежа и пръска искрящи мъниста“, а здрачът е тъмновежд.

Стиховете на Ирина, излети от музика и образи в неповторима смесица, ни грабват с богатството от изненадващи метафори и още по-изненадващи обрати на мисълта. Както винаги – силни образи в силни стихотворения. Сред тях е „Ескиз с магданоз“, прочетено от Богдана Вульпе.

Това стихотворение е пример как книга, посветена на кулинарията, може да бъде и потресавщо социална, когато е построена върху многообразието от взаимно преплитащи се сюжети. Рецепти, скатани сред спомени; стихове, отрезвявани с вицове... И върху тази изкушително сладка торта – малките кисели черешки на другото, различното. На живота отвъд плажа, отвъд изгревите и залезите, отвъд трапезата с бяла покривка. Там, където е бедната старица, продавачка на магданоз, както и младата журналистка Ирина – днес вече зряла авторка, която в книгата си спомня: „Аз много работех, пишех за различни издания, за да задържа на повърхността нестабилното корабче на семейството ни.“

И ето така, чрез този спомен, настъпваме в една малка територия от автобиографията на Ирина, която да ни напомни, че някъде там, сред страниците, има и „Автохарактеристика“. В стихотворението с това заглавие поетесата изповядва цялата си същност, изтъкана от противоречия. Противоречия, които взаимно се допълват, обогатяват и доосмислят, за да се получи една еднородна смес от контрастни разцветки, наречена Ирина. И как иначе би се получила тази устояваща на суровите житейски ветрове чувствителност, това всепроникване в човешката същност, това единство на стихиите, наречено поезия. Ето я цялата Ирина с всичките ѝ съставки, които – както при всеки човек – създават онова, което наричаме уникалност.

В Арапя, в неизменно търсене на самата себе си, авторката се среща с белия призрак на загинал в морето човек. Разговорите им са по-скоро монолози на този загадъчен събеседник. И ще кажа: съветите му са нейните собствени ремарки върху все още белите полета на две недописани книги – тази за собствения ѝ живот и другата – за Арапя. Какво все още липсва в тях, какво да се добави, какво да се промени – все въпроси, които в тези разговори търсят своите отговори. Призракът в бяла дреха е всъщност бялата ѝ мисъл за невидимия ни духовен свят, който ни заобикаля, но в който малцина се заемат да проникнат.

Този невидим, но осезаем свят – това е почвата, върху която цъфти красивото цвете на поезията. И с него Ирина окичва новата си книга – 68 страници, които тя на шега нарича „тюрлю гювеч от рецепти и спомени, подправени със сос от стихотворения, вицове и афоризми“.

Ето за такъв тюрлю гювеч си заслужава да постелем като за празник красива бяла покривка върху трапезата на българското книгоиздаване.

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-…/22-irina-aleksandrova