ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ: ИВАН АПОСТОЛОВ – IN MEMORIAM

Неговата поезия пазят в сърцето си стихосбирките “Отсам брега” и “За да има море”. А “Отсам и отвъд” – избрано, 2001 г. стана факт, когато авторът бе отплавал далеч в безвремието. Познавахме се, без да бъдем близки. Но лириката му е достатъчна да ме убеди, че поетът не е умрял, както не може да умре и любимото му море. В негов есеистичен текст, любезно предоставен ми от съпругата му Пенка Апостолова, срещнах следното откровение: “Морето не ме вълнува. То ме успокоява, то ме удивлява с мъдростта си и с огромната си работа. Вълнува ме безсърдечието, докосвайки ме с апатичното си рамо, подлостта в подмолието на обрания живот, вълнува ме изоставеното от родителите си дете, внезапния изстрел в тишината. Ето, това ме вълнува. И песните, дошли от моя странджански край дотук, натоварени на протяжно скърцащите и ритуално бавни волски коли. И майка ми, която ги пееше и в радостни, и в тъжни дни”.

Този автопортрет ясно партнира в равнопоставеността “живот – бургаско море – поетична лира”. Която внимателният прочит открива в почти всички творби на Иван. Много често те са послания. Негови житейски обобщения, далеч от делника на сивото човешко съзнание:

 

Тежи от зимата морето, а вълните

покашлят астматично, сякаш някой

в бездънни коридори дълго шляпа

с големи чехли, като в градска болница.

И яростно развява там халата си.

Ята от листи вдига край оградите

и близката вода, със синя кожа,

изпъстря като гръб на леопард.        Баладичен пейзаж”

 

Съществува у нас понятието “творци от периферията”. То е обидно и недостойно. Лирическото дарование не се подчинява на адресни регистрации. И Апостолов не може да бъде причисляван в подобни графи. Но стиховете му издават човек от крайбрежието. Където границата между суша и необятност е безкрайно крехка и винаги може да се строши. Там погледът, не непременно романтичен, изненадано се запознава с вечното синьо дихание. И узнава, че освен дребни стремления може за миг да се гмурне във вечността. Да остави нещо след себе си, което ще се помни. И което ще го връща сред живите люде с добра дума и добра усмивка:

 

И след мене денят ще започва оттук –

от поклона голям на небето,

от червения кръг, който идва без звук

и събужда бъбриви врабчета.

А в бургаските улици, като във храм

ще минават момчетата мои.

Имена съм им дал, но все още не знам

ще им дам ли пътеките свои

и тревожния в утрото гларусов вик

над привидно спокойните къщи,

и сълзата, която до болка тежи,

но не бива назад да ни връща.              На синовете ми”

 

Поезията на Иван Апостолов крачи през дни и години без определен адресат. Това е допълнително достойнство на оставеното от него. Защото я прави трудно подвластна на събития с фанфарен гръм, забравящи се утре. Върху пейзажа от море, градски шум, познати лица и тънка насмешка за човешката суетност крачи тънък психолог, вгледан в себе си. Търси мястото си в житейския калейдоскоп вярно, с подкупваща искреност. И с пластиката на майстор се самоизвайва последен в последните редици за да няма никакво съмнение. Какво? Че е прозрял собственото си “аз” и до последно го е носил с достойнство – “Автопортрет”:

 

И кой го е еня, че съм спънат от болка,

че изоставам без своя вина.

Ще ме забравите всички и… толкова,

само първите са имена.

………………………………………………………

Нека падам, нека пак да се вдигам,

нека вървя от умората сляп.

Аз съм последен, аз съм безименен,

нося огън вместо хляб.

 

Случи се така, че морето отне Апостолов от света на човеците. Може би това е естествен финал за човек като него – не знам, макар че ранната му кончина ме порази неприятно. Много творци възпяват стихията от крайбрежния ресторант. Малцина си отиват целунати от нея. Иван просто се разтопи във вълните, но поезията му пари с искреност и човечност. Шумяща в трите му стихосбирки, тя тихо мие брега, по който скита читателската памет…

http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-0…/305-georgi-n-nikolov