ХРИСТО ЧЕРНЯЕВ - СЛЕДИ ОТ ВЯТЪР

 

 Една светулка във тъмата –
 

дом за всички светлини!

Когато получих по пощата стихосбирката „Следи от вятър" на Владимир Луков, бях озадачен от автографа, който ми е посветил, където между другото е написал:


Жив съм и аз, макар и прострелян 
с най-точния изстрел в сърцето!

 

Тези два реда ми се изясниха, когато прочетох стихосбирката. Те всъщност са двата последни стиха на пропитото със светла трагика кратко, но великолепно стихотворение „Слука". Не знам защо поетът в автографа ги е съотнесъл към мене. Не твърдя със сигурност, но може би за да обърна внимание именно на това стихотворение, което е някъде към края на тънката книга. Или може би за да ми подскаже за своя личен нравствен кодекс! Все едно дали това е така или не е, но тези два реда (стиха) от автографа в началото на стихосбирката са една добра слука да започна бележките си с това стихотворение, едно от най-хубавите, наред с други творби в книгата на Владимир Луков. Тъкмо затова ще го цитирам цялото: 

СЛУКА

Три патици диви от изток долитат...
Слънцето горе догонват и вече
зад мен е реката, пред мен е цефта
и кръвта на ръката ми, дебнеща.

Най-после в мига и в мерника остър
до точка се свива пространството.
И птиците в него... С безупречна точност
очакват изстрел безжалостен.

Но в същия миг и Слънцето пламва,
взривява окото ми с блясък...
И ето, уцелен, мигът се разпада
на всички страни като размисъл.

Нахлу и пространството в своята прелест
с три патици живи в Небето...
Жив съм и аз, макар и прострелян
с най-точния изстрел в сърцето.

 

Мисля, че стихотворението „Слука" не търпи коментар. По същата причина ще посоча и стихотворението „Гъдуларят". Ето го цялото:

 

ГЪДУЛАРЯТ

Върху лявата му гръд гъдулка златна...
...
Ще речеш, че райски светове бленува –
толкова навътре и навън
в такт игрив душата му се втурва
и нахлува тъй и тъй във себе си...

ако че в безброй сърца тънцува...
...
Златни са и струните, в които
Слънцето така блести, че виждаш
как се удължават безпределно...

А лицето му е... (повече от) Слънце.

 

Налага се изводът, че в тясното пространство на горните стихотворения (и не само за тях е думата) поетът постига необозрими простори, извайва широта от мисли и чувства, т.е. създава творби, които вълнуват със своята сгъстена, но непосредствена философия. Не бих казал, че това е негов маниер, всъщност то е резултат на един силов изискан стил, който донякъде наподобава хайку, но същевременно е по-далеч от него; този стил е нещо и по-ново, и по-друго. 
Наглед поетичният похват на Владимир Луков изглежда странен, но пък именно това насочва творбите му към съществени внушения. Например стихотворението „Дрянът": „Долът е за жилави дървета. / Другите на мъка оцеляват." И после: „Мястото е повече от място... / Имаш много начини за бягство, / но един е да се превъзмогнеш." И поантата:


Можеш ли изобщо да не бъдеш!
Рано цъфвам, късно плододавам. Дрян съм аз по Божия премъдрост.

 

Тук поетът сякаш намеква за себе си, за живота си, за начина, по който се раждат и съзряват творбите му. 
В някаква полутъга в стихотворението „Кончета" той заявява:


Кончета бели, слънчеви,
мои момчешки впрягове, в думи от старост протъркани вашата песен радва ме. Тичайте, мили, не спирайте – пътят пред вас да поляга... И всичко за чудо и приказ в никоя мъдрост не впрягайте!

 

Тематичният регистър в стихосбирката „Следи от вятър" не е еднозначен. Уж за природата, уж за фауната, но дълбоката същина на творбите на Владимир Луков е един чувствителен барометър за съвремието ни. Това е основното в тази книга, което я прави ценна и интересна и най-паче – актуална. Иносказанието в нея е важно оръжие на автора. И затова не случайно в стихотворението „Млечница" той ще каже:


Аз не зная твоя сой сред гъбите
и защо си млечна, а и люта...

 

 И по-нататък:


Нека търсят корена ти спорен.
Те ще видят, че и там си божем гъба във зачатък тъй безформен както е стихът ми в мен положен.

 

В този аспект всеобщият смисъл на божествения кръст с метафорична яснота е изразен в стиховете:


Посоките докрай напрягат сили...
Достигат до предели вездесъщи и връщат се със удвоена мощ тук, в точката единствена на кръста.

(стихотворението „Кръст") 

В книгата „Следи от вятър" привличат и се помнят стихотворения като „Време и времена", „Пратеникът", „Скрежът", „Старци", „Гонка", „Неудачникът", „Борба", „Представа", „По Достоевски", „Езеро", „Цунами", „Синьо", „Бухалът", „Върлината", „Манастир", „Лунно", „Гидиклия", „Гладиоли", Познанието", „Съвършено дело", „Постеля", „Път", „Бряг", „Надежда"... 
От творбите в стихосбирката „Следи от вятър" лъха здравината на българската нравственост, на устойчивия ведър нрав на българската душевност. Тя е закодирана в лирообагрената тъкан на стиховете и в крайна сметка ни разкрива благородната същност на онова начало, заложено в характера на българина, който се явява духовният герой на стихосбирката. 
А колкото до нейното заглавие „Следи от вятър", то говори за тънкото виждане на проникновения авторски поглед на поета Владимир Луков.  

Из книгата на Христо Черняев "Апостоли на българския дух", София, 2008 г.