Всяка поезия променя тялото на езика. Великата поезия променя тялото на мислите.

Приживе, (1830-1886), Емили Дикинсън има публикувани само 8 стихотворения. Под псевдоним. Пише стихотворения цял живот, записва ги на каквото и попадне под ръка – на гърба на сметки, използвани опаковки и т.н. След нейната смърт, по-малката сестра Лавиния, с която Емили живее до смъртта си, открива малки тетрадки от по 8 листа, в които са записани на белова стихотворения в определен ред.

Независимо че пише за себе си и не се вълнува от публикуване на стиховете си, в писмо до Томас Хигинсън, главен редактор на списание „Атлантик” все пак задава въпроса:„Има ли в моите стихове живот, дишат ли?”

Да, имат живот, дишат. И след смъртта й.

В първото посмъртно издание (1890 г.) на шепа „дишащи” стихове Хигинсън и Мейбъл Тод се опитват да ги пооправят. Защото поетичният слог, синтаксиса, ритъма, римата, пунктуацията с безбройните тирета и най-вече неочаквано предизвикателната употреба на думите дразнят сторонниците на класическото стихосложение. По-късно, тези поправки отново са редактирани, за да се върне първоначалния вид на стиховете.

Емили Дикинсън е от уважавано и заможно семейство в Амхърст, щата Масачузетс, Нова Англия. Израства жива и общителна девойка, леко рижава, с очи (по нейни думи) като „вишновката в чашата на госта”, шеговита, закачлива и дори екзалтирана. Добре образована, завършила във фамилния колеж в родния си град, на 18 години, Емили има своя Бог и отхвърля категорично каноните на пуританската цръква. Майката, затворена и сдържана жена, се занимава предимно с градинарство и домакинството. Бащата, пуританин-калвинист, виден адвокат и даже сенатор за две години, е твърде зает с обществени дела. Емили общува предимно с брат си Остин и сестра си Лавиния, дружелюбна е към децата, особено съседските, както и към някои приятели на баща си.

Около 1860 година тя се самоизолира, води затворен живот, носи само бяло облекло и в последните 15-20 години почти не напуска дома си, превръщайки се в легендарната за Амхърст отшелница, монахиня в бяло. Точно тогава, обаче – годините на Гражданската война, е и най-продуктивният й период. В усамотяването си създава над 700 стихотворения.

Никога не се омъжва, въпреки, че нейните изследователи сочат три адресата на нейната любовна лирика – свещеникът Чарлз Уъдсуърт, редакторът на вестник „Спрингфилд Републикън” Самуел Боулс и най-вече съдията Оутис Лорд – блестящо образован, политически приятел на баща й.

Любовта, природата, смъртта. са основни теми в поезията на Емили. Любовните й стихове токова наситени и силни, че им приписват нещастна любов. Което не е далеч от истината. Свещеникът Уъдсуърт заминава със семейството си в Калифорния, а съдията Лорд, бидейки вече вдовец и свободен, дори с намерение за женитба, умира две години след бащата на Емили.

Научихме любовта добре –

буквите – думите – първа глава

от книгата – и откровението –

сякаш пресъхна подир това.

И тогава всеки от нас –

видя във другите очи –

светло незнание на дете –

детско незнание да личи.

Което единият не бе разбрал –

искаше на другия да обясни.

Уви! Голяма е мъдростта –

и истината – с много страни!

 

 

Сърцето търси първо удоволствие –

а после да не го боли –

а после малките упойки – със които

страданията да понамали –

 

а после да заспи – да спи за дълго –

а после, че ще бъда най-добре –

щом иска неговият Инквизитор –

да има свободата да умре.

 

Смъртта навестява често семейството. Емили пише за нея естествено, с болка, но и с пародия и ирония. Прави я някак по своему близка.

Понеже няма как да спра Смъртта –

тя спря при мен с внимателно усърдие.

В каляската ний бяхме само двамата –

и нашето безсмъртие.

 

Карахме бавно – тя съвсем не бързаше,

и аз отхвърлих мойта предпазливост –

мойто усилие - и моето безделие –

за нейната вежливост...

 

Нещо повече – тя усеща себе си близка и с Бога. Дотолкова, че се осмелява да го нарече баща, банкер и бандит.

На два пъти понасях загуби –

все тука, до пръстта.

На два пъти бях просекиня –

пред божията врата.

 

На два пъти слизаха ангели –

все тука – до моя праг.

Бандит – банкер – баща –

аз съм беднячка пак.

 

Стихотворенията на Емили Дикинсън са без заглавия, с граматични неправилности, непълни рими, щедра употреба на тирета и главни букви. Но са оригинални, дълбоки, провокиращи, със загадъчност и метафоричност. Често са под форма на гатанки, псалми, народни песни. Написани набързо на някое листче, понякога те са преработвани по няколко пъти от авторката – до постигане на търсената точност. Търсенето на истината (и не само) прави стиховете й многопластови, нееднозначни, едновременно патетични и трагични.

Душата си избира свое общество –

после вратата захлопва.

В нейното божествено мнозинство

недей се вече натрапва.

 

Тя не се трогва, че от каляската

някой към нея е тичал –

нито, че пред леглото й

император е коленичил.

 

Аз зная – от цяла просторна нация

тя едного ще посочи –

и ще запуши клапите на вниманието си –

като с плочи.

 

Емили Дикинсън отрича успеха, респ. славата. Най-вече лесното им постигане. За нея външното осъществяване погубва вътрешното, съкровеното, духовното.

Когато го няма успехът,

успехът най-много услажда –

за да схванеш нектара,

трябва жестока жажда.

 

И цялата алена армия,

която под знамето крачи,

не би разбрала победата –

какво тя точно значи, –

 

както я разбира битият,

в чието ухо запретено

удря ехото на триумфа –

болно и определено.

 

И предпочита да остане неизвестна. Никоя. Но никоя с подтекст, с интуиция и съзнание за онова, което е. Което са нейните стихове. Никоя сотредено бъдно, далеч над обикновена възхита и аплаузи.

Аз никоя съм. А ти кой си?

Ти също ли си никой?

Тогава двама сме. но не издавай –

че те ще ни навикат.

 

Колко е мрачно да си някой

– и като жаба мокра –

да квакаш цял ден свойто име –

пред възхитена локва.

 

Първата книжка „Стихове от Емили Дикинсън”, подбрана от сестра й Лавиния и Томас Хигинсън, и както вече казахме, подходящо „пригладена и вчесана”, излиза едва в 500 екземпляра. Скромно начало на великото шествие на Емили из света. Макар и надлежно редактирани, чудатите й стихове призовават към доброта, човечност, хармония, обич към природата, към духовност и нравственост. И се разграбват мълниеносно. За кратко време книжката е преиздавана 5 пъти. Приживе Томас Хигинсън не успява да стане Учител на Емили Дикинсън, но посмъртно става нейния Провъзгласител.

Едва в 20-ти век обаче, започва издаването на нередактираната Емили. В 1945-та вече са публикувани почти всички неизвестни стихотворения, а през 1955 година. е издадено пълното тритомно издание – 1800 стихотворения с оригиналната пунктуация.

Писмата на Емили, бих казала нейната поетична проза, са другия аспект на нейното творчество, заслужаващ внимание. В 1958 година им се отдава дължимото – излиза пълното издание на писмата й. Разбира се, на онези, които са достигнали до нас, въпреки заръката на Емили – след смъртта й цялата кореспонденция да бъде унищожена. И тук заслугата е на Лавиния, чийто живот е отдаден изцяло на любимата й сестра.

Емили Дикинсън е странна и чудата, всеобхватна и необозрима. затворена и дълбока, проницателна и проникваща.

Яма зее – но небе над нея.

И небе отпред –

и небе навред.

Все пак яма зее –

със небе над нея.

 

Ако мръдна – и ще се убия.

Ако гледам – ще се залюлея.

Ако засънувам – ще изпия

сока, с който се надявам да живея.

Яма зее – и небе над нея.

 

Дъното е цялата ми мисъл –

своя крак не смея да попитам

Както си седим – ще ни подкара –

там надолу – без да се усетим.

Яма зее – но без дъно в нея.

 

Едновременно с това е възхитителна и нежна, красива и загатваща, внезапна и очароваща.

От какво се прави ливада?

Нима не знаеш?

Трева –

и една пчела –

и да мечтаеш.

Ако пчелата не пристига –

мечтата стига.

 

И прекланяща се, и смирена пред Природата, пред нейната сила и неудържимост, пред нейното укротяване и стихване.

Вятърът събра неща от север –

върху южните неща –

върза изтока за запада –

зина със уста –

 

сякаш искаше – четирите посоки

да изгълта тая нощ –

всичко в ъглите се сгуши –

пред ужасната му мощ.

 

Вятърът се върна в къщи –

и природата се осмели

да намести свойте поданици –

и системите да успокои.

 

Пак над къщите запуши пушек –

и се чуваше денят.

Колко е интимно – подир бурята

птици да летят!

 

Малката монахиня в бяло осъзнава какво е да си Поет, с думите си утвърждава мястото му в света на човеците категорично и извисяващо.

... Той, който Гледките разбулва –

Поетът – Той обрича

останалите – чрез Контраста –

на Нищета привична.

 

За своя пай – който нехае –

И кражбата не е опасност –

Той Сам – за Себе си – Богатство –

на Време – неподвластно.

 

Тя е бунтар – разчупващ, отричащ, създаващ. Тя е предводител на съвременния, свободен стих. (Какъвто по същото време, но по различен начин, е Уолт Уитман с единствената си, писана цял живот книга „Стръкчета трева”) Привидно семплият й, затворен живот, е препълнен с богатство, вещаещо нейното безсмъртие. То е, което не се постига във света на Видимото. И което тя предрича.

Тоя свят не е заключение.

Веригата почва - оттук –

невидима – като музика –

но сигурна – като звук.

 

Не я отгатват учените –

ще я съзреш едвам,

когато презреш – потомствата –

и се разпънеш сам.

 

Последната година от живота си, Емили прекарва почти на легло, тъй като страда от тежък нефрит. Кореспонденцията й става съвсем оскъдна. Преди края си, пише писмо до двете си братовчедки. Само две думи. Две думи, издълбани и на надгробния й камък.

Called back

Отзована (повикана обратно)

Да тълкувам нейното „отзована”, и доколко тайните на Видимия и Невидим Свят са повдигнали завесата си за нея, не се наемам. И не ми е позволено.

Но ми е позволено, потребно ми е да чета отново и отново, да тълкувам нейното писмо до света..

Това е писмото ми до света,

който не ми е писал –

простите новини от Природата –

с техния нежен смисъл.

 

Не знам за кого е предназначен –

не ще му видя ръцете.

Но от любов към нея, приятели,

с лошо не ме съдете.

 

Писмо, писано цял живот. Писмо от Природата чрез Поета. За нас, приятели, за човеците!!!

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-…/31-lyuba-aleksandrova