Проф. д. ик. н. ЛУЧИЯН МИЛКОВ ЗА РОМАНА „КОЛАНДЖА“ – ГОЛЯМАТА КНИГА НА МАЛКИЯ ГРАД

Романът е на писателя ХРИСТО КРАСИН от гр. Ардино. Той беше наскоро удостоен с приза на първото издание на литературния конкурс „Голямата книга на малкия град“, организиран от Съюза на свободните писатели и независимо женско дружество „Самосъзнание“ - гр. Бургас

 

Проф., д. ик. н. Лучиян Милков представя тук своето Предисловие към първата част на романа „Коланджа“сага за свършека на времето

 

Когато читателят общува с книгата на определен автор, съобразно неговите личностни измерения, той изпитва различни чувства. Те се проявяват чрез интелекта, образността на езика, компетенциите, вложената енергия в творбата.

Намирайки новата творба на Христо Красин, аз се подготвям предварително за определен вид преживявания – пред мен оживяват образи, сътворени, като че ли, с магическа пръчка, героите му са носители, както на обикновени, така и на специални, свръхестествени качества.

Наслаждавам се на епитети, сравнения, хиперболизация на определени събития, потапям се в атмосферата на вчерашния и днешния ден, преживявам отново тревоги, трагедии и красиви мигове на народа ни, и в частност, на онези хора, които жестоката действителност изхвърли на бунището, направи ги аутсайдери, непотребни за себе си и за цялото ни „демократично“, „хармонично“, „справедливо“ общество- Малкия, Занго, Христоско, Мила, Генко, Димо, Марта. Личности, живеещи и общуващи, обичащи и вярващи, страдащи и преживяващи истински щастливи мигове.

Измъчвам се и се радвам с героите на сагата за свършека на времето, неслучайно наречена от Христо Красин „Коланджа”- първа част и съм в трепетно очакване на продължението й.

В този свой труд авторът се представя в една малко позната светлина. Тук Красин е по-различен от предишните си произведения, които с удоволсвие чета и често пъти препрочитам.

Той не се бои и наднича в най-сложната философска категория- времето, опитва се да й предаде човешки образ, да я направи разбираема чрез връзката между миналото и настоящето, и то много успешно чрез образа, действията и думите на Христоско- особен герой, носител на свръхестественото, умрял и възкръснал, знаещ за миналото, а още повече за настоящето и бъдещето. Кой ли е той, необходим ли ни е, трябва ли да се страхуваме от думите му?

Изключително убедително и силно звучат думите на Красин на с. 41-42 „Там един до друг крачеха живите Красимир Машев и Румен Леонидов с живелите преди векове Николай Лилиев и Франсоа Вийон... Хайнрих Хайне обсъждаше нещо с Гео Милев. Маркс решеше брада с пръсти и спореше кой знае за какво с червен призрак, който все още се мотаеше из Европа. Огюст Роден и живописецът Иван Обретенов обсъждаха нещо около малката пластика „Целувката“. Айнщайн буташе количката на гърчавия британски физик Стивън Хокинг и нещо му се плезеше по спора им - дали вселенската подредба произлиза от всеобщия хаос или от Бога!... В навалицата и Рузвелт размахваше темпераментно бастун срещу усмихващия се под мустак Сталин. Чърчил смучеше ядно от лютивата си пура, дупеше се на всички околни, потупваше се по задните си части и напомняше на целия свят, че го е предупредил за гадните българи, които населяват Балканите. Барак Обама беше прегърнал Мишел и обещаваше на човечеството, че ще го обича така, както люби и жена си”.

Каква ирония, какъв сарказъм и, редом с това, какво носталгия ни обвива чрез тези редове- за пропиляно време, за изгубени милиони хора, за прахосани надежди, за огромни разочарования. И то не за отделния човек, а за цялото неразумно човечество. Тук, обаче, аз си позволявам да заявя, че виждам и надеждата, защото Красин е оптимист, ведър и вярващ в силите и възможностите на човека. Нищо, че сега героите му са от друга каста, друг слой, намиращ се най-долу на обществената стълбица, отритнати от себеподобните.

Христоско, обаче, ни нашепва, че това, което виждаме е само едната страна на видимия свят- ядене, пиене и разврат. Има и друга- на книгата, науката, философията, на доброто, вечното и непреходното. Нея трябва да търси главния герой Малкият заедно с приятелите си. По този начин ще се пречисти, извиси над другите и победи несретата си.

В сагата са и вечно скитащите цигани, които вече искат да се наричат роми, живеещи така, както са живяли преди хилядолетие. Тук са и представителите на властта, често пъти присъстват като карикатура на карикатурната ни държава. До тяп са спътниците им от 2-3 десетилетия- мутрите, със своите бухалки и специфични подходи. Книгата е населена с настоящи и бивши известни личности- политици, журналисти, учени, поети, писатели, твърци- деградирали или извисени, изпинващи болка или безразличие към съдбините на събратята си и на онова, което наричаме Родина.

Дали това не са и внушенията на автора, оправени към читателите му- да не забравят, че доброто съществува, че то винаги побеждава и извежда човека на отсрещния бряг. Необходима е обаче вярата на Христоско, неговото прозрение и упование в човека- знаещ, можещ, градящ, търсещ с поглед вечер звездите и опитващ се да чуе заглушения бят на времето, което, според Апостола, е в нас и взаимно се преобръщаме с една цел- до постигнем вечното и святото- Свободата и свободния избор!

На добър път на автора и новата му книга! Нека всеки, който се докосне до нея, да се спре за минута и се опита да вникне в посланията на Христо Красин, да открие себе в пъстрата палитра от герои, преживявания, чувства и очаквания!

Чрез Станислав Марашки, председател на Филиала на ССП в гр. Бургас

http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-…/60-stanislav-marashki