ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ – ПРИЯТЕЛЮ, ПОДАРИ НИ БЪЛГАРСКА ПЕСЕН…
Ивайло Балабанов е роден на 28.08.1945 г. в с. Хухла, Ивайловградско. Завършва гимназията в Ивайловград, след което работи по изграждането на Кремиковци, язовир "Ивайловград”, "Пътни строежи” и др. Известно време работи като програмен ръководител на радиовъзел – Ивайловград. Дълги години живее в Хасково, след което се установява в Свиленград.
Печатал е свои творби в почти всички големи столични литературни издания, както и във вестници, списания и алманаси в цялата страна. Автор на редица книги, сред които "Да се загледаш в звезда”, "Окова за щурец”, "Парола "Любов”, "Религия”, "Тракийски реквием”, "Избрано”, "Песни за старо вино” и т. н.
Не ще изброявам наградите, с които е удостоен. Защото най-голямата награда е званието „Маестро“, дадено му с много почит от читателите.
Не съм чул за друг жив творец в съвременната българска литература, наричан така. Доколкото познавам творчеството на Маестрото, той напълно го заслужава. И му пожелавам от сърце да го носи приживе поне сто години…
В създаденото от Ивайло Балабанов досега по изключително мъдър начин, с изящния щрих на блестящо дарование, се съчетават най-добрите традиции на нашето класическо книжовно наследство с потребностите на днешния ден. С проблемите на обществото и отделната личност. С тревогите за България и лутанията на тълпата за хляб и физическо оцеляване. И колко трудно е да останеш българин, когато много по-лесно можеш да прекрачиш границите по пътищата на света. Над битовия негативизъм, показан в цялата му грубост, политическа демагогия и морално падение, редовете облита надежда. Че това е все пак нещо временно. Че нравственият кодекс на предците ще надделее и възрожденската чистота на националния психологически спектър ще разцъфти над калното дребнотемие на деня.
Като химн на изконната гордост в творчеството на Балабанов звучи историята. Откроено е достойното присъствие на страната ни в света във време, когато „цивилизованият“ свят едва що се събужда от тъмнината на вековете. От схоластиката, от първобитната си черупка и от удобното неразбиране, че всички държави имат право на равностойно присъствие на планетата Земя.
Заедно с тези мащабни пана на човечеството в епохи, страдания и митарства, авторът отделя важно място за красотата на понятието Човек: могъщ и уязвим, праволинеен и съмняващ се, добър и не съвсем. Понякога неразбран от околните. Но приеман, по волята на твореца, от околните, с всички странности на личностното си „аз“.
Темата за любовта е сред централните в естетическия спектър на Ивайло Балабанов – силна като вино, желана като опрощение на всички съзнателно сторени интимни грехове, които ще повтаряме с велика радост пак и пак. Жената е мадона – загадъчна и близка, прекрасен остров на трудната хармония и олтар, пред който без колебание полагаме сърцето си.
Поезията на Балабанов е класически модернистична. Съвременен Ренесанс, орисан да надживее хаоса на дните, в които присъстваме физически и да носи на читателите от бъдното същото удовлетворение и красота, с които сме наградени ние. Стиховете са изтъкани от много човечност и творческа извисеност. Цветна палитра от музикално докосване до същността на мисловната битност, носена само от ярко извисения интелект. Какъвто е Ивайло Балабанов. Маестрото. Чудесният певец на България с поетична лира, дар за людете далеч извън пределите на нашата страна.
И – рицар на честта и достойнството.
Бъди, Маестро и продължавай чудесните си песни!
Благодарни сме на Създателя, че те има…
Ивайло Балабанов
БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която няма прокопсия....
Великите й царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвеста пияна,
а ореолите - алъш-вериши
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакви си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши...
Защо е с тях? Защо не е с народа?
Момчета, знам, че е на халос туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне - като в турско време,
"Къде си, вярна ти, любов народна?"
ЖЕНАТА С БЕЛИЯТ ШАЛ
С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам - защо красотата й,господи,бяла
на човека със малката черна душа си дал?
Как така бяла птица и гарван в едно съчетаваш?
Не го ли попита красотата й ще му трябва ли?
Когато жената със белия шал минава,
декември край мен мирише на цъфнали ябълки.
И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,
наместо да стопли ръката й - бялата - там.
Дали е сляп, Господ, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния - тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз - любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай!
ПРИНОС КЪМ ЕВРОПЕЙСКАТА ИСТОРИЯ
Европа, млада и непохитена,
четеше своя рицарски роман,
когато, във зора незазорена,
загина рицарят Иван-Шишман.
Европа плачеше за Жулиета,
Европа се прехласваше по Бах…
А, с вълчи вой, в тракийските полета,
вървяха глутниците на Аллах.
Когато обкръжена от слугини,
тя тънеше в охолство и разкош,
във Солун, на пазара за робини,
гяурките вървяха пет - за грош.
Когато тя строеше катедрали,
и замъци… Във стария Балкан
скърбяха тънки липови кавали
и плачеха за Алтанлъ Стоян.
Въздигаха се кървави калета,
градени със отрязани глави.
И, всъщност, си остана непревзета
страната на хайдушките орли.
А беше колкото калпак голяма,
широка колкото следа от лъв,
но се превърна в страшна вълча яма,
покрита с кости и залята с кръв.
Със кремъклийка пушка, с проста сопа,
със камък и стрели от бучиниш,
дедите ни завардиха Европа
и турците не стигнаха Париж!
http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-0…/305-georgi-n-nikolov