ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ – ПРИЯТЕЛЮ, ПОДАРИ НИ БЪЛГАРСКА ПЕСЕН…

Ивайло Балабанов е роден на 28.08.1945 г. в с. Хухла, Ивайловградско. Завършва гимназията в Ивайловград, след което работи по изграждането на Кремиковци, язовир "Ивайловград”, "Пътни строежи” и др. Известно време работи като програмен ръководител на радиовъзел – Ивайловград. Дълги години живее в Хасково, след което се установява в Свиленград.

Печатал е свои творби в почти всички големи столични литературни издания, както и във вестници, списания и алманаси в цялата страна. Автор на редица книги, сред които "Да се загледаш в звезда”, "Окова за щурец”, "Парола "Любов”, "Религия”, "Тракийски реквием”, "Избрано”, "Песни за старо вино” и т. н.

Не ще изброявам наградите, с които е удостоен. Защото най-голямата награда е званието „Маестро“, дадено му с много почит от читателите.

Не съм чул за друг жив творец в съвременната българска литература, наричан така. Доколкото познавам творчеството на Маестрото, той напълно го заслужава. И му пожелавам от сърце да го носи приживе поне сто години…

В създаденото от Ивайло Балабанов досега по изключително мъдър начин, с изящния щрих на блестящо дарование, се съчетават най-добрите традиции на нашето класическо книжовно наследство с потребностите на днешния ден. С проблемите на обществото и отделната личност. С тревогите за България и лутанията на тълпата за хляб и физическо оцеляване. И колко трудно е да останеш българин, когато много по-лесно можеш да прекрачиш границите по пътищата на света. Над битовия негативизъм, показан в цялата му грубост, политическа демагогия и морално падение, редовете облита надежда. Че това е все пак нещо временно. Че нравственият кодекс на предците ще надделее и възрожденската чистота на националния психологически спектър ще разцъфти над калното дребнотемие на деня.

Като химн на изконната гордост в творчеството на Балабанов звучи историята. Откроено е достойното присъствие на страната ни в света във време, когато „цивилизованият“ свят едва що се събужда от тъмнината на вековете. От схоластиката, от първобитната си черупка и от удобното неразбиране, че всички държави имат право на равностойно присъствие на планетата Земя.

Заедно с тези мащабни пана на човечеството в епохи, страдания и митарства, авторът отделя важно място за красотата на понятието Човек: могъщ и уязвим, праволинеен и съмняващ се, добър и не съвсем. Понякога неразбран от околните. Но приеман, по волята на твореца, от околните, с всички странности на личностното си „аз“.

Темата за любовта е сред централните в естетическия спектър на Ивайло Балабанов – силна като вино, желана като опрощение на всички съзнателно сторени интимни грехове, които ще повтаряме с велика радост пак и пак. Жената е мадона – загадъчна и близка, прекрасен остров на трудната хармония и олтар, пред който без колебание полагаме сърцето си.

Поезията на Балабанов е класически модернистична. Съвременен Ренесанс, орисан да надживее хаоса на дните, в които присъстваме физически и да носи на читателите от бъдното същото удовлетворение и красота, с които сме наградени ние. Стиховете са изтъкани от много човечност и творческа извисеност. Цветна палитра от музикално докосване до същността на мисловната битност, носена само от ярко извисения интелект. Какъвто е Ивайло Балабанов. Маестрото. Чудесният певец на България с поетична лира, дар за людете далеч извън пределите на нашата страна.

И – рицар на честта и достойнството.

Бъди, Маестро и продължавай чудесните си песни!

Благодарни сме на Създателя, че те има…

 

 

Ивайло Балабанов

 

БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

 

Момчета, знам, че вече ви дотегна

и хлябът сух, и голата ракия,

и тежкото небе на тази бедна

страна, в която няма прокопсия....

Великите й царски идеали

днес вече са митичен архаизъм.

България търгува със парцали

от раклата на своя комунизъм.

България е гладна просякиня.

С душа поциганена, необута,

тя проси чуждоземна милостиня

по пътя между Лондон и Калкута.

Честта е болна, съвеста пияна,

а ореолите - алъш-вериши

и луд е, който плаче с Дебелянов

по някакви си белоцветни вишни.

Със страшна сила днес от небесата

виси един въпрос полуобесен:

Кажете ми къде е свободата

от синята ни ноемврийска есен?

Защо пирува с разни богаташи

и хитреци, дошли на власт и мода,

с дрогясали бандюги и апаши...

Защо е с тях? Защо не е с народа?

Момчета, знам, че е на халос туй, че

скърбим за свобода и бели вишни.

В земята на Васил Иванов Кунчев

днес всички романтици са излишни.

Но да запеем, дявол да го вземе,

със мъжки глас във тази нощ безродна

и нека екне - като в турско време,

"Къде си, вярна ти, любов народна?"

 

 

ЖЕНАТА С БЕЛИЯТ ШАЛ

 

С очите на всичките тъжни мъже от квартала,

във който живее жената със белия шал,

те питам - защо красотата й,господи,бяла

на човека със малката черна душа си дал?

 

Как така бяла птица и гарван в едно съчетаваш?

Не го ли попита красотата й ще му трябва ли?

Когато жената със белия шал минава,

декември край мен мирише на цъфнали ябълки.

 

И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,

със слепи очи сякаш крачи улисан и сам

и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,

наместо да стопли ръката й - бялата - там.

 

Дали е сляп, Господ, или има в очите си трънчета?

Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,

че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,

когато върви през света със белия шал.

 

Не пожелавам жената на ближния - тъй подобава:

нека той си е брачен стопанин, аз - любовен ратай,

но когато жената със белия шал минава,

извади ми очите, Господи, и му ги дай!

 

 

 

ПРИНОС КЪМ ЕВРОПЕЙСКАТА ИСТОРИЯ

 

Европа, млада и непохитена,

четеше своя рицарски роман,

когато, във зора незазорена,

загина рицарят Иван-Шишман.

Европа плачеше за Жулиета,

Европа се прехласваше по Бах…

А, с вълчи вой, в тракийските полета,

вървяха глутниците на Аллах.

Когато обкръжена от слугини,

тя тънеше в охолство и разкош,

във Солун, на пазара за робини,

гяурките вървяха пет - за грош.

Когато тя строеше катедрали,

и замъци… Във стария Балкан

скърбяха тънки липови кавали

и плачеха за Алтанлъ Стоян.

Въздигаха се кървави калета,

градени със отрязани глави.

И, всъщност, си остана непревзета

страната на хайдушките орли.

А беше колкото калпак голяма,

широка колкото следа от лъв,

но се превърна в страшна вълча яма,

покрита с кости и залята с кръв.

Със кремъклийка пушка, с проста сопа,

със камък и стрели от бучиниш,

дедите ни завардиха Европа

и турците не стигнаха Париж!

 http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-0…/305-georgi-n-nikolov