ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ – „И АЗ ЛИ ЩЕ СВЪРША КАТО ТОЗИ ПЛЪХ?..“

За дебютната си творба „Брегът“ (1), излязла съвсем наскоро, Константин Г. Константинов споделя: „Книгата е посветена най-вече на другата гледна точка, която в тежки времена може да се окаже много полезна за оцеляването. Този роман е за разни наши български работи“. Какво хубаво е съзрял в тях авторът, за да спре вниманието си? Образно казано, всичко започва от един метеорит. Преди милиони години ръждива ледена буца удря Земята. И дава възможност на осъзнатия разум да стъпи върху Голямата бяла скала. Да разгърне оттам силата на мисълта си в разни посоки, за добро и зло. Философски ориентир за ставащото е Животът – отначало с праисторически гущери, после – с космати топлокръвни животинки. Всички се подчиняват на златното правило „изяж, за да не бъдеш изяден“ и на допълнението му „яж!, яж!, яж!“. Ясен наръчник за оцеляване, непроменен през вековете. Явно и непроменим, щом не губи актуалността си и днес. Нещо повече: наивник, който не чува предупредителното ръмжене по всички етажи на властта, е набелязан за сандвич. С пълнеж от смешни идеи как човек за човека бил брат. Това го прави ускорител на обществения метаболизъм. Подобряващ отделянето и на някои вторични „продукти“, сред които гражданската ценностна система. Неслучайно и малкото зверче в произведението таи гореща, искрена мечта: да бъде голямо, за да изяде всички останали…

За да ни убеди в кредото си за хорските нрави, Константин е подбрал цветна палитра от библейски мотиви. Към тях – отломки от древен епос и „снимки“ на минало и съвременност. Причудлив микс от събития, уловени в сферата на фантастичната реалност. В прашната грубост на делника, зареян из аналите на „вчера“, или „днес“. Но бързащ към бъдеще, предчувствано отсега. Героите възкресяват паметта на човечество, белязано с надежди, идеологии и глобални щения. Уж добронамерено разорали с мащабите си географската карта на вековете. Мисълта на автора е освободена от строгите канони на научното тълкуване. „Препускането на бегом през различните исторически епохи – отбелязва в предговора Иван Голев – е дотолкова оправдано в развитието на сюжета, доколкото ни позволява да пресеем в бързия му каданс онова, което ни прави каквито сме днес – уникални и жалки, предвзети и невежи, романтици и циници. Смели воини и страхливи царедворци, светли учители и презрени политици, страховити ханове и не по-малко страховити метъл хъшове…“ Един след друг, в начупена хронологичност, следват ориста си Ной и Гилгамеш, император Константин, Аспарух, Олаф, Нина, Сафет. Турци пристигат на Балканския полуостров… По-късно крайцерът „Хамидие“ ще се взре във Варна и Балчик и ще получи торпедна награда. А след още няколко кръга стрелките на вечността ще застинат в „нова“ България. Сгърбена под тежкия воал на хаос, срив, фалшиви промени и масова апатия. С иманяри, учени, скрити в морските дълбини тайни, алкохолни запои и романтика. С освободено от догми и канони тълкуване на събития, героика, факти. И със съвременност, строителите на която не заслужават потупване по рамото, а раирана пижама. Така или иначе, навсякъде в романа типажите са разделени на два лагера, не можещи един без друг: на силните на деня човеци и… на мислещите мравки. Едните коват история и раздират завесата на бъдещето от удобни за тях ъгли. Другите тъпчат в делничната кал, но имат и спасителни оазиси. Например - рок-фестивалът в Каварна. Напоен с екстремност, смъкващ маските на униние, обреченост и студенина. В концертния грохот материалното отстъпва пред апокалипсиса на духа. Живот за мига. За изумителното прозрение, че съществуваш. Утрешният ден още не е сковал кръст за разбунената мисъл. Веселието изригва в химн за човешките сенки, заслужаващи капка любов. Целувка на внимание, радушен събеседник. После идва зората, тежка като махмурлук. И познатият коловоз на времето, тътрещо своя безкрай. Заедно с пространството, тясно да побере неизброими поколения. Споменът за тях е излишен, ако не е в крак с динамиката на модерната цивилизация. На българската. С булдозери, ръфащи харизаната някому природа. С консуматорски нюх и грапави правила при подредбата на обществото. Когато имаш пари… А когато нямаш пари? Неволно авторът спомня горестното възклицание на Петко Славейков: „Брайно, нямаш ли парици, ти си просто диване и какво ли още не!“ Но не парите според Константин са решаващ мотив за стойността на личността. А нейната целенасоченост, доброта, доверие към ближния и готовността в труден момент да подаде ръка. За жалост, атавизмът продължава да дреме в душите, готов да скочи при първия даден знак. От Ледниковата епоха до сега нещата май са едни и същи. Първобитни динозаври все така шестват в глухото безмълвие на сляпата тълпа. Тогава – защо ни има? Защо доброто и злото са без ясни очертания? Трябва ли в днешните нрави да препънем някого, за да сме значими? Посланията на Константин са аксиоматични. Освободени от готови истини и вехти морализаторски щампи. Във вените им блика тънка ирония и неподправен хумор. Над всичко лети и се рее съзнанието – волното, неспокойно съвършенство на Твореца. Незаслужен дар за нас, вечно мрънкащите консуматори. Оправдаващи уж със смели решения плашещото си присъствие на планетата. По редовете Брегът и морето – отломки сред космичния безкрай, подканват да им се доверим. По-мъдро да се вслушаме в разказите им за вече станали неща. Защото не е ли всичко ново добре забравено старо? Да се вслушаме и в поуките от книгата на Константин Г. Константинов. В наши дни лесно загърбваме истини. Трудно отваряме сърцата си за мъдростта им. За изстраданата поука от срещите с малки и големи зверове. Които, странно защо, още не са ни изяли, но не се и отказват. И че никой не може да ни стори зло, ако браним личното си достойнство. Не отмира и няма да отмре риторичният въпрос, послужил за финал в книгата: „Докога ще има място за мен на този свят? Дали и аз няма да свърша като този плъх?“ Няма, ако се чувстваш личност и знаеш защо. Впрочем, личности ли сме днес у нас, в България? И знаем ли защо?..

1. София, Издателство ХАЙНИ, 2015 г.
http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-0…/305-georgi-n-nikolov