ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ: ГЕРОИ, ВРЕМЕНА, СПОМЕНИ – КОМУ СТЕ НУЖНИ ДНЕС?..

Този въпрос гнетеше съзнанието ми, докато вниквах в книгата на Христо Милев „Избиванието на Хаджи Димитровата чета и черти от живота на въстаниците Орешков и Патрев“ (1). Преиздадена след 130 г. с благородните усилия на редактора си Георги Й. Георгиев и спонсорството на добри люде. Сам авторът е известен, но позабравен. Доброволец в Сръбско-българската война, следовател и съдия, кмет на Пловдив, окръжен управител на Стара Загора, общественик. И родолюбец, щом не е искал събитията от творбата да изчезнат в паметта на времето. Като допълваща част уместно е включен ръкописът на учителя Боян Чомаков от с. Шипка. Родно място на част от поборниците в настоящия сборник. Ето какво отбелязва Милев в своя „Предговор“ от юни 1885 г.: „Няма народ, няма фамилия, които да не почитат и обичат миналото на своите прадеди; да се не хвалят със своите погинали герои и велики мъже. Българский народ макар и да няма, като другите народи, свое забележено, светло минало; макар да няма пространна история за всеславни Аргонавски юнаци; но той има вместо това един ред отчаяни труженици и борители за свободата, на които са те борили, не с голи философствувания и херколесовски вълшебни юначества, а с труд, постоянство, с перо в ръка и нож. Имената на: Раковски, Каравелов, Хр. Ботева, В. Левски, Асенюва, Караджата, Бенковски, Волов и др., вечно ще се почитат от потомството ни, и ще служат като блещящи звезди в историята на нашето възраждане“. Книгата е изградена от мемоарно-ретроспективни фрагменти, споени в общо динамично повествование. Пред погледа ни пак изплува Бузлуджа с тежкото сражение и смъртта на Хаджи Димитър. С избиването на част от четата и пръскането на останалите живи поборници. Възкръсват планинските дебри, овчарските къшли и дареният хляб. Умората, раните, страхът от неясното утро след тревожна нощ. С крясъците на аскери и башибозуци, помъкнали на колове кървави глави. Най-страшно обаче, е предателството. Безкрайна броеница от подлост, малодушие и равнодушие. Следващи в последните им дни „хайтите“, „пантите“, „вагабонтите“, „разбойниците“, „нехранимайковците“. Дръзнали да развалят рахата на верните слуги на падишаха. И, което е още по-чудно за ситите доволници по градове и села: тръгнали да мрат за идеи. На бесилките увисват Стефан Орешков, Христо Патрев, Христо Янъков и цяла галерия буйни глави. Запазен е вопъл от „по-щастливите“ затворници в Цариград, отпечатан във вестник „Дунавска Зора“ от 1869 г. В тъмницата те не виждат естествена светлина. Носят по 69 оки вериги. С гноящи рани са, хранени само със 150 гр. мухлясал хляб. Писмото им е адресирано „до българите на всякъде“ и гласи: „Мъките ни са неизказани и страданията ни са едни от най-тежките. Каил сме да умрем, пъ смъртта ни още намразила и бяга от нас! Сичкото ни утешение е това, че страдаеме, не за някое злодейство, за някое престъпление, а за правдата на народа си и за свободата на отечеството си, за което с време решихме да умрем“. Молбата им е за малко пари. За да си купят поне по риза, а то иначе са съвсем голи и боси. Ядат ги въшки, а което е най-лошото: забравени са от всички. Никой не идва да ги види, освен местните гърци, донесли им шепа тютюн…

Страниците в „Орешков и Патрев“ са покъртителни с целия ужас на мрачното битие, запечатано там. Тягостното чувство се увеличава със спомените за спорове след Освобождението дали да се чества паметта на героите. Решавани с участието на бивши предатели и неизменните чорбаджии. И как останалите живи борци креят в унизителна бедност, ненужни вече на свободната страна.

Всъщност, под българското слънце нищо ново. Актуално е и днес прозрението на Райко Жинзифов: „Да бяхме френци, немци или ингилизи, досега да сме се освободили от турско. Но ние, нали сме клети българи, дето се сберем двамина, правим три партии“. Преданието за синовете на Кубрат и снопа пръчки удобно се загърбва. „От едното ухо влязло, от другото излязло…“ Кога издайничеството не е слагало гнусното си клеймо върху съдбите на много и много честни патриоти? Кога сме били сговорчиво племе под хоругвите на България? И ще станем ли някога, топейки се като снежна топка на слънце? Категорично не…

Сборникът на Милев ражда сравнение с нашата съвременност. Прилична на гробовен звън, под чийто ръждиви звуци младостта изтича към други родини. Оставащите - дрипави гладници, шават във фекалния пъзел на безработицата, данъците, кръвожадното здравеопазване и пенсионния маскарлък. В сънищата им злобно се киска съдия-изпълнител, а кварталната бакалница пращи от вересии. Все по-жалко става държавното дупене пред всеки задграничен поплювко. Но-о-о, на всеки четири години идва големият праз. Тогава стада модерни „патриоти“ размахват байраци и плашат множеството със светло бъдеще. На корем се дарява токсична демагогия. После изборното ръмжене утихва. Старите нови търбуси лапват кокала, когото въобще не са пускали. Гърми кючекът-оратория „Пей ми, блей ми, сиво стадо“, а тълпите, с ниско свален гард, покорно слушат. И така – до финала на безкрайния нашенски преход. Пълен с будали, шарани и наивници, чакащи нероден Петко да подобри хала им. Безплатно, безвъзмездно. Просто ей така, от нямане какво да прави…

Отклоних се съзнателно от прекия коментар на „Орешков и Патрев“. Защото какво са мечтали дедите ни, а какво излезе, Боже опази! Имат ли място в обезличената ни държава такива книги? Може би „да“. А може би са отчайващо “неактуални“? Сред фентъзита, вампирски наръчници и повести за старата ми шапка? За лъскави самки, юмручни джентълмени и още щуротии, цвъкнати в хаоса на безумното книгоиздаване. Нейсе. Сборникът на Христо Милев изобилства само с гол патриотизъм – чист, благороден, неотмиращ… български. Ако случайно не се срамим от своя род и език, трябва да я прочетем. Ако ли не, ще я дадем на някой досадник за рождения му ден. Но защо, Господи, не престава да кънти в пространството тоя страшен въпрос: „Ха, народ поробен, що си тъй заспал?..“

…………………………………….

1. Христо Милев. „Орешков и Патрев“. София, изд. „Пропелер“, 2015.
http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-0…/305-georgi-n-nikolov