С дъх на есен", стихове, 2014
Обикновено първата поетическа книга се асоциира с пролетното възторжено избухване на цветове, аромати, мелодии, чувства и с техните красиви метафори. Но първият лирически сезон на Александрина Шаханова е "С дъх на есен" - може би заради есенната притихналост на болката, която излъчва посвещението "В памет на сестричката ми Атанаска", може би заради изстраданата мъдрост, че надеждата идва винаги, ала след поредното ни съкровено и безвъзвратно сбогуване с някого или нещо; може би заради стаяването на разтърсилото душата ни дълбоко лично преживяване на тази безвъзвратност...
Есента в поетическата книга на Александрина Шаханова е СЕЗОНЪТ НА РАЗДЕЛИТЕ, когато дъхът спира, сразен до невъзможността за следваща въздишка от изплакана мъка. Защото не искаме да повярваме, че лятото и слънцето, любовта и смехът, пъстротата на света и ароматите на живота няма да се върнат - никога вече; че ни очаква единствено самотната ни зима. И с цялата си болка, и с чистата си детска наивност и невинност настояваме: "ОСТАНИ!":
Нежната прохлада на реката,
плисъкът на дунавски вълни,
свежестта омайна на тревата
те приканват тихо: "Остани!"
"Остани!" - очите ми те галят.
Остани! Ръцете ми хвани!
Устните ми твойте устни палят
и нашепват нежно:"Остани!"
Не потегляй пак на път далечен
по незнайни речни дълбини.
Пак на самота ще съм обречена.
Затова те моля - остани!
Есента в поетическото пространство на Александрина Шаханова е и СЕЗОНЪТ НА СБОГУВАНИЯТА, когато вече сме събрали смелост да издишаме всичко преживяно след невъзвратимата раздяла с любими хора, да се сбогуваме окончателно със скъпи на сърцето ни неща, с хубавите времена... Споделянето на спомените за тях ни пречиства от нараняващата нажеженост на чувствата - и в утаяването на болезнените викове на сърцето настъпват прозренията за това, което е било, за тези, с които сме преминали цял един живот, за нас самите - колко можем да понесем от болките и радостите си и защо го правим непрекъснато... Отдалечаването не само ни помага да познаем по-ясно отминалото, но и започва да ни зарежда отново със светлина, възражда в душата ни топлия полъх на радостта от съществуването на света...
Какво ме връща в родното ми село?
Дали това са спомените детски:
играехме до късно, до смрачаване
на тихите и прашни улици
на "гоненка", на "прескочи кобила",
на "война" и на ... театър.
Имахме си даже режисьор!
Какво ме връща в родното ми село?
Това са може би широките поляни,
обрасли със белизма и бодли,
където тичахме на воля боси,
с крака немити, изподрани...
Цървули нямахме си даже!
Какво ме връща в родното ми село?
Дали това е изворчето бистро
с най-сладката вода,
която пълнехме във стомните със шепи?...
Към изворчето водеше следа -
зелена, тънка ивица трева!
Какво ме връща в родното ми село?
Дали това е синята река -
най-прекият и романтичен път,
по който с кораб стигахме в града?
От палубата гледахме брега,
сбогувайки се, с кърпичка в ръка...
Сега и пътнически кораб няма!
Какво ме връща в родното ми село?
Това със сигурност е гробът майчин,
до който вече се простря и бащин.
И там, при тях, от хълма, от върха
се вижда всичко:
и улиците, вече асфалтирани,
и малките поляни без стада,
и мястото на изворчето бистро,
поило ни със ледена вода,
и Дунава, по който надалече
отплават само шлепове с товар...
Понякога във мислите си само
аз се завръщам в родното си село!...
("Завръщане")
Есента в поетическата визия на Александрина Шаханова е и СЕЗОНЪТ НА НАДЕЖДАТА - онези житейски мигове, в които насищаме дъха си със светла обич и със светла тъга; когато осъзнаваме, че можем да издържим и на най-жестоките сбогувания със света на най-любимите си хора - защото нежните и красиви думи, с които споделяме спомените си за тях, непрекъснато ни зареждат със силата на никога несвършващия живот, с копнението и мечтата по него - за да преживеем пак, заедно с незримо присъстващите, нови прекрасни неща:
Вървя по сенчеста пътека
със раница на гръб. Сама!
И на душата ми е леко...
Да имах, Боже, и крила
да литна като чучулига -
мой сън това е... И мечта!
Но, Господи, аз имам всичко -
дом малък, скромен... И деца.
А искам да съм и с крила!
Не знам дали е изпълнима,
о, Боже, моята молба
да мога и това да имам?...
Но моля ти се от душа -
не ме оставяй без мечта!
("Попътна молитва")
http://svobodenpisatel.org/…/201…/344-tatyana-zhivkova-zhiva
