ТАТЯНА ЖИВКОВА – ЖИВА: ПОЕТИЧЕСКИЯТ СЕЗОН НА АЛЕКСАНДРИНА ШАХАНОВА

С дъх на есен", стихове, 2014 

Обикновено първата поетическа книга се асоциира с пролетното възторжено избухване на цветове, аромати, мелодии, чувства и с техните красиви метафори. Но първият лирически сезон на Александрина Шаханова е "С дъх на есен" - може би заради есенната притихналост на болката, която излъчва посвещението "В памет на сестричката ми Атанаска", може би заради изстраданата мъдрост, че надеждата идва винаги, ала след поредното ни съкровено и безвъзвратно сбогуване с някого или нещо; може би заради стаяването на разтърсилото душата ни дълбоко лично преживяване на тази безвъзвратност...

 

 

Есента в поетическата книга на Александрина Шаханова е СЕЗОНЪТ НА РАЗДЕЛИТЕ, когато дъхът спира, сразен до невъзможността за следваща въздишка от изплакана мъка. Защото не искаме да повярваме, че лятото и слънцето, любовта и смехът, пъстротата на света и ароматите на живота няма да се върнат - никога вече; че ни очаква единствено самотната ни зима. И с цялата си болка, и с чистата си детска наивност и невинност настояваме: "ОСТАНИ!":

Нежната прохлада на реката,

плисъкът на дунавски вълни,

свежестта омайна на тревата

те приканват тихо: "Остани!"

"Остани!" - очите ми те галят.

Остани! Ръцете ми хвани!

Устните ми твойте устни палят

и нашепват нежно:"Остани!"

Не потегляй пак на път далечен

по незнайни речни дълбини.

Пак на самота ще съм обречена.

Затова те моля - остани!

Есента в поетическото пространство на Александрина Шаханова е и СЕЗОНЪТ НА СБОГУВАНИЯТА, когато вече сме събрали смелост да издишаме всичко преживяно след невъзвратимата раздяла с любими хора, да се сбогуваме окончателно със скъпи на сърцето ни неща, с хубавите времена... Споделянето на спомените за тях ни пречиства от нараняващата нажеженост на чувствата - и в утаяването на болезнените викове на сърцето настъпват прозренията за това, което е било, за тези, с които сме преминали цял един живот, за нас самите - колко можем да понесем от болките и радостите си и защо го правим непрекъснато... Отдалечаването не само ни помага да познаем по-ясно отминалото, но и започва да ни зарежда отново със светлина, възражда в душата ни топлия полъх на радостта от съществуването на света...

Какво ме връща в родното ми село?

Дали това са спомените детски:

играехме до късно, до смрачаване

на тихите и прашни улици

на "гоненка", на "прескочи кобила",

на "война" и на ... театър.

Имахме си даже режисьор!

 

Какво ме връща в родното ми село?

Това са може би широките поляни,

обрасли със белизма и бодли,

където тичахме на воля боси,

с крака немити, изподрани...

Цървули нямахме си даже!

 

Какво ме връща в родното ми село?

Дали това е изворчето бистро

с най-сладката вода,

която пълнехме във стомните със шепи?...

Към изворчето водеше следа -

зелена, тънка ивица трева!

 

Какво ме връща в родното ми село?

Дали това е синята река -

най-прекият и романтичен път,

по който с кораб стигахме в града?

От палубата гледахме брега,

сбогувайки се, с кърпичка в ръка...

Сега и пътнически кораб няма!

 

Какво ме връща в родното ми село?

Това със сигурност е гробът майчин,

до който вече се простря и бащин.

И там, при тях, от хълма, от върха

се вижда всичко:

 

и улиците, вече асфалтирани,

и малките поляни без стада,

и мястото на изворчето бистро,

поило ни със ледена вода,

и Дунава, по който надалече

отплават само шлепове с товар...

 

Понякога във мислите си само

аз се завръщам в родното си село!...

                                                                                                   ("Завръщане")

Есента в поетическата визия на Александрина Шаханова е и СЕЗОНЪТ НА НАДЕЖДАТА - онези житейски мигове, в които насищаме дъха си със светла обич и със светла тъга; когато осъзнаваме, че можем да издържим и на най-жестоките сбогувания със света на най-любимите си хора - защото нежните и красиви думи, с които споделяме спомените си за тях, непрекъснато ни зареждат със силата на никога несвършващия живот, с копнението и мечтата по него - за да преживеем пак, заедно с незримо присъстващите, нови прекрасни неща:

Вървя по сенчеста пътека

със раница на гръб. Сама!

И на душата ми е леко...

Да имах, Боже, и крила

да литна като чучулига -

мой сън това е... И мечта!

Но, Господи, аз имам всичко -

дом малък, скромен... И деца.

А искам да съм и с крила!

Не знам дали е изпълнима,

о, Боже, моята молба

да мога и това да имам?...

Но моля ти се от душа -

не ме оставяй без мечта!

                                                                             ("Попътна молитва")
http://svobodenpisatel.org/…/201…/344-tatyana-zhivkova-zhiva