ИЛИ КАЗАНО МЕЖДУ НАС, БЪЛГАРСКИТЕ ПОЕТИ
Да се разберем!
Новоизлязлата „„Антология на българската поезия – ХХІ век“ (2015 г.), дело на ИК „Световете“ и на Асоциацията на софийските писатели“ е предвзета, не е представителна и не може да бъде „Антология на българската поезия – ХХІ век“.
Аргументите са два.
Първият. Ако и да е посочена годината на нейното издаване (нещо, което е естествено за отпечатването на всяка книга), заглавието на Антологията е подвеждащо тъкмо по отношение на периода от време – „ХХІ век“ – и предявява неоправдани, а и грандомански претенции спрямо бъдещите поколения поети, на които им предстои тепърва да се родят и да творят през същият този „наш“ XXI век.
За да е още по-ясно за какво точно става дума, трябва да опитаме сега да си представим немислимото – нашите предходници, творили в края на деветнадесетия и началото на двадесетия век, да са били обладани от такова личностно и колективно тщеславие, че да са пренебрегнали сами достойнството си на творци и да са били съставили за себе си през 1915 г. една „Антология на българската поезия – ХХ век“.
Вторият аргумент. Некоректен е начинът, по който е съставена въпросната „Антология“ с претенцията тя да е представителна за сегашните поколения поети и изобщо за сътворените вече български поетически творби през изтеклите 14 години на XXI век. Същата „претенция“ накърнява духа на българската поезията, а и духа на Поезията изобщо като откровение на Истината в многообразните си уникални поетически гласове, стилове, съдържания, форми и поетики.
Идва ми наум сега в подкрепа на това мое твърдение случаят с „отхвърления“ приживе в средата на миналия век „слаб“ български поет Никола Йонков Вапцаров.
Такъв е и случаят с Гео Милев – чрез съд са „отхвърлени“ поетическите и публицистичните му творения, а без съд – самия него.
И „случаят“ с Христо Ботев ми идва наум – песните на Стамболов са се пеели своевременно (днес са в забвение), а тези на Ботев не са се и чели дори, макар двамата български поети да са издали „обща“ стихосбирка.
С други думи казано – съставителите на въпросната „Антология“ или не са осенени от истината, че една Антология („съцветие“) на българската поезия е „действителна“ само като възможна и че към нейната действителност можем да се доближаваме като опитваме да я съставяме (без партизански и/или частни проекти) само от дистанцията на времето (и то с участието и усилията на всички налични писателски формации), или са толкова много обсебени от собственото си тщеславие и грандоманщина, че и не подозират дори каква поразия нанасят на българската духовност.
И то в нейната най-висша сфера – поезията.
И то в „перспектива“ - XXI век.
***
Така стоят нещата с въпросната „Антология“. Но за да станат те в своята съвкупност още по-ясни, нека си представим сега, че и ние, творците от Съюза на свободните писатели в България, също бихме могли да се поддадем на изкушението (а и какво ни пречи – имаме вече пример!) да трупнем върху корицата на предстоящата за издаване през тази година наша литературна антология следното заглавие – „Антология на българската литература – XXI век“ (2015 г.).
Какво ни пречи ли?
„Пречи“ ни свободата, която творим и която носим в себе си като творци с отговорността за свободата на всички и на всеки „от обществото в обществото “ (Н. Бердяев).
Творецът поначало предполага единство в свободата и свобода в единството.
Затова издаваните от нас литературни антологии носят художествени заглавия, а не заглавия, които (като послания) претенциозно отграничават и/или величаят, и/или отхвърлят едни или други творчески личности.
***
„Ама ти сега пишеш всичко това, защото не си включен като поет в „Антология на българската поезия – XXI век“ !
Така е!
Ако бях включен като поет във въпросната „Антология“, може би нямаше да видя сега, че тя е била зачената порочно още като идея – още в самата идея да се състави и издаде именно такава антология – „...на българската поезия – XXI век“.
Стадният прахуляк замъглява погледа, а и стаден инстинкт дреме и у всеки.
***
Впрочем, и самото същинско съставяне на въпросната „Антология“ е опорочено. Могло е например – тъкмо поради предявените претенции тя да е „Антология на българската поезия – XXI век“ (дело, което само по себе си изисква висока степен на отговорност и висш израз на духовна приобщеност) – да участват с добра воля в нейното съставяне представители от всички български писателски формации (под мениджърството например на Министерството на културата). А и самите писателски формации да положат отнапред усилия да излъчат открито пред излъчената от самите тях Редколегия най-доброто из от себе си. После в Редколегията да се подложат на обсъждане представените творби и така да се подберат с общи усилия най-добрите от тях. Белким тогава бихме могли да се доближим до истински възможното българско „съцветие“ от поети, до истински възможната Антология на българската поезия – 2000-2015 г. А и да се надяваме, че чак тогава в същата Антология биха могли смирено и великодушно да „съжителстват“, например, един именит (в българските предели) главен редактор – какъвто е Михаил Неделчев – и един великолепен (и за извънбългарските предели) български поет – какъвто е Кирил Кадийски...
***
Опорочено като идейна нагласа и подход („българска работа“) в съставянето на въпросната „Антология“ е и това, което се случи с мен като поет (а вероятно и с други автори на поезия). Бях поканен с добра воля (сигурно, защото съм смятан за утвърден български поет) да представя на добра воля няколко мои поетически творби за въпросната „Антология“. Случи се обаче после (със зла воля ли!) те да бъдат „отхвърлени“, а и да науча за това едва след излизането на „Антологията“. „Отхвърлянето“ с добра воля – особено след покана, отправена с добра воля – става другояче. Става с достойнство, което утвърждава достойното – за да не кажа направо, че при горното условие това от етична гледна точка никак, ама никак не може да стане и че само недостойни могат именно по такъв начин да „отхвърлят“, а и да си въобразяват после, че са отхвърлили достойни. Затова от една страна съм благодарен на този, който ме покани да представя свои творби за „Антологията“, а от друга страна никак не се сърдя на тези, които са „отхвърлили“ творбите ми. Нито укорявам себе си за това, че откликнах (макар и с почуда характерна за мен като единак) добросъвестно на поканата – трябвало е просто да видя, а и да изпитам с това „унизително отхвърляне“ на стиховете ми, че идейният зародиш в съставянето на въпросната „Антология“ е бил порочно заченат, за да го разоблича сега именно като такъв.
„Разобличи мъдрия – да си спечелиш приятел, разобличи глупавия – да си спечелиш враг.“ - съветва Библията.
Затова на всички български поети, включени добросъвестно в „Антология на българската поезия – ХХІ век“ (2015 г.), пожелавам попътен дрейф и отвъд този век!...
14. 03. 2015 г.
***
P.S.
Възразяват обаче – „Антологията е частен проект“. На ИК „Световете“ и на Асоциацията на софийските писатели ли!?
Още по-зле! Порочен е тогава този „проект“ спрямо българската духовност не с друго, а с узурпираното (си частно) „право“ и претенция да представлява нейната естетическа цялостност в областта на поезията – и то кажи-речи за дял от шест седми предстоящ! за изтичане 21 век.
Друг щеше да е въпросът, ако този „проект“ беше личен, авторски – и то за точно определен период от изминало време. Тогава съставителят-личност! със сигурност щеше да обяви в предисловие (каквото не виждаме във въпросната „Антология...“), че Антологията му е продукт на неговите лични естетически критерии и че се ръководи от субективния си усет за качество и върхове в българската поезията. С други думи – щеше да има неоспоримото основание да каже: това е моят личен подбор, моят личен „букет“ от български поети, а с това и да покаже, че всяка поезия и/или че дори всяко стихотворение си има свой(и) адресат(и), свой(и) читател(и) и че, следователно, тези от поетите, които не са включени в неговата Антология не са нито пренебрегнати, нито отхвърлени. А и в никакъв случай самия той като съставител и личност не би се унизил до там, че да покани на „сватбата си“ някого като личност и творец, за да му каже после, че не е добре дошъл на нея. Ала знам ли! Българинът комай и на това е способен.
07. 04. 2015 г.
***
Нов послеслов. Дълго размишлявах дали да публикувам този отзив за „„Антология на българската поезия – ХХІ век“ (2015 г.)“. Реших най-после, че е необходимо да сторя това по дълг. Истината (или което смятам за истина) изисква това. Тя не може – както казва народът ни – да стои като шило в торба. Освен това, нужна е тя и като обратна рефлексия – станалото да се признае и осъзнае издълбоко като порочно, за да не се повтаря. Или казано с думите на Левски – „За отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все (за)едно да вървим, ако ще бъдем хора.“. Защото такава една работа – като издаването на една възможна Антология на българската поезия за цял век време (колкото и да ни говорят противното – а ни говорят усилено така едва след публикуването на отзива на поета Лъчезар Лозанов „Антология в насипно състояние“ в сайта Факел.бг) – е наистина отечествена, а не частна работа. Това, ще рече, че като редактор на сайта на ССП, съм готов да публикувам контраргументи, изхождащи добросъвестно от моите и опровергаващи добросъвестно кривиците (ми), ако ги има в тях...
31 май, 2015 г.
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov