ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ - БАЛКАНСКИТЕ ЛИТЕРАТУРИ – БЛИЗКИ НЕПОЗНАТИ

 Балканските литератури, лично аз бих предпочел понятието литературите от Югоизточна Европа – името Балкански полуостров идва през 1808 г. от една карта на немския географ Адолф Зайне – са отдавна обект на сериозни литературоведски и културологични изследвания у нас и в някои от страните на региона. Ние имаме добра и стара традиция в този дял от литературознанието, имаме и сериозни автори днес, предполагам, че тук е и проф. Светлозар Игов.

И въпреки това, мисля, че повечето от балканските литератури са „близки непознати”. Провинциалният ни комплекс на малки и изстрадали народи / главно поради турското робство, спряло развитието ни за векове / ни кара да гледаме с възторг към всичко западноевропейско и да не ценим нашето . А то е доста интересно и богато, особено в сферата на изящната словесност. Защото, убеден съм, че една гръцка или една румънска поезия / а също и българската и сръбската / превъзхождат редица национални поетични школи в стария континент, да не говорим за Северна Америка, където поезията е по- скоро вид проза... Но нали сме си малко сноби, за нас поетите на Холандия, Швейцария, Щатите, Финландия или Португалия струват като ли че много повече от нашите. И открай време ние ги превеждаме и издаване повече. Защото са чуждоземни, западни! Така мислят повечето наши издатели, така мислят и книжарите, които дори не поръчват тези книги.

През 60- те години в нашите страни се роди една много добра идея – беше след една среща на представители на писателските съюзи - междубалканска издателска библиотека за поезия и проза и тя ни донесе немалко добри издания главно на съвременни автори. Тогава нашият голям писател Димитър Димов, председател на СБП, допринесе много за реализацията на тази идея. Спомням си редица и много добре подготвени издания на „Народна култура”, „Български писател”, „Профиздат”,”Народна младеж”. Библиотеката просъществува няколко години. После бе прекратена и изданията на автори от балканите понамаляха. Нашите издателства се обърнаха към Запад и дори към далечната Латиноамерика. Издаваше се и прекалено много съветска литература. Така повечето от значимите балкански поети – с изключение на гръцките и част от румънските – останаха до голяма степен непознати за нашия културен читател. Затова прекрасната първоначална идея на големия наш преводач, поет и демократ Стефан Гечев, на когото литературна България дължи твърде много, да се издаде една голяма обща антология се прие и осъществи от Литературния кръг - приятели на сп. „Анти” от Атина и издателят Христос Папутакис. С благородната финансова помощ на Националната банка на Гърция. Не съм чул досега нашата БНБ да е подкрепила някой културен проект, както, например, Румънската национална банка субсидира солидно музикалния фестивал „Енеску”...Разбира се, ние, преводачите бяхме доста скромно заплатени. С дребен шрифт – петит са набрани и нашите имена...

Пред българският читател е българският том - те са общо седем за седемте балкански държави: България, Албания, Босна и Херцеговина, Гърция, БЮР /Бивша югославска република / Македония, Румъния, Сърбия и Черна Гора, Отпечатан е на тежката и луксозна – 135- грамова хартия тип „велвет”/ кадифе /, подвързан луксозно, с обложка, множество интересни илюстрации и с тегло 1700 грама! Един шедьовър на модерната гръцка типография. Заслужава да се види и поне да се прелисти!

Тук е трудно да се изброят всички преводачи, главните лица в представянето на това „действо”, но ми се иска да спомена, освен големия Стефан Гечев, още първостепенните майстори на поетичния превод : Яна Букова, Цветанка Еленкова и Здравка Михайлова за Гърция, Ганчо Савов и Теодора Ганчева за югославските литератури, Екатерина Йосифова и Зоя Костадинова – за Албания. Текстовете на македонски диалект, адаптира критикът Йордан Ефтимов. Прецизна е редакторската работа на поетесата и издателката Малина Томова. И може да се съжалява, че почти всички медии, които отразиха това издателско събитие, както и повечето от рецензентите не споменаха най- важното: заслугата на преводачите, без които тази уникална антология нямаше да съществува ! А тези поетични преводи, без съмнение, са достойни за своите автори.

Без съмнение, начинанието на списание „Анти” е актуално, защото днес, във времето на глобализацията и унификацията, на загубата на национална идентичност, ние, жителите на Балканите трябва да съхраним традициите и своите характеристики и особености. Това са търсили и съставителите на отделните литератури – изтъкнати поети, преводачи и университетски преподаватели от седемте държави. Изданието се открива с откъс от прочутата „Бойна песен” на гръцкия поет и революционер Ригас Велистинлис от XIX век, в която той призовава за общ фронт на изстрадалите балкански народи срещу „омразната и варварска турска тирания”. Всяка от поетичните школи започва от класиците от XIX век и стига до съвременността - от Ботев и Вазов, Еминеску и Блага, Наим Фрашъри и Фан Ноли, Алекса Шантич и Никола Шоп, Андреас Калвос , Георгиос Сеферис и Константинос Кавафис, Йован Стерия Попович и Петър Негош, за да стигне до някои от днешните значими майстори на поетичното слово.За съжаление, повечето от съставителите на отделните поезии са включили само мъртви поети, без да представят поне част от днешните най- големи. В отделните съставителства принципът, за съжаление, просто не е спазен – едни стигат до 1945 година, а други до наши дни. Като преводач на румънския раздел имах удоволствието да преведа редица стойностни стихотворения, но само на поети от до Втората световна война като Лучиан Блага, Йон Барбу, Тристан Цара, Джелу Наум, Йон Виня, а много ми се искаше в антологията да присъстват още моите любими автори: Никита Станеску, Марин Сореску, Ана Бландиана, Мирча Динеску, Матей Вишниек, Григоре Виеру, които лично аз превеждам и представям на българските читатели от години. Може би втори том, издаден първо у нас, след време, ще представи и по- новите автори, наши съвременници. Сега е даден превес на класиците и първомайсторите на стиха в седемте балкански държави.

Мисля, че издателите от Атина напълно справедливо не са включили Турция в това престижно издание, защото тя не е нито балканска, нито европейска страна, а принадлежи към Азия.За съжаление, отказаха участието си Хърватия и Словения – под предлог, че „не са балкански държави”.

Съжалявам, че съставителите от българска страна / уважаваните от мен критици Михаил Неделчев, Кирил Мерджански и Александър Кьосев/ са пренебрегнали нашите големи поети- класици: Кирил Христов, Теодор Траянов, Димитър Бояджиев и дори прекрасния ни лирик Димчо Дебелянов!, за сметка на Константин Павлов, Биньо Иванов и Николай Кънчев, които поради ограничения обем е можело и да не бъдат включени. Вторият и третият са значителни съвременни поети, но първият едва ли е сред големите, представителни имена на днешната българска поезия. Чудесно е, че са включили Багряна, единствената поетеси сред толкова много поети- мъже. Парадоксално е, че съставителите от Скопие представят за свои поети Григор Пърличев и Константин Миладинов!

И една чудесна идея – представянето на великолепната народна „Балада за мъртвия брат” в седемте поезии. Много е интересно да се проследи как този общ, странстващ сюжет е бил пресътворен със средствата на народната песен от народния гений. Да се видят отделните варианти, да си изберем най- близкия до сърцето ни. Защото голямата поезия говори първо на сърцето, нали? А четенето на едно преведено стихотворение е поетичен акт, който почива върху вяра...

 

С прегледа на това уникално издание започвам обзора си върху книгите от Балканите през последните няколко години с неизбежната уговорка, че не разполагах с всички издания. Според мен е неправилно като „балкански литератури” да определяме изящната словесност, която се твори в две държави, които не са в реалните граници на Балканите – Румъния, която е на север и Турция, която е определено азиатска държава .

През 60-те и 70- те години на миналия век двама наши големи литературни критици проф Боян Ничев и проф. Енчо Мутафов писаха за балканските литератури и балканския тип писател. Те откриха някои общи белези, някои типологически сходства. Сходства, които и днес съществуват в латиноамериканските или в скандинавските литератури. Но на Балканите те са по- валидни за класиците – за Иво Андрич, Вазов, Садовяну, Йовков, Караджале, Нушич, Казандзакис. Мисля, че твърде разнородните етнически групи, които живеят на полуострова, макар и с обща трагична историческа съдба, в наше време създават различни литератури.

+++

Ще започна със северната ни съседка, която ми е най- близка и позната.

През 2006 и 2007 година българският читател се срещна повторно с двама широкоизвестни автори – поетесата и есеистката Ана Бландиана и белетристът и поетът Мирча Картареску, а също и за първи път с прозата на белетриста и драматурга Дину Сарару.

Родената през 1942 г. в Темишоара, Хердерова лауреатка ,Ана Бландиана не се нуждае от специално представяне. Тя е може би най- популярната румънска поетеса, както навремето беше нашата Багряна. Имах удоволствието първи да я представя у нас в печата, а след това Румяна Л. Станчева я публикува в поредицата „Поетичен глобус”. От трийсет години тя присъства в нашия литературен печат с поезията си. Новата книга „Коридори с огледала”, съставена и преведена от Р. Станчева, откъси от 16 книги на авторката, съдържа може би най- хубавите й текстове, немалка част от които бяха публикувани преди това в румънския периодичен печат. Румяна Станчева свърза трайно името си като преводач и познавач на тази литература главно с Ана Бландиана и това наистина е довело до един сериозен творчески резултат. Същата висока оценка бих дал и за превода на Румяна Станчева на „Изгубената сутрин” от известната румънска белетристка и демократка Габриела Адамещяну - всъщност част от този твърде необичаен като форма и стилистика роман е преведен много добре и от Василка Алексова.

Другото голямо издателско събитие е книгата на младия Мирча Картареску, чиито български корен, както сподели той при гостуването си у нас, можем да търсим през 19 век в Родопите,

Картареску дебютира с прочутото поколение от 80-те като много интересен поет, превеждал съм негови стихове за печата, но след революцията от 22 декември постепенно се насочи към прозата и се нареди сред най- интересните белетристи в северната ни съседка, бих казал в момента и в Европа. Неговите книги: „Носталгия”,

Защо обичаме жените”, трилогията „Орбитор” – на български „Ослепително” са действителни бестселъри / „Защо обичаме жените излезе в Букурещ в 150- хиляден тираж! /, не само в родината му, но и в Европа, чуждата критика се произнася за него само със суперлативи.

Преводите на Иван Станков и Ванина Божикова, са, бих казал, наистина достойни за нивото на тази маниеристична проза. Някои критици, може би малко пресилено, я сравняват с картините на Джорджо Де Кирико и Салвадор Дали или с архитектурните фантазми на Пиранези. Учители на Картареску в литературата са Кафка, Кортасар, Бекет, Елиаде. Тази малко претенциозна словесност съвсем не е лесна за превод и подчертавам: ч в случая е намерила своите български пресътворители. Зашото, преводът е „родство по избор”, ако ми позволите да перифразирам Гьоте. Лично за мен е така. Всеки автор трябва да се срещне със своя преводач. Иван Станков и Ванина Божикова са се срещнали. И тяхната среща с Картареску е била щастлива.

Лично за мен не беше особено интересно да се срещна с реалистичната проза на мастития румънски белетрист и драматург Дину Сарару, крупна фигура от културната номенклатура, дългогодишен театрален директор от Букурещ и шеф на различни институции, който през 70- години нашумя с романите си „Миг” и „Селяни”. Книгата на изд. „Български писател”„ Новите чокои с бодигардове” / заглавието е красноречива парафраза върху класическия роман на Йон Марин Садовяну „ Старите и новите чокои”/ е „роман за прехода”- т.е. за нашето време, за печалната ни посткомунистическа действителност / у нас тя се оказа още по- жестока и безнадеждна, отколкото е на север от Дунава/. Книга, която е можело и да не бъде издадена у нас., тъй като в българската литература има и по- добри опуси на тази тема. Преводът е на румънския дипломат и българист Корнелиу Йонел и беше представен с подобаваща реклама в Русе, София и Букурещ. Същият преводач представи паралелно и свои преводи на 22 стихотворения на нашия модерен класик Кирил Христов, който не влезе в антологията „Хемус”. Същият преводач- българист преди две години представи и двутомник на румънския класик – „певеца на Трансилвания” - Йоан Славич. В него беше включен и един много добър превод на малкия романов шедьовър на този забележителен автор „Щастливата воденица”, преведен преди това може би още по- добре от Гергана Стратиева, на която дължим най- сериозните преводи от румънските класици: Йон Крянга, Йон Лука Караджале, Михаил Садовяну, Ливиу Ребряну.

Ще приключа обзора си върху румънската литература, като изразя несъгласието си с публикуването на поетичния сборник „Шепот на свечеряване” от Виктор Михалаке, превод на Маргарита Коваленко. Една книга, която е можело и да не бъде издадена. Румънската поезия се счита от световната литературна критика за една от най- интересните и най- силните. У нас, въпреки интереса на читателите, тя се издава малко. Затова не е било необходимо да се представя автор от подобно ниво. Има много големи румънски поети, които са все още непознати у нас.

 

+++

По традиция новогръцката литература е може би най- системно превежданата и издаваната у нас, при все че е по- малка като обем от румънската. С литературна Гърция имаме много стари и добри връзки. Гръцките поети и белетристи се четат много у нас. Не знам доколко там се превеждат нашите автори – предполагам по- малко и затова сме виновни ние. Ние не умеем да се представяме пред света, както правят това гърците или румънците. Нямаме държавна политика, нямаме и родолюбива диаспора, която да ни представя пред света. За гръцката изящна словесност разполагаме голяма група от прекрасни преводачи – като започнем с вече покойните Стефан Гечев / през 2006. в родния му град Русе беше проведена голяма научна конференция за неговото цивилизационно за съвременната българска култура дело/ и незабравимия Георги Куфов, минем през отдавна утвърдените Здравка Михайлова и Марин Жечев / на Марин Жечев дължим срещите си с прекрасната поезия и есеистика на Сеферис и Елитис/ и стигнем до младите и изявени поетеси, белетристки и преводачки Яна Букова и Цветанка Еленкова. Има, разбира се, и някои нови имена. През тези две години гръцките книги са по- малко от предишните. Не познавам езика, но присъствието на тези преводачи за мен е достатъчна гаранция за качеството . А и българският език, на който са пресътворени оригиналите, без съмнение, е определено богат.

Ще спомена част от заглавията, които ми направиха впечатление / може би ще пропусна някои, за което моля да бъда извинен – библиографиите у нас не са винаги пълни, а и времето ни е ограничено!/. И така:

Димостенис Куртовик – „Носталгията на змейовете” – сложно конструиран полицейски роман- алегория за живота в днешна Гърция, размисъл върху нейното минало и настояще и мястото й съвременния свят.

Елени Захариаду – „Сладка от бурканче” – роман за гръцката провинция, където схлупения хоризонт на живота задушава всеки порив и запалва фитила на конфликтите. Роман за потискани желания и премълчавани страсти, които неизменно водят до изригвания и катарзис. Два вдъхновени превода на Здравка Михайлова. Тази забележителна българска преводачка притежава, без съмнение, ред ценни качества, като на първо място бих отбелязал нейното вярно, безпогрешно чувство за възможностите и особеностите на днешния български език.

И още две значими книги от същата много активна преводачка: „Избрани стихове” на Харис Влавианос и „Загледан в лесовете” на Стратис Паскалис. Двама доста силни и оригинални поети от „поколението – 80” / преломно време за гръцката роезия /, продължители на голямата поетическа традиция на Кавафис, Рицос, Диктеос, Елитис, изпитващи духовна потребност от сближаване на гръцката поезия към западноевропейската.

 

И един прекрасен стих от Харис Влавианос:

 

Колко крехка е тази свещ...

Сбогува се с нощта,

бършейки сълзите си...”

/”Глориана”/

 

Благодаря на Здравка Михайлова за този чудесен поет!

 

+++

Албанската литература е сравнително малка и млада, но както знаем има своите върхове. Откриването им за нас дължим преди всички на неуморната Марина Маринова, прочула се като първата преводачка на Исмаил Кадаре. През 1966 г., кратката епоха на „размразяването”, тя направи първия задграничен превод на негова книга – на „Генералът на мъртвата армия” и това беше книга- събитие тогава в доста ограничения ни, сив литературен живот. Но Марина Маринова пресъздаде вдъхновено, пълнокръвно на български език не само Кадаре, / шест от неговите книги! – каква завидна последователност и вярност към един голям автор!/, но и редица други стойностни имена от тази балканска литература като Дритъро Аголи, Зия Челя, Реджеп Кьося и др. На нея се падна честта да бъде първооткривателят. Но нека да не свързваме албанската литература единствено с Кадаре. Нашата видна албанистка направи десетки подборки от тази проза и за литературния печат. И този път Марина Маринова ни представя един много силен и оригинален автор – Бесник Мустафай – с един завладяващ роман- притча „Жега и щурци”, издание на „Стигмати”, едно елитно издателство на Малина Томова. Всъщност това е втората ни среща с Бесник Мустафай, след романа „Невъзвратимо лято”. А българският език и в този превод е наистина блестящ! Другата преводна книга на Марина Маринова е „Роза в чашата” от познатия ни Дритъро Аголи, роман със сюжет из живота в Албания през 80- те години, издание, което не успях да открия.

В този раздел интерес буди и романът на нашумялата албанската писателка Флютура Ачка / родена 1966 / „Самотата на една жена”. Това е първата жена- писателка от тази патриархална страна, преведена у нас. Една на пръв поглед криминална история - убийството на една млада жена в едно албанско градче – послужила като отправна точка за авторката да изгради своя многопластов роман, представящ живота в днешна Албания, тази малка и все още недостатъчно позната страна между Европа и Ориента. Преводът е на добър български – от едно ново име Виктор Генков. Много добри преводи в периодиката представи напоследък и младата Евгения Котова. Албанският език е уникален, сложно структуриран, със силно латинско лексикално влияние, в него има дори древни думи от келтски произход. Доста труден е за усвояване от чужденеца. Той е една добра база за албанските писатели. Там се пише малко, но качествено. Албанската литература, която без съмнение, е много по- интересна, отколкото предполагат неинформираните читатели у нас, заслужава и едно по- голямо внимание от критиката и медиите.

 

+++

Турската литература у нас напоследък също се превежда доста активно – за съжаление, наблюдаваме и една засилена турска ислямистка експанзия, която вече дава горчивите си плодове, но това е друга болна за днешна България тема. Тема, без съмнение, изискваща един голям обществен дебат, а също и мерки от страна на държавата ни. През периода са преведени и издадени на български и немалко турски религиозни книги с щедрата подкрепа на ислямистки фондации, а в Южна България се организират и балкански литературни срещи, за съжаление, пак с турски пари.

Голямото име от тази литература днес, без съмнение, е Орхан Памук, който се превежда напоследък у нас доста интензивно. Името му нашумя след получаването на Нобеловата награда и по повод смелата му гражданска позиция – това, че се осмели да осъди политиката на своята страна – преследването на кюрдите и непризнаването на Арменския геноцид / за наш срам все още непризнат и от нашия парламент!/ и многобройните издания на неговите интересни и четивни романи: „Името ми е Червен”, „Сняг”, „Бялата крепост”, „Нов живот”, „Истанбул”. Заслуга за адекватното им представяне на български имат преди всичко опитните и надарени преводачки Гюлчин Чешмеджиева и Розия Самуилова.

 

+++

Сръбската и българската литература са „близки непознати”, както твърди нашият известен литературен критик и преводач Светлозар Игов. Имаме общ корен, доста общи черти, обща трагична историческа съдба, осакатени сме от варварското турско робство, а после , в съвременната епоха бяхме и може би все още сме пионки в ръцете на Русия, а всъщност не се познаваме. В отделни периоди поддържаме добри литературни връзки, после има прекъсвания, по политически и конюнктурни причини и отново добри контакти. Сега като че ли се сближаваме повече. Сръбската литература има своите почитатели у нас, както и сръбското кино. Има и своите верни посредници в България – като започнем от многозаслужилата Сийка Рачева, преводачката на Нушич и Андрич, след нея отличната преводачка и редакторка Жела Георгиева, а сега има и млада смяна, сред която се откроява талантливата Людмила Миндова. Неин любим автор е забележителната Дубравка Угрешич, едно световно име, чиято майка е също българка. Суровият, жесток роман „Министерство на болката” / издание на „Факел” / тя е превела майсторски, виртуозно. Следя изявите на Людмила Миндова още от дебюта й в сп. „Факел” и се радвам на всеки неин успех – Людмила превежда много сериозно, самата тя пише интересно и се утвърди като задълбочен познавач на съвременните сръбска и хърватска литератури.

Сред най- интересните книги от сръбски автори, без съмнение, е сборникът с кратка проза на поета Сърба Игнатович с интересното заглавие „Когато всички бяхме Тито”, издание на „Захарий Стоянов”. Тук ще спомена радостния факт, че издателството на неуморния Иван Гранитски сключи договор със Съюза на сръбските писатели за издаването на пет сръбски книги у нас, срещу които ще излязат и пет български в Белград. Книгата на Сърба Игнатович / според мен неправилно е да се транскрибира името му на български без Ъ / е много оригинална. Всичко в тези мини разкази, есета и импресии / вдъхновени от забележителната проза на Борхес!/, които носят белега на автобиографичността – всичко е видяно или преживяно. И съхранено в паметта на писателя. В тези късове поетична проза можем да видим, при това, в концентриран вид цяла Сърбия и Югославия от незабравимата Титовата епоха. „Паметта е като кладенец без дъно, пише Сърба Игнатович. Потапяш се в него, макар че никога не знаеш какво ще извадиш на бял свят. А може би някой път под товара на спомените си и сам на себе си ще се сториш непознат и чужд – с някакъв странен израз на лицето, леко наподобяващ вик...” Преводът на Катя Георгиева е съхранил в максимална степен цялостното интонационно звучене и колорита на тази проза. Звучи пълнокръвно с цялата поетичност и хумор на авторовия текст. Книга, много приятна за четене, която препоръчвам на всички...

 

+++

От хърватската литература у нас пристигна един бестселър – малкият роман- притча „Юдит” от нашумелия по цял свят драматург и белетрист Миро Гавран / род 1961/, познат и у нас с някои от пиесите си, а също и с романа „Опит да забравиш”, оригинално конструирана и разказана история за една младежка, тийнейджърска любов. „Юдит” е неговата авторова интерпретация на библейската история за еврейската героиня. Новото е, че тук се влюбва силно във вавилонски пълководец Олоферн, поробителя на нейния народ, преди да му отнеме живота. И това е единствената любов на живота й, продължил в благочестие цели 105 години! Щастието на споделената любов тук трае броени часове, след което легендарната героиня ще издигне собствения му меч над беззащитното спящо тяло на своя любим. Историята, написана от първо лице, в поетиката на Стария завет, звучи малко странно и двусмислено, но увлича и интригува. Изказът на Миро Гавран е сгъстен, пределно точен, той владее майсторски словото – наистина, четивен и приятен автор. Неслучайно книгата има повече от 10 превода в Европа и десетина издания в Загреб. Преводът е достоен за текста – дело е на Людмила Миндова, а публикацията е на елитното издателство „Факел” с редактор Георги Борисов.

Друг голям автор и според мен, по- интересен от Миро Гавран, сред преведените през периода, е Данило Киш . „Гробница за Борис Давидович” е цикличен роман състоящ се от седем глави за петима герои, преживели ужасите на сталиновия терор, шестият – поетът Дармолатов не е репресиран, но е смазан от страха, а седмият е евреин / като самия автор/ жертва на испанската инквизиция от 14 век. В този свят на страха, казва Данило Киш, няма никаква логика, никакъв смисъл, освен логиката на насилствената смърт. Една разтърсваща ума и сетивата книга. Преводът на този сложен, полифоничен текст е несъмнен успех за Александра Ливен.

+++

Малкият, полифонично изграден, роман от 120 стр „Хляб и страх” на Милислав Славич / в отличния превод на Жела Георгиева /, беше обявен за един от 10-те най- добри романа в сръбската литература в началото на 90- те. Авторът получи престижната литературна награда НИН. В него той прави успешен опит да въплъти своята визия за живота и литературата, или както сам казва в предисловието си: ”Днес литературата трябва да помага на хората да променят света в една по- добра посока!”

Далеко в нас” е поетичен сборник, носещ заглавието на прелестната едноименна поема на Васко Попа, в превод на Светлозар Игов. Преди трийсетина години се срещнахме за първи път с този забележителен поет, един от най- странните в Европа, голям поет от ранга на Никита Станеску, с когото бяха приятели и се превеждаха - това беше малка книга в превод на Симеон Владимиров от поредицата „Поетичен глобус”. Посрещна се като истинско събитие. Особено цикъла му „Игри”.

 

Ето един фрагмент от новата книга на Васко Попа във вдъхновената интерпретация на критика, преводача и литературния историк Светлозар Игов, който през последните години ни изненада и с оригиналното си творчество:

 

 

Вдигаме ръце

Улицата по небето се катери

Свеждаме погледи

Покривите във земята слизат

 

От всяка болка

Която не споменаваме

По един кестен израства

И остава тайнствен зад нас

 

От всяка надежда

Която таим

По една звезда пониква

И се изплъзва недостижима пред нас

 

Чуваш ли куршума

Който кръжи над главата ни

Чуваш ли куршума

Който дебне целувката ни

 

из „Далеко от нас” – 1

 

+

 

Накрая останаха и адаптациите на български от македонския книжовен диалект. Ще подчертая, че нашето официално становище е, че няма отделен македонски език, затова е неправилно да се пише „превод от македонски”.

Напоследък изданията на автори от Македония зачестиха. Не знам дали в Скопие се публикуват толкова много български писатели, съмнявам се, като знам за политиката там. В този обзор ще се спомена само една от тях – може би най- добрата:

Красавицата и мародерът” от Божин Павловски, адаптация на талантливата Александра Ливен, е роман за съвременния Салиери, един антигерой на нашето време, и както писа една критичка от Скопие:” Роман- диагноза за реалността, в която имаме нещастието да живеем, роман- дисекция без упойка, тъжна история за човешкото падение, но и за все още живата човещина”. Една много дълбока и зряла белетристична творба, бих казал, на един силен разказвач.

Няма да се спирам на „Роман за любопитни” на известния с антибългарските си изявления Мето Йовановски, президент на ПЕН- клуба в Скопие и на книгата на премиера Любчо Георгиевски „Градът”, в които също четем, че са „преведени от македонски”. Тук ще отворя една скоба и ще подчертая, че за съжаление, в република Македония, която България първа призна и подкрепи, все още не е прекратена злостната антибългарска кампания, поддържана активно и от редица писатели, които нашите издатели великодушно публикуват. Ние наистина сме прекалено толерантни. Такъв е например нашумелият Алекс Букарски, който наскоро заяви, че българският фолклор бил фашизоиден и други подобни нелепости. Но да не си разваляме настроението сега....

Ще завърша с това, че от прегледа и от библиографията / макар и непълна / личи, че през последните години са се увеличили преводите от балканските литератури, че качеството на тези преводи е доста високо, че изданията са достойни за авторите, че критиката и печатът вече проявяват интерес към тях / разбира се, може да бъде още по- голям, те го заслужават!/, че всичко това може да направи литературния живот у нас по- интересен и по- богат.

Наистина, много похвални слова са написани за нас, преводачите. Преди две години имах щастието да съставя и преведа една антология с текстове от големия румънско- френски мислител Емил Мишел Чоран, един от последните хуманисти на нашето време. Бях поласкан за прочета и преведа следното: „Преводачите, които срещнах през живота си, почти винаги превъзхождаха писателите. Те бяха по- образовани, по- културни и по- достойни от повечето от тях...”


http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-…/379-ognyan-stamboliev