РУМЯНА МАНЕВА - ЗА ТАНЦА НА ДУШИТЕ ВЪВ ВСЕМИРА

В съвременната българска литература има твърде много хора, които бяха разглезени от факта, че властта ги беше признала за свои любимци. И макар че сред тях са редица творци с талант и отговорност към словото, налага се и неприятното чувство, че, наред със стойностната поезия, у нас се пълнят страниците на обемисти книги с банално стихотворство, различно от високата представа за художественост. А тези, които тихо, затворени в себе си, творяха, но рядко публикуваха, ни изненадват с първи книги едва в зрялата си възраст. За такава книга ще стане дума в следващите редове.

Десетилетия наред Красимира Василева служи на словото с ярка публицистика, есеистика, критика и като че ли инцидентно с лирика. Оказва се, че тя е от онези вглъбени и търсещи висините на художественото поети, които едва сега представят своя книга, заслужаваща вниманието на най-взискателния читател.

"Тежък цвят е душата ми“ е книга - път, вървян десетилетия в стремеж към хармония, която „танцът на душите“ търси във Всемира. Най-силно присъствие на интимното поетесата долавя и пресъздава чрез връзката на човека с природата. Още в първото стихотворение „Паркът“ усещаме визуалната връзка с красотата на света около нас. А образът на малката тетрадка „с първи наивни и трепкащи стихове“, изгубена някъде в парка, моделира представата за пътя, по който лирическата героиня ще търси вдъхновението. В единението с природата тя бяга от „градското безнадеждно робство“, за да долови живителните звуци на битието и да тържествува заедно с нея /“да вдигна тост за твоята победа“/, да усети първичното и да настрои душата си оптимистично /“С лице, опряно до земята, усещам колко този топъл свят обичам.“/ Земята често е наричана майка, чиито дарове носят ведрост и опиянение. Доловени са и най-интимните трепети на света и в стиха се преплитат ефирни детайли на едно деликатно светоусещане /“лъчи и листи“, „сенки и отблясъци“, „тъжни пясъци“ слушат разказите на гларусите/. Тържеството на одухотворената природа звучи с пълна сила в „Сватба“.Това стихотворение е синтез на завършена представа за очакването и радостта на „дърветата – булки“ да дойде „младият вятър“ и да се случи оня ритуал, след който дори „слънцето двери разтваря“ и земята става постеля - една красива песен, изпята от певеца – живот.

Природните картини в тази книга са съкровена изповед на закопняла за щастие човешка душа :

Щастлива бях в покоя на градината,

човек ли съм или трева – не знаех.

Говорех с мравките за бъдеще и минало,

за Слънцето, Луната и безкрая.

/„Сън“/ 

За лирическата героиня природата е не само целувка между небето и земята, но и спасение за изстрадалото сърце, което намира търсената връзка с божественото:

Там свитото ми все сърце

пулсира леко

и моят дух от най-високата скала

крила разтваря за прегръдка

към Теб, велики Боже!

/“Лято в Червен“/

Запомня се и образът на дъжда, чиято „неочаквана сладост“ пречиства сърцата и човеците стават по-добри:

И славеха мълком природата,

че и в прашния, душен наш век

има дъжд, тъй живително плоден.

Че дъждът е у всеки човек.

/“Дъжд/

Съзнанието на поетесата е неспокойно в търсене на себе си в „тоя свят безпределен, суров“, където се борят себичността и идеята за призванието, за преходността и бъдното.Отговор на тревожните въпроси тя намира отново в майсторски изградени природни детайли в стихотворението „Глухарче“:

Разцъфтяло глухарче, днес крепя и отглеждам

семената си ситни – моя дълг и надежда.

„Не буди тревога това, че суховеят „ще срази“ „хубостта на глухарчето“, защото „плодът ще отлитне, налят и заякнал.“Един прекрасен паралел между природното и човешкото, една възхвала на саможертвата в името на бъдното.

Въпреки че цялостното усещане на Красимира Василева за дълбоката връзка между природното и човешкото е натоварено с повече тъга, проблясват и нотки на радост. Тя е породена от идеята за внезапното пролетно обновление и от дългото очакване за пречистването, след което душата „пак ще бъде щастлива“ /“Пролет“/.

Одухотворените природни образи са плод на дълбоко съпреживяване на всичко, което е сътворил Бог и в което човекът единствено може да открие така желаната хармония. Отношението на поетесата към природата е белязано със знака на красотата и любовта, на човечността и благородния стремеж за себеутвърждаване.

Лирическата героиня носи в себе си божествения дар на любовта още от детството / „Детство“/ и затова негов символ е изгревът.Той събужда „топлите теменуги“, дарява ни с красотата на розите, със звъна на водата от „бяла чешма“.Чистото, по детски романтично възприятие звучи и с известна тъга по отминалото време на „нашето свято, детско обичане“.Любовта е и вяра, че в грубото съвремие не „всички нишки към сърцата изтъняват“, защото тя „буди детето“ у човека, ражда поета у него, пулсирайки „в най-искрения ритъм на сърцето“/“Нежност“/.Една от многото лирически изповеди, в които поетесата е дала израз на вярата си, че доброто и красотата извисяват, докосват най-чувствителните струни на душата.Метафоричният език е плод на богатото въображение, на деликатната и чувствителна натура на поетесата.Неизчерпаемата красота на света около нас й дава поводи да види проявите на любов, които правят от жената „най-топлото момиче“, а от мъжа – най-богатият /“Огън“/.Любовта е „хляб за гладната душа“, която е „омагьосана“ от миража на „шеметно, лавинно щастие“ /“Вяра“/.Тя е оня „галоп за двама“, които препускат към „безграничната нежност на мрака“.Доминираща, макар и оцветена с драматичните тоналности на тъгата, е вярата в непреходността на любовното чувство, чието цвете влюбените ще положат „завинаги в райското преддверие“ /“Завинаги“/.Душата „не тлее мрачно през годините“ и като феникс „над жаварата се вдига“ /“Феникс“/.

Поетесата се вълнува и от темата за майчинството.За нея майката е неповторима и сравнима „само с цвета на лятото и блясъка на зимата“ /“Неповторима“/.С деликатно изразена болка изповядва усещането за недостижимостта на майчината извисеност.Тя е доловена в стремежа на майката „да лекува талантливо“ със своята „нежна песен раните в душата“ и да утвърждава рода /“Майчинство“/. Обясним е стремежът на лирическата героиня да съхрани спомена за прекрасните жени в рода и символът му е косата на прабабата, чийто образ е създаден с преклонение и топлота:

...във блясъка си силен

косата на жената слънцето е взела.

/„Косата“/

Майчинството е осветено от съзнанието, че заради любовта към детето за жената ще има „неизвървени пътища“, но чрез нея тя ще бъде „най-добра, най-истинска /“Жена“/.Наградата за тази любов ще бъдат „двете детски очи – звезден сън“.Мъдростта на майчинството поетесата открива не само в самоотричането, не само в миговете на щастие, но и в проекцията в бъдещето.Там синът ще пази майчиния завет:

От обич светъл, в милиардния ни рой

носи добро човешко зрънце!

/“Завет“/

И не само завет, но и зов към паметта – да бди „човеците отново да не сбъркат“.Интимното в тази творба прекрачва границите на личното преживяване и се разгръща в пространството на общочовешкото, където витае тревогата за „всички малки на Земята“.Мисълта за бъдещето е съпроводена с болка, но и с жизнеутвърждаваща любов:

Смятах да се скрия в мисълта

от старостта и самотата.

Родиха ми се внуци и се върнах към света,

за да го видя пак с очите на децата.

Мъдрост и жизнелюбие, надмогващи тъгата, наслоена от отминалото време.

"Тежък цвят е душата ми“ ми натежа като заглавие за тази светла и извисена поетическа книга, която Красимира Василева е изживяла, преди да я напише на белия лист. В тази книга звучат драматичните и красиви акорди на една деликатна, търсеща и мъдра душа, чието слово е надарено да борави с най-красиви образи от богатата палитра на българското слово. Поетическо перо, което ни връща вярата в силата на душата да надмогва баналното в грубата ни действителност и да се стреми към висоти, които я доближават до божественото. До тези мисли поетесата отвежда и с последната творба в книгата „Диалог с поезията“ – „свят диалог“, който „окрилява сърцето като порив за скок към върха на Битието“.В стремежа си към извисяване Красимира Василева търси отговор и на въпроса кой е поетът. И го открива в мисията му да твори „държава на красота и обич“, да бъде „светещ и неземен“.Тя приема този божествен товар и болката от него, защото само така може да изпълни мисията си на поет.

http://svobodenpisatel.org/index.php/2013-01-09-18-57-10/440-rumyana-maneva