ГАЛИНА ЦВЕТКОВА - 110 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ВАСИЛ СТОИЛОВ


Галина Цветкова представя неизвестен ръкопис на художника 
 

Редом до показателните илюстрации на българското изкуство от 20-те и 40-те години на миналия век присъстват неизменно произведения на Васил Стоилов. Обикновено това са „Гостенка”, „Момиче от Герман” или „Българска мадона”. Те са синоним на художнически успех, на извървян път – белязан от човешки съмнения, творческа интуиция и апостолска убеденост.

При прегледа на критическата литература до 1945 година в много случаи се създава усещането, че Васил Стоилов е случайно, но не можещо да се пренебрегне, явление. По-късно съзнателно е налагана анонимност на битието и делото му в контекста на жестоката класово-партийна апологетика в името на соцреализма. Не се споменават рецензиите за него в периодичния печат от 1927 до 1950 година, както и неговите статии в периода от 1929 до 1946 година. Остава впечатлението, че не са съществували. Да не говорим за уж неорганизираните препятствия от издателство „Български художник” по отношение на представените за публикация текстове от Васил Стоилов за Владимир Димитров – Майстора, както и написаната от Владимир Свинтила и непубликувана от същото издателство монография за художника /монографията си остава в ръкопис/.

Днес много неща в отношението към Васил Стоилов се променят в положителна посока. Но независимо от градивната изкуствоведческа тенденция, още факти от живота и творчеството на художника се нуждаят от уточняване. Автентичен и основен източник за сведения в тази посока е богатото епистоларно наследство на Васил Стоилов. Като един от малкото големи български творци, питаещ любов към писаното слово, той разкрива широтата на интересите си, които макар не винаги да имат отношение към собственото му творчество, при всички случаи говорят за търсещия и размишляващ дух на художника. Вътрешната необходимост на Васил Стоилов да пише е отражение на същата искра, която възпламенява таланта му да рисува. Тази симбиоза на интелектуални дейности е подарък от природата да го завърши като дух, да го определи като личност. Като творец Васил Стоилов не отразява, а изразява изкуство и затова има силата да построява мисълта си както намери за добре.

През 1965 година във Велико Търново Васил Стоилов пише студия от 14 ръкописни страници, в която разгръща в широк диапазон разсъждения върху изкуството – от духовната потребност и акта на творчеството до проекцията им в национален и световен мащаб. Характерът на този текст може да се дефинира от много страни: като изкуствоведска ерудиция, философска дълбочина и лична изповед. Той не е отговор на журналистическо любопитство, а на личен въпрос, дълбоко зададен, за съкровените преживявания на художника. Студията е източник на автентична информация – толкова силна и откровена, че не търпи тълкувание. Страници от ръкописа, които публикуваме за първи път, разкриват скрита от погледа, непрекъснато тлееща жарава:

Изкуството се създава по волята на висша потребност и не е направено нарочно нито за масите, нито за когото и да било. Веднъж създадена творбата, тя навлиза във времето... През няколко хилядолетия до нас са стигнали триумфално не много шедьоври, останалото е история за справки.

За да премине дадена творба от съвремието си през вековете и да действа всякога като живот – именно живот трябва да бъде същността й: иначе тя умира с автора си. Ние никога няма да бъдем творци, ако не съумеем да вложим в творбата си оня заряд от живот, който осигурява безсмъртие…

  Няма старо и ново изкуство, има въздействие на творбата върху зрителя. От рисунките в пещерите Алтамира и Магдалена до ребусите на Жоан Миро изкуството следва една закономерност: да кондензира живот върху скалната плоскост, върху колорираната плоскост, върху камъка. Колкото по-просто е отразен този живот в творбата, толкова по-непосредствено е въздействието от творбата. В случаят изразните средства намират своето оправдание, щом са могли да доведат формата до значимостта на една втора реалност. От троглодита до днес човекът твори: това е потребност. Не се достига лесно до арканите на живота, затова са нужни горение на духа и дързост на преодоляването. Никой художник никога не е копирал реалното, което се не копира: даже натурализма не е достигнал никога до абсолютно отъждествяване с видимата действителност. Ако Денер (Дюрер – б.а.) е рисувал в блясъка на зеницата на окото отразен пейзажът и облаците в него и птиците които политат към тях – това не е реалност.

  Живописта: напразно векове наред знатоци се мъчат да я периодизират, като я поставят в тесните обръчи на епохи, школи и автори. Времето най-добре е пресяло през ситото на трайното и вечното онези творби от ацтеките до днес, които са набъбнали от значимост, за да пленяват до днес и до века зрителя със своята неувяхваща хубост. Какво значение има за нас фактът, че по времето на Рембранд други имена са били по-вече прославени от сина на мелничаря…, или че по времето на Саврасов един Шишкин е бил предпочитан, или че в епохата на Никола Петров е работил с „успех” някой си Хараламби Илиев и друг негов събрат по бездарност… и прочие! Аз изгарям от възторг, когато съм запленен от двата триптиха на Нуно Гонзалвеш и не се интересувам от Санчо Коело, нито от Колумбано. Когато дишам русата атмосфера на papaCorot – не мисля за хилядите френски пейзажисти по негово време. Като се радвам до болка на Никола Петров, аз не се интересувам нито от Щъркелов, нито от всички съвременни наши пейзажисти, като изключвам Данаил Дечев и – себе си...

  Има творби през всички епохи, които стърчат със страшна сила през вековете и, като си ги спомвам, те ми действуват еднакво силно, макар да не се нареждат хронологично.

  Значението на изкуството? Няма значение. Има внушение, то ражда идеи, облагородява търсещия, успокоява, възвисява.

   Изкуството е престиж на всеки народ.

  Какво можем ние, българите? Сигурно бихме могли, щом нашите праотци са създали иконата и фреските. Но с плагиатство и сляпо копиране на чужди похвати голямо изкуство не се създава. Когато наши художници изхождат от традициите на средновековието, но без да забравят, че живеят в друга епоха, а дръзват да усещат живота с чувството на българи, тогава се ражда изкуство: Иван Милев, Цанко Лавренов, Васил Стоилов, Никола Петров, Данаил Дечев… Импонирали са ми творци като Иван Лазаров и Васил Захариев, като Борис Денев.

 Ние класици, в истинския смисъл на думата, нямаме… Ако има голямо изкуство, създадено у нас, което да стои редом до кой и да е голям на запад, то е, без никакво съмнение, иконата. Същото може да се рече и за други славянски страни. Кой наш художник може да стои редом до Дьолакруа, до Домие, до Коро? Но ако сложим някоя блестяща икона от средновековието до който и да е от тези колоси, иконата ще удържи и ще действува страхотно, на бил съперникът й дори сам Рембранд...

Иконата за мене е съдба, кога благосклонна, кога зла, но винаги доминираща и властна в моят творчески път. Аз съм закърмен с иконата. В моят род от памтивека са се съхранявали икони, защото много свещеници са излезли от него. Невръстен още съм попил дълбоко в съзнанието си блясъка на нимбите и огнените багри на тези Божии майки, окачени в иконостасите на къщата в село Герман, огряни от вощеници. В тези стари одаи са се движили стари селянки в селски носии, червени бродирани ръкави и шарени колани и тези бели шамии, богати със студени нюанси по гънките… От този безкраен низ от червени, жълти, бели, зелени, сини тонове у мен е станало навик да ги виждам, дори когато не съм в пряк досег с тях… И на Запад, когато съм живял тука у мене този феномен не е преставал да действува и моето чувство е сродено с това богатство на най-странни багрови кантилени.

И в природата и в човека съм се домогвал до такова виждане, каквото е имал старият зограф и иконописец през щастливите периоди на възход в нашата средновековна култура.

Отначало още селянинът като тип ме е интересувал по-вече отколкото в своето етнографско одеяние. Психологичното тълкуване на даден образ, душевният първичен склад на простия труженик, мъката по бръчките на старите жени и напуканите жилести ръце, онова дълбоко изражение – ето какво ме е увличало и трогвало. Тези прости люде аз съм ги виждал така, както някога ги е виждал древният български майстор: чисти, изначални в простотата си, чинни в движенията си и както не могат да бъдат такива никъде другаде. А що се отнася до моята пластична тъкан, тя също е дошла по пътят на наслоения в душата ми от богатството на икони, резби, хоругви, църковни интериори. Всичко е вплетено едно в друго: чувството ми, неизмеримата красота в старината, животът на село, обичаите, обрядните ритуали, селският труд. Тука няма мистика: всичко за мен е реален свят, възможен свят върху плоскостта, върху която се раждат моите видения. Аз разсичам по линеарен път формата, оголвам я, добирам се до чистотата й, скрепявам я яко върху образът, ограждам я със значимостта на здрави колоритни изблици. Аз не копирам, аз пресъздавам в моя реалност живот, що кръжи около мене. И всякога съм се стремил този живот, вплетен върху творбата, да изглежда възможен, за да може да въздейтвува върху зрителя.

Друг е въпросът – дали съм постигнал: пътят на художника не извежда никъде – той се просва върху съзнанието му и го държи запленен завсякога." /Васил Стоилов, Велико Търново, 1965 г./

 http://svobodenpisatel.org/index.php/2013-01-09-18-57-10/423-galina-tzvetkova