В първата поетична книга на младата поетеса Надежда Радева има едно стихотворение, което бих могъл много пъти да препрочитам, което би стояло достойно в някоя поетична антология на младата ни поезия. То категорично заявява и таланта на своята създателка. Това е стихотворението „Смърт в сряда”. Но аз го отделям не само заради хармонията в него между високо качество на стиха и философско мислене. То ни помага да разберем поетичния свят на авторката и се явява един от акцентите в композицията на нейната стихосбирка „Непрестанно”. Думата „композиция” е важна, защото първата книга на Надежда Радева не е механичен сбор от стихотворения. Те в своята съвкупност представят чувствителността на едно младо момиче, представят ни зараждането, оформянето и многопосочното движение на душевните вибрации в женската душа. Стиховете на тази млада авторка са своеобразна кардиограма на невидимите, подсъзнателните и тайнствени душевни трептения у Жената. Онези, над които стоят видимо нежността, лиричността, любвеобилността. Но именно „тайните” и „видимите” трептения създават загадката, наречена Жена. Или ако трябва да бъда по-точен, поетесата разкрива „тъмните бездни” на женската чувствителност, онези бездни, в които си дават среща атавистични страсти…
Имам усещането, че страстта към поезията у Надежда Радева се ражда не от суетност, не от усет, че може да съчини поетична строфа, а от страстта да прозре този свят, да се „разправи” с него, да се вгледа в околните, да свърже в единно цяло реалното и отвъдното. Но за това се иска непрестанна трескавост на мисълта, непрестанна болка или радост за човека, непрестанно поетическо напрежение. Това „непрестанно” Радева го постига в своята първа стихосбирка…
11 април 1996 г.
Рецензията е отпечатана в стихосбирката „Любовта, от която съм бягала” /2009/.