Люба Александрова е поетеса, пише и проза. Родена е през 1942 год. Завършила е химическия факултет на СУ ”Климент Охридски”. Специализирала е и е работила предимно в областта на приложната екология. Живее в София. Пише стихове от 1976 г. Публикувала е в сп. “Пламък”, “Жената днес”, “Отечество”. Издава първата си стихосбирка през 1996 год. 

Авторка е на пет книги с поезия : “Безоброчно” (1996), “Камъче в обувката” (2001), “Холограма” (2003), "Случва се" (2010) и „Много думи малко думи“ (2012), а също и на една книга с разкази – “Писано” (2007 г.).
Член е на Съюза на свободните писатели в България.
Удостоявана е с наградата на ССП - "Народни будители -2010" за стихосбирката "Случва се".
Предлагаме на вниманието на читателите на КНИГИ NEWS разказ на Люба Алексндрова.


ПРЕКРАСНАТА АМАЛТЕЯ 

Че беше прекрасна, беше. Бяла, с пръснато тук-там рижаво, рижаво-коралово. Най се открояваше около врата, сякаш коралова огърлица. Грациозна, пъргава и силна, с лешникови очи, с език, който все влажнеше устните, с виме, дето не се люлееше никога празно. Успяваше да го пълни някак си, и измузана да е, пак мляко правеше вътре у себе си и го пращаше към вимето си. Като да съзнаваше, че е грозно увиснали цицки да ти се мотаят под опашката, та нейните все бяха малко или много пълни, опнати.

Амелтейо, Амелтейо, двамата си останахме ние с тебе, поливаше Янко цветенцата, само шибой беше избрал за нея. Не съм ти белосвал камънчетата скоро. Потрай... Тия дни слизам до града, и вар ще взема малко да ги белна, да светнат. Помниш как ти вързах бело герданче на гушката, бело на червената гушка. Хубавица, не коза, а принцеса... Седи, седи тука, сега се връщам.
Янко се изправи с мъка, поопъна кръста си, отупа коленете от пръстта и тръгна към къщата. Влезе в кухнята, напи се вода от стомничката, поразклати я. На празно бие, да ида да наточа малко вода, ама кое първо. С Амелтея ли да поседа, градината ли да полея, вратата ли да закова, да походя ли... Ако слушам докторите, пет километра на ден. Пет лесно се издумва, трудно се изхожда. Работата да стои и да чака, аз да се шеткам по 3 часа из селото или из полето. Толкова, три са вече... Кога беше, за час и половина обхождах всичките ниви из къра, сигурно десетина километра съм изгълтвал за мигнато време, сега – три часа денгуба да изходя половината. Подаграта ми предаде колената, убил я Бог. Не се давам още, но краката не държат ли, не си читав, къщоходник си. Баба Евга така ни кръсти, така ни и вика, вместо – добър ден Янко, Саво, Асене, тя – къде бе, къщоходник, къде си залазил, та мъчиш пътя... Пустата му Евга, сеща се, нагажда ги едни. На Амелтея пък викаше Мелта... Мелто, Мелто, на кого се метна такава, та Янко все се пъчи и се фука с тебе. Да са толкоз гиздави майка ти и баща ти, не са, нали ги знам. Майка ти беше сура, а кочо – боже, кафяво страшилище, бичище...
Амелтейо, помниш ли как го отхрани онова кутре, а? Белушка те беше кръстила Божена, покойната, ама ти не беше целата бяла, не ти идеше името много. Щехме да мислиме друго. Намериха се двете кутрета, майка им си отиде, тия наникъде. Не и беше време на наша Цена, тригодишна още, ама на. Запъна. Първото леко, второто се заклещи, ни напред, ни назад, присетихме се за ветернарния да я цепне малко, да излезе... Отърча Божена, върна се с него, Цена беше свършила, сърцето нещо, каза доктора, слабовато си е било, ако не при това раждане, друго е щело да дойде и да я свърши. Двете останаха две само неделя. Онова, заклещеното, не рачи и не рачи, майка му си го взе при нея.
Доведохме мъничето при тебе, подушихте се, близна го ти по лицето, по дупето и то налапа цицката. Така го и отгледахме – майчица му стана, Амелтейо. То още сучеше, в селото ни дойде група археолози, разкопки да правят на Бърдото. У нас отседна Лазар. Не се задържаше много дома. Сутрин, па вечер. Видя те и тебе с кутрачето на вимето, позасмя се, и пита:
Има ли си име козата? А кученцето?
На козата викаме Белушка, а кутрето, нали остана, оживя след майка си и брат си, Късмет го нарекохме. Късметко.
Добри са имената им. Но и по-добри могат да са. Аз имам една история на ум, бързам сега, довечера ще ви я кажа, ако сте съгласни може да ги кръстим Зевс и Амелтея.
Зевс знам, гръмовержец е той, от митологията гръцка беше, нали? Ама за Амелтея не съм и чувал.
Довечера, да ме чакате, ще ви разкажа...
Седнахме вечерта на блага приказка и домашна ракийка и чухме историята на козата Амелтея. Майката Рея скрила последния си син при нимфите високо в планината, козата Амелтея откърмила Зевс, оцелял той, не го изял баща му Кронос, а сетне, като пораснал и сам станал владелец на Небето и Гръма, се отплатил щедро на отгледалата го коза. Тя отчупила рога си, напълнила го с плодове и цветя, качил я Зевс заедно с рога на небето и така Амелтея станала съзвездието Козирог. Е, вярно, кученцето не беше дете-богче, не го беше родила Рея от баща Кронос, не се криеха из пещери, но отглеждането си беше досущ като в мита. Така ти, Амелтейо, от Белушка стана Амелтея, а Късметко – Зевс. И поради тези високи митологични имена не си позволихме никога да ви викаме умалително, на галено. Зевс порасна, стана на три години, дойдоха пак геолозите, дойде и Лазар да ни навести. Хареса много Зевс, поиска го, ние с Божена хъка-мъка, откъснахме го, дадохме ме го. Сега Зевс е чак в Торонто. Там се заселиха с Лазар, имат вече в добавка майка Кейт и детенце Омар... Миналата година идваха, видяхме се, купи ми ръчен телефон, мобифон де, не стига, ами и набързо спретна от един приятел стария му лаптоп, сложи му скайп, научи ме как да боравя най-елементарно с него и сега си ги гледам на живо. Чуваме се почти всека седмица, Бог да им дава здраве.
Добре, че е Лазар. Откак се спомина Божена, Ивелин се залута по света, спря чак в Нова Зеландия, ни се връща, ни се обажда.
Като да няма жив човек тука. Не му се сърдя, само му желая да се задоми и той, да му даде Бог деца, уроците с тях вървят. Лазар не ми е рода, а сърцето ми отваря, душата ми разгръща. Ивелин, син ми е, роден, един, но като да не съм го посял аз, като да не е израсъл в този дом. Не помня да съм го ударил некога, сериозна кавга да сме правили, погаждахме се, но... порасна. И стана, абе, стана като дядо си Коце, бабалъка ми. Той така не се свъртал из къщи. Все по гурбет. Стигнал чак до Уругвай, кога още, било преди Втората световна. Е, моят сега го надмина, Нова Зеландия. По права въздушна линия 12000 километра, Лазар ми каза.
Амелтейо, ида, донесох водичка, пресна, ще ти дам и на теб. Знам, че не ти трябва, а и от вода си отиде ти, ама така е прието при нас хората. Да седнеш край гроба, да поговориш, водичка да прелееш. Не съм сигурен дали сте жадни, души нали сте, ама аз така го усещам.
Беше привечер. Тъкмо се върна със стадото и не те бях затворил още. Да пошеташ, волно да ти е, дворът ни голям, пуснах те край златния дъжд. Божена беше го насадила край бунара, да краси. А той побуя, порасна, разшири се, дръвче, не храст. Ти не го харесваш златния дъжд, не го хапваш, но край него ти оставям тревата, не я кося дип ниско. Бях се хванал доматите да връзвам, наедрели, ще се скършат.
Сетих се да те прибирам вече на мръкване. Да те не бях пускал никога там, сама да не те бях оставял. В кладенеца те намерих, Амелтейо... Как беше скочила, не знам, защо не те бях чул, помощ не подири ли, отведнъж ли се удави... Пощурях, опитах се да слеза, да те издърпам, тясно, не мога да се завъртя наникъде, почнах да викам съседите... Не смея да те оставя, не искам да те оставя, викам тях, викам тебе, ама отдолу глас не идва. Дотича бай Дончо, след него и Манол, слезе той, нали е слаб и жилав, вързахме те, изтеглихме те... Тръскахме те, обръщахме те надолу с главата, а с ръцете по сърцето, а по корема... само дето дишане уста в уста не опитах. Нямаше смисъл, смисъл нямаше, Амалтейо, затова не опитах. Стояхме около тебе, бай Дончо ми рече, подува се много, ако искаш да я колнеме, месото да ползваш, сега нощите са горещи, до утре двойна ще стане. То аз не знам, твоя си е козата, как решиш. Реших, дадох те, помолих само да ми отрежат рогата ти, за мене – рогата, за тях – месото.
И хванах пътя към гробищата. Да разкажа на Божена, прошка да измоля, че не те опазих. Не опазих нея, отнесе я инфаркта рано-рано, нямаше още 60, и тебе изпущих. Грешен ли съм, Боже, толкова ли съм грешен...
През нощта останах на гроба, присвих се на пейката и съм задремал.
Присъни ли ми се Божена, наяве ли беше – Янко, дума, помниш какво ни разказа Лазар. За Зевс и Амелтея, как я качил на небето с нейния рог, пълен с плодове и цветя. Ти на небето не можеш я качи, но можеш в земята рогата й да положиш, напълни ги с каквото харесваш от цвете и плод, положи ги, и като зариеш с пръст, очертай с бели камъчета Козия рог. Ако не можеш сам, Лазар ще ти помогне, като си дойде лятото. Каквото е на небето, такова и на земята, Янко. А за Ивелин не се коси, направата му си е такава. Дете ни е, но децата са карашък, малко нещо от нас, повече от тях си.

Прибрах се призори. Каквото ми заръча Божена, сторих. Двата ти рога, Амалтейо, напълних със зарзали, петровки ябълки и шибой, ровнах ги надълбоко, разрохках добре пръстта, и се дигнах, та в читалището. Помолих Надето, библиотекарката, да намери в компютъра съзвездието Кози рог и да ме остави да го погледам. Тя се засмя, астроном ли ще ставаш, чичо Янко, или астролог. И двете, Наде, и двете. Седнах пред екранчето, гледах, запечатвах, гледах, запечатвах. До обяд запомних очертанията на съзвездието. Прескочих до бакалницата и донесох на Надето голям сладолед, най-големия, дето имаше. Оттам право на нашата бара. Малко вода, много камък. Сивобял, хубав, и дребен, и по-едър. Избрах все кръгли, горе-долу еднакви, метнах торбата през рамо и при Амалтея. При рогата. Очертах първо с пръст, а после до вечерта подреждах твоето съзвездие, Амалтейо. Подреждах, говорех ти, и не е за вярване, ама...
И мъжете плачат. Сивобели камъчета за твоя Кози рог са и доста, и не. Като е на Земята, да е като на Земята. Та и шибой посадих, коралов ми се види той, шията ти да кичи.
Клеча си аз край тебе и Козия рог, Амалтейо, обикалям те всеки ден, чакам да тръгна и аз към тебе ли, към Божена ли, към Козия Рог ли... То нали всичко е едно.