Владимир Луков е роден в с. Ценово, Русенско на 02. 06. 1949 год. Потомък е на бежанци от Егейска Македония, с. Пътеле, Леринско. Завършил е география и философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е дълги години като преподавател и специалист по управление на образованието. Живее и твори в гр. Правец.

Автор е на стихосбирките „Човекът с протези“ (1992), „Съгледвачът“ (1993), „Безбожни въплъщения“ (1999), „Пролом“ (2001), „Сверка на сетивата“ (2005), „Следи от вятър“ (2007), „Зраци“ (2009) и „Фибри от безкрая“ (2011). Пише и проза. През 2012 година излиза от печат първата му белетристична книга „Мястото, откъдето започва безкраят“ .

Има публикувани стихотворения във френски и македонски литературни списания, а също и поетична книга, издадена в Република Македония под заглавие „Провидения“ (Скопие, ИК „Макавей“ - поредица „Балкански писатели“, 2006).

Негови книги се намират в едни от най-големите библиотеки в света – Харвардската университетска библиотека и библиотеката на Конгреса в САЩ.

Член е на Съюза на свободните писатели България от 1992 г.

Носител е на наградите - за поезия на ССП „Народни будители – 2006“; за проза „Народни будители – 2012“ и на наградата за цялостно творчество на сайта http://artnovini.com/ „Златното клонче“.

 

***

Поезията на Владимир Луков напомня многоцветна фреска, изгряла от емоциите, мислите и възприятията на автора, носеща пулса на днешното време, без да му е подвластна. Той е поет на провокативната философия, поет, който изследва света пряко човешката същност. Защото причината за всичко, което ни се случва не само като индивидуална съдба, но и като цивилизация, е в самите нас. Нашите психически и духовни характеристики се материализират, нашите бездни и демони, които ги раждаме в съзнанието си, оживяват като демони на днешното време и предопределят по такъв начин съдбата на днешните общества. Хилядолетия преди нас това отлично са го знаели и тибетските лами, и мъдреците в останалите духовни центрове на човешкия род. И ако днес цивилизацията е изправена пред гибел, причината за това е във всекидневните ни злобни мисли – форми, които създаваме и които ни задушават досущ като отровен смог. Затова стихотворенията на Владимир Луков са вик за освестяване, за чистота и естественост – както и за собствено прочистване. Затова и в неговите творби главни герои са човекът и природата, хармонията между които отдавна е изчезнала. Човекът от враг на самия себе си се претворява и във враг на земния живот, на самото съществуване. Но все-пак дълбоко в него са запазени фрагменти от неговата чистота. Именно тях търси поетът, за да ги извади на повърхността и за да я свърже нишката между отчужденият в себе си хомо сапиенс с изконните земни и космически ценности...

 

 

ДРУГИ ПОЕТИ И ПИСАТЕЛИ ЗА ТВОРЧЕСТВОТО НА ВЛАДИМИР ЛУКОВ

 

***

Доц. д-р Константин Попов

Владимир Луков създава високопоетични и проникновени стихове, които ни карат да размишляваме за висшите духовни ценности около нас и в самите нас... Словото на поета пари „лявата гръд”, защото думите са образи и чувства, защото са пълни със заряд от спомени и асоциации, защото именно чрез тях възприемаме видимия и невидим свят...

(из критика за стихосбирката „Човекът с протези“, 1993 г.)

 

***

Проф. Енчо Мутафов

Поезията Ви е впечатляваща... А някои стихотворения са направо великолепни!

(отзив за стихосбирката – „Безбожни въплъщения“, 2000 г)

 

***

Воймир Асенов

Пиша с удоволствие от прочитането на една наистина хубава книга. Прилагателни към съществителното поет не обичам да слагам. Вие сте поет със сетивата на всеки самообрекъл се на тази човеколюбива мисия събрат и в това е Вашата участ, болка и радост...

(отзив за стихосбирката „Безбожни въплъщения“, 2000 г.)

 

***

Никола Странджански

В съвременната поезия се появи ярко име...Неговото място в литературата е запазено!

(отзив за стихосбирките „Съгледвачът“ и „Безбожни въплъщения“, 2002 г.)

 

***

Найден Вълчев

Ще се намери обущар да изработи обувки слънчеви за Вашите нозе, щом има птици, които да повдигат похлупака на небето, щом светят есенни минзухари, щом не пресъхва голямата Река на детството, щом колът става черница...

(отзив за стихосбирката „Сверка на сетивата“, 2005 г.)

 

***

Георги Чобанов

Ако трябва в три думи да характеризирам прочетеното, то е – философска, енигматична, абстрактна поезия, която се чете бавно, но радва ума на четящия.

(отзив за електронната стихосбирка „Двойникът“ - Литернет, 2005 г.)

 

***

Бранко Цветкоски

Необично сум радосен што ми jа изпративте Вашата книга „Сверка на сетивата”. Навистина ќе бев посиромашен за едно оригинално поетско изкуство доколку jа немав оваа Ваша книга. Морам да признаам дека ме восхитува свежината на доживувањето на поетската возбуда во вашите песни. Според моите проследувања на бугарската современа литература, барем во последните десет години, се охрабрувам да кажам дека Вашите стихови влегуваат во самиот врв на една можна современа антологиjа на бугарската литература…
Високо ценеjки jа Вашата поезиjа би можеле да обjавиме превод во Македониjа (една подборка от 100 страници на македонски jазик) и подготовката и печатот би го финансирала моjата издавачка куќа „Макавеj”.

Со почит: Ваш Бранко Цветкоски
Скопjе, 18. 01. 2006 г.

 

 

 

***

Христо Черняев

Налага се изводът, че в тясното пространство на стихотворенията поетът постига необозрими простори, извайва широта от мисли и чувства, т.е. създава творби, които вълнуват със своята сгъстена, но непосредствена философия.

(критика за стихосбирката „Следи от вятър“, 2007 г.)

 

***

Проф. Милена Цанева

С радост се запознах с Вашата така свежа и изящна поезия.

(отзив за стихосбирката „Фибри от безкрая“, 2011 г.)

 

***

Константин Еленков

Владимир Луков?

Поет е. Предметно-образен, сюжетен в някакъв смисъл. Подобна поезия съм запомнил от времето на 65-та аудитория на СУ „Св. Климент Охридски“. Обичам такава поезия: от която метафорите излизат направо, израстват органично от поетическия текст.

Ето ПТИЦИТЕ: Три птици с изнемогващи криле / повдигат похлупака на Небето! Трябва естествено да прочетете цялото стихотворение, за да усетите силата на метафората. То е едно сложно стихотворение – сложно като мисъл, но ясно и просто като образ.

СКИТНИКЪТ – една изключително оригинална, дълбоко метафорична творба... Скитникът на Луков е с „обърната“ перспектива: стихотворението започва: Струпват се гледки в зениците му... / Всяка иска да е у него. / Една на хиляда сполучва. / Към другите не е безогледен... –

С модерното днес обръщане, смяна на местата на субекта и обекта тук е постигнато едно вътрешно движение: в движение са гледките, нагледите, както би се изразил Михаил Арнаудов, а пътуващият, скитникът, е в статично състояние. Но статиката тук е само привидна, така както привидно впрочем е движението на гледките: А тази, която – една на хиляда – / сега засега улавя момента, / безпаметно жива, с душа и с разум, / скита на воля, в него е!

Странно стихотворение, наистина странно, както впрочем са и останалите в подборката: „Мислите“, „Бог баир“, „Гълъбът“(!). Странни като автора си!...

(критика за цикъл стихотворения, публикувани антологията на ССП - „Развитие“, 2005 г.)

 

***

 

Стоян Вълев

Това е поезия от най-висока класа, макар че ще бъде отмината незабелязана от литературните надзиратели.

Поезия, която ни кара да се замислим за илюзорната действителност, обитавана от нас.

Поезия, която ни подтиква да расъждаваме отново и пак – кои сме, къде отиваме, не е ли животът ни едно постоянно завръщане, не са ли сънищата ни най-истинското съществуване, не сме ли осъдени да бродим из подземията на душите си и най-страшните срещи са, когато срещаме самите себе си?...

 

(отзив за електронната стихосбирка „Усамотени стихове“ - Литернет, 2007 г.)

 

 

***

Ето стихотворенията, визирани в литературно-критичните погледи на Константин Еленков и Стоян Вълев.

 

 

ПТИЦИТЕ

 

Три птици с изнемогващи криле

понасят хоризонта към безкрая...

 

И блесват в синевата снежни върхове!

...

Ала отекват те в пейзажа на душата ми

като познати тъмни йероглифи

на острите тъмнеещи скали

и на дърветата самотни,

всекли

оскъдните си нежни силуети

в екрана на светлика...

 

Сякаш аз съм ги изографисал

от незапомнени години

с кръв от моето сърце...

...

Три птици с изнемогващи криле

повдигат похлупака на Небето!

 

 

СКИТНИКЪТ

 

Струпват се гледки в зениците му.

Всяка иска да е у него.

Една на хиляда сполучва.

Към другите не е безогледен.

 

А и коя ще – да му убегне,

или ей тъй – да се разсърди,

че той не се влюбва във нея –

красивата, кръшната, върлата.

 

Всяка стръвно крои момента

и се облича в китна премяна –

тече, преллива, кипи и дебне

само и само да му пристане.

 

А той нехайно уж отминава,

ала нащрек е откакто се помни.

Сърце, воля, душа – внимават

да не би някоя да го впрегне.

 

А тази, която – една на хиляда –

сега-засега улавя момента

безпаметно жива, с душа и с разум

скита на воля, в него е!

 

 

МИСЛИТЕ

 

Като поселища

на древни жители

потъват и се сриват в мен...

 

Като солени пластове вода

потъват в тъмното Море...

 

Но други Селища се вдигат

от други Жители – заселници...

 

И други пластове вода –

неосолени...

 

 

БОГ БАИР

                                  На прокудените Егейци

 

Има го в моето родно село...

...

По каква случайност са го нарекли така?

По-старите казват, че е станала грешка.

Наричали го още по-старите Боб баир.

 

Ала ние, децата, не щяхме да знаем.

Особено ние, от бежанската махала.

От него виждахме Шипка.

А от Шипака – Егея, –

когато имаше видимост

и нямаше долу мъгла...

...

Все тъй се издига над моето село...

И не се и съмнява, че е Божий баир!

(Хълм, от който понякога гледам...)

И нарочно не се назовава Олимп.

 

 

ГЪЛЪБЪТ

                       На Мила Доротеева

 

От цяло ято гълъби

един е бял...

 

Един е взет на прицел...

 

И ако няма мирис на барут,

и ако няма гръм –

или ловецът е безумно влюбен,

или във слънчевия диск

се скрива

гълъбът!

 

 

ПО ДОСТОЕВСКИ

 

Стопанинът е заминал нанякъде

и Бог знае кога ще се върне...

Не го знаят и кой е!

А и никой, никой не помни

кога защо и как е заминал...

 

Едно обаче е сигурно

(ала и то е според Преданията) –

дал е къщата си на наематели,

които я дават на наематели...

И всичко щеше да е добре,

ако не беше Разколников

със щурата си идея – да види кой е!

 

(Не, не му се искаше да е първа,

нито да е втора ръка наемател.)

 

А и – съдба! – за разлика от другите

боледуваше от по-странна амнезия.

„Беше задлъжнял до гуша...“

и като се взираше в себе си

все на Стопанина се оприличаваше...

...

Толкова фин бе образът...

И... подобието Му!...

 

Януари 2013 г.