…И не се обръщам да погледна за последно
******************
И от себе си не ще избягам нито крачка…„Признание”
Поезията на Георги Георгиев има собствена физиономия, свързана както със спомена, така и със съвремието. Чужд на суетата и гръмките изяви, душевната нагласа на поета е лирически настроена. Той твори, когато нещо дъл-боко, съкровено и неудържимо напира да се излее от душата му. Поезията е родена от допира с природата, от спомени за родители, приятели и любовни трепети, от обществените отношения.
Поетичните творения в сборника „Избрани стихове” са подредени в циклите: „Навалялата бяла любов”, „Без-силни и светли”, „Блестят звезди”, „Сред рая зелен” и „С четка на хълма”. Взети заедно, те представляват живописни късове от една голяма многобагрова картина. Тук спек-търът от идеи е разнопосочен. Простите човешки истини са показани без да се страхува поетът от тяхната баналност, като успява да ги преоткрива чрез своето вътрешно зрение, чрез носталгичните си или радостни преживявания.
В рамките на избраната цикличност, в сборника за-звучава и темата за хармонията в широките житейски пространства - времевите граници на житейския път. Стихот-воренията, написани от 1954 г. до днес, поставят въпроса за обратимото време, в което може да се приюти любовта, природния пейзаж и образи на любими хора.
Ако приемем, че любовта е най-голямата творческа сила, която познава човек, това означава, че тя е свързана не само с физиологическите реакции на личността, а и с цял комплекс от мисли, чувства и преживявания. Лъчезарната младост на поета добавя своя щрих към любовните стихове, написани преди 40-50 години.
Прекрачвайки прага на живота, лирическият „аз” за пръв път се среща с любовта. Очевидно е желанието му да бъде като Дон Кихот, дори понякога да бъде посрещнат „на нож”. Радостното младежко възприятие ражда ликуващата интонация в много от творбите на поета Георги Георгиев. С такова интонационно звучене са творби като: „Към звез-дата”, „Цигулко любима”, „Фея”, „Блян” и др.
Образите на морето, вятъра, гларусите от стихотво-рението „Момчето на брега” носят символите на младеж-кия порив за живот и вярата, че:
……………………………
заспалата морска русалка,
не ще да попадне във мрежи!
Към нея младежът след малко
ще гмурне снага и копнежи.”
„Момчето на брега”
В онези години младата душа на поета „в сумрака на вечер планинска”, се среща с любимата и макар за малко, откровено ù казва:
……………………………
Отивам си, как да забравя,
че дланите още държим,
че тръгвам, че газя жарава
в очите ти сини, кажи!
„Мълчание”
С чувствителната си душа поетът Георгиев усеща и тревогите, и колебанията по пътя на младостта, а когато „търси очите”на любимата и не среща разбиране „в стая-та сред четири стени”, той поставя тревожните въпроси за „изчезналия в бездна смях” и преминаването му в „без-звездна вечност”.
Същата песимистична тоналност доминира и в стихо-
творенията „Нощи звездни” и „Гара „Надежда”. Сетивността на внушенията тук кореспондират с дълбочината на прозрението, до което стига човек, изправил се в молитвен миг „пред Бога” с „едничка воля” да запази спомените на любовта:
Да те запазя аз не мога -
със смях поспря се ти до мен,
а аз стоях като пред Бога
в молитвен миг стаил смирен
…………………………………………………
„Нощи звездни”
В изповедническото съзнание на лирическия „аз” в единство битуват християнските представи за „Бога”, за „Разпятието”, за „молитвения миг”, че там „горе”, когато отлети, той ще се моли пред „свещичките на нощи звездни, / да се завръщам и да бдя/”.
Застанал на кръстопът, лирическият изповедник от стихотворението „Гара „Надежда”, прави горчивата рав-носметка за изминалия път, когато на изпитание са поста-вени нравствените му ценности. Затова той си тръгва спо-коен, защото:
……………………………………..
седнал съм на пейката стара
тихо да се радвам пак и
с нея да потеглям, влакът
свирна ми от свойта гара!
„Гара „Надежда”
Тази романтичност има земни корени и затова изжи-вяванията на съприкосновение със „звездните нощи” е не-посредствено докосване до лицето със „сълзите скрити” и тъгата по „отминалото лято”.
Обогатяването на минорната тоналност в повечето стиховеводидоналаганетонаелегичнатанотка,отнасящасе
до подсиленото съзнание на героя за неговата съдба, обре-
чена„сякашвбездна”,вмиговенатревожнанесигурност,че:
………………………………….
Тъй в беззвездна
вечност сам ще чезна
в храм от мраз и знам:
звезда ще бъда там
без плам, без плам.
„Съдба”
Поетичният свят в любовната лирика на Георги Ге-оргиев е изпълнен с богатство от емоционални изживява-ния. Редом с проникновеното разкриване на искреното чув-ство стои предчувствието за преходността на увлечението. Поетът не идеализира любовта като чувство и настроение, не търси „под небесна арка” и „във лято жарко” мъчител-но докосване до „пожълтелите страници”, а във уедине-ние иска да преживее „безоблачните младини”, за да „бъ-дем толкова сами! / Ах, толкова сами! …” Остър е усетът към реалния свят, където лирическият герой преживява „желания, чувства, съмнения” и душевно раздвоение между „светлото познание” и „мрачното терзание”.
Чрез метафоричните наслагвания се стига до вътре-шен обем на едно несподелено, осмислено чувство, прене-сено в посока на преминаване към „горчивите спомени”:
И хвърлените камъни във здрача
сърцето разраняват до прозрение:
и спомените за мене ще нагарчат –
една безкрайна интерференция!
Съзерцателното отношение към любимата издига поетът Георгиев до предел да приеме раздялата със спо-койно признание, за недостигната близост и извисено про-щално желание любимата му да бъде:
в двореца
с куполите златни …
………………………….
Ти ще си във храма
птичето на рамо!
Аз ли? Ще ме няма!
Дума ще съм само.
Но венчална …
„Венчавка”
В любовните лирически мотиви, често се преплитат спомени, желания и реалности. Лирическият субект не се чувства служител в храма на любовта, не се потапя само в мечтателни настроения, а споделя откровено, че в подобни преживявания може да има „залези и изгреви”. Затова в стихотворението „Залезът и изгревът” силните душевни вълнения не са предадени с мрачни тонове, нито с усеща-нето за съдбовно безсилие. Воден от духовна жажда, героят ще следва своя път, но едно се моли, ако има раздяла с любимата жена, никога да не избледняват спомените за нея. Анафората „все тъй искам да те видя” в същата творба на-помня повторителността на стремежа на лирическия „аз” да помни любимата си и след:
……………………………………………
след дебрите на лунен път,
след угаснали огнища –
сияние пред мен! Върхът …”
„Залезът и изгревът”
Това анафорично повторение създава усещане на пулсация, за редуване на трепет и забрава, на дни в мълча-ние и мигове на проблясъци. И все пак си заслужава лири-ческият герой да премине пътя към себе си - дори да е бе-лязан със самота и с отхвърлена любов. Защото някъде по пътя, може би той ще намери нова обич и „топла длан”.
Защо поетът Георгиев приема раздялата мълчаливо и одобрително? За него значи ли нещо женското самочувствие? Душевността на поета е разполовена от непрестанно дирене на жадувания „връх”, който пронизва равномерния ход на неговия живот и ритъма на неговото битие.
Поетът е особено чувствителен към любовната тема, защото се чувства ограбен и излъган в надеждата си за ща-стие. Любовното вълнение се разтваря в спокойно и съзер-цателно припомняне на зрелия вече човек, който не може да свикне с мисълта, че тя е „там”, далече от него. Него-вата романтична духовна нагласа не може да свикне с ми-сълта за промяна и да живее в реалните граници на време-то, време на достойно остаряване и помъдряване:
Стар седя пред теб
и чакам твоите ласки
…………
Две звездици трепкат
в плен на шепа шепот.
Светла диря драсва
и угасва в мрака,
гдето сред небето,
вечност, тебе чакам …
„Среща”
Идеалът за прекрасна човешка личност все още за поета е фикционален, понеже търсенето на смисъла в об-щуването с любимата жена не е завършило. Неразбран обикновено от най-близкото си обкръжение, творецът тър-си своята гледна точка за живота. Все пак в любовта си той запазва своята целеустременост, не забравя своя дълг като достоен мъж, не е вътрешно изолиран от любимата си. Да-ли не е разтърсван от преживяно разочарование или от без-чувствено отхвърляне?
Обстоятелствата, които в житейски план нерядко се изживяват като драма за човека, се оказват дар за поета. Това е атмосферата на уединението в „затънтеното село” със селския път, където „тревите до днес са неутъпкани”, това е срещата със селяните „откърменив бури и вятър, / сред рая зелен на полята”, това са конярите, тръгнали в
нощта, „в тръните… мокри от капчица дъжд”, това е бла-
гият поглед на селския даскал и думите му на откровение:
В затънтеното село живея,
погледнеш ли, всичко е грубо,
но детски мечтите ми зреят
да бъде животът по-хубав.
Друго е настроението на лирическия аз, когато мисли и говори за своя роден дом, за майка и баща. Докосването до тези спомени го поставят в място сигурно и спокойно. В бащината „притихнала къща” героят на поета прави рав-носметка на изминатия от него път, за времето, когато са се раждали „непетите рефрени”.
Непетите рефрени,
затворени в пакети,
единствено родени
като удовлетворение,
………………..
през преспи и години
партини да проправят
като снегорини….
„Стихове”
Готов да приеме жребия си, лирическият субект е из-мъчван от мисълта за самотната родна къща, където не са се похабили само нравствените ценности. Символните об-рази на „белия дом”, на „посипания сняг на двора с бялата череша”, очертават силата на изживяванията, ситуирани в миналото като спомен за родния дом.
В съзнанието си героят продължава да носи най-сил-ните за него емоции – привързаността към родното място, усещане за пълнота на изживяването при мисълта за своята майка. Светлината на нейния образ е запазен не само „сред пожънатата нива”, не сред „шарената стомна и снопи, пълни с много зърно”, а и там в „пръстта на бурен и заб-рава”.
В тези стихове звучи не толкова горчивина и песи-
мизъм, колкото мъдро светоусещане за живота, с неговите полети и приземявания, за човешкото битие като пресечна точка на живота и смъртта.
Лирическото откровение на поета Георгиев много че-сто е съпътствано с вглеждане в прекрасния свят на при-родата. В нея поетът открива мълчалива красота и вдъхно-вение, за да се почувства частица от целостта на вселената. Спокойна и мълчалива, природата отключва свободата на вътрешното откровение на поета. Воден от духовна жажда, той следва своите сетива, за да види по-добре очертанията на морето „което спи, блести, и синее”, да чуе, без да се стряска „силните гларусови крясъци”; да си представи „за-спалата морска русалка” и „избуялата коприва”; да си спомни за онова лято, което го понася към „нивите бащи-ни”, с „жътва богата”, към „пътя неравен, нелесен”, къ-дето „още стъпки ехтят”.
Заради рефлективното си отношение към живота, пое-тътобръща особено внимание на взаимовръзката между чо-векаиприродата.Сезонитеоживяватвсвоятацветовагама и сред този свят човекът, с цялата си страст на сърцето, тър-си своето място в живота, независимо дали става дума за „пеперудите игриви”, за „белите салкъми”, или за нетрай-ността на мигновеното вълшебство, нарушено от „тича-щата свиреща виелица” и от морето „с вълните гърми ли”.
С поглед отвътре, лирическият герой на поета иска да влезе в своя притихнал свят на болка и копнежи, за да види с други очи „снежинката бяла”:
Във моята коса
снежинка открои се,
превърна се във бисер,
заблестя като сълза…
……………………..….
„Зима”
Възхвалата на природните начала се слива с възхва-
лата на младото поколение, на което поетът Георгиев по-свещава стихотворението „Завещание”. Изповедната инто-нация в творбата осъществява диалога на поета с новото поколение. Следователно не е трудно да определим обвър-заността на индивидуалната съдба на лирическия герой със съдбовната предопределеност на пътя на младите хора:
Светът ти ще е толкоз друг!
Навярно – приказка голяма …
Остават думите ми тук,
но мене в нея ще ме няма …
………………………………
„Завещание”
Емоционален по природа, без да бъде сантиментален, поетътГеоргиевизобразяварационалнотоиемоционалното началовживотаналирическия герой, застанал на пътя меж-дуспомените, младостта и отиващия си земен ден. В дни на размисъл този герой обича да се усамоти в своята стаичка с „малкия простор”, за да постави акцент на своите размис-ли за хората, в своята „безпътица - съдба”, за „просълзено-то дете”, за „момчето с трактора”, за „своя народ”, за „безследно изчезналите”, за „майския утринен час”.
В по-зрялата поезия на Г.Георгиев лирическият герой е показан едновременно като раздвоен и цялостен човек, като вярващ и съмняващ се, като човек на дома и пътя. Ка-то отглас на вътрешните си копнежи, той преживява своята младост „в звън от ливадите нощни, / в гръм от двигатели мощни”, за да остарее достойно с висок дух, като „зора над пътя трънлив!”.
Експлицитно, чрез лирическия си герой, поетът из-разява своето съзерцателно отношение към живота. Сти-хотворението „Живот” показва истинската цена на живота чрез изстраданите спомени. По психологически път се вли-за в света на неразрешимите дилеми на личността, опитва-ща се да преодолее болката чрез горчивите самоанализи за живота. Деликатната душевност на поета го прави неуяз-вим и сигурен, че и след смъртта ще е „жив в портрета” и това му стига. Няма смърт там, където е останало писаното слово, там остава:
Макар – и с орис клета,
макар – живот на книга …
но жив поне в портрета
да съм! Това ми стига!
…………………………………..
„Животът”
Когато става дума за посоките, чрез които се показ-ват водещите чувства в поезията на Г.Георгиев, е необхо-димо да се изяснят и другите мотиви, подтикващи творецът към търсене и намиране на пътя към прекрасното в живота. А това най-ярко се откроява в стиховете от цикъла „Без-силни и светли”, „Блестят звезди”, „В рая зелен” и др.
Поетичните творби „Време”, „Късна есен”, „Кладе-нецът”, „Пустиня”, „Птици” и др. от цикъла „Безсилни и светли”, отвеждат читателската мисъл към периметрите на истинското щастие, преодолявайки „въздушен, бездушен, безплътен/човешкият гол идеал” …, за да могат „столетни лъчи да просветнат / над всяко селце и чукар”.
В пространствено-времевитеграницинастихотворе-нието „Време”, лирическият „Аз” не търси пътища за налагане на личностните си чувства, а средства за приобщаване към делата на достойните хора. Есенната картина с време „мрачно”, „и жълтите листа”, метафоричният образ на тъмния облак, който „ръси дребни сълзи”, напомнят за романтическата духовна нагласа на героя, който не може да свикне с мисълта, че животът го принуждава да живее в реалните граници на времето:
Сякаш робство днес е,
вълк – злодей беснее,
младо, старо чезне,
мъртви къщи зеят.
„Време” (по Вазов)
Общата участ на по-голяма част от хората дава осно-вание на поета (чрез лирическия си говорител) да изрази недоволството си от псевдодемокрацията. Гневът на лири-ческия герой в стихотворението „Гнет и покой” издава, че той е убеден в правотата си, за да се бори „с меч и без меч”, „с бой и без бой”, „в строй и без строй!”. Като личност, той се опитва да намери равновесие в непрекъснато рушащия се ред в живота.
Мисловната среща с прадедите, наречени „звезди”, даватсили на поета чрез вяра и дух да се преодолеят труд-ностите в настоящото битие. В по-значими композиционни граници се очертава битието на обикновения човек в сти-хотворението „Звезди”, докоснал се до „небесната вяра”, за да „свети с нечувана мощ”. Болката по миналото и споме-нът за „небесните деди” се оказват опора в света на безду-ховността и равнодушието, независимо колко дълго е раз-стоянието във времето. Поантата в творбата „Звезди” може да се приеме като реална преценка на житейската ситуация и като романтичен полет на духа за промяна:
……………………….
И иде час. За полет час.
……………………….
Блестят звезди над моя град.
…………………….
О, светъл миг! Безсънен миг!
„Звезди”
Ангажиращо и приобщаващо са изразени чувствата на вярност, паметност и признателност. В рамките на из-браната циклична композиция в стихотворенията „Звезди”, „Паметник”, „Небесна вяра”, „Влак”, „Кръгът на поети-
те” зазвучава темата за постоянното желание на завръща-
не към мястото на щастието. Там, където се:
…………………..
Раждат се Пролет и Май!
……………………
Горе е Божият рай,
там наша е сетната гара
………………….
„Влак”
Сетивността на внушението в стихотворението „Па-метник” се постига посредством поетичният образ на Же-льо (чичото на поета). В кризисен момент на духа, когато на изпитание са поставени нравствените ценности, пътят е един - към висшето познание и себевглеждане:
……………………………………………
Да бъдеш възкръснал без болка
не в паметник горд на орел,
а в камък за сядане, колкото
да служиш за простичка цел.
И в книга със прашни корици,
и в устни без слово, без вик,
във отдих на кацнала птица,
отлитаща мълком след миг.
„Паметник”
Водещите чувства в стихотворението „По снежните улици” влизат в разнобой: страдание и стремеж за промяна. Написана през 50-те години, поетичната творба показва ли-цето на града с „фабричните сирени”, със „страхът и гро-хота зловещ”, с „покорните хора”; чийто труд е „превър-нат в послушна пионка и мъртъв предмет”. По дълбоко ин-туитивен път се прониква зад видимото лице на новия жи-вот, който оставя знаците на своето съществуване:
….
ту в изстрел самотно отекнал, ти с вятъра див
пак крачиш с печалния лик и градиш, и рушиш
тях – сивите сгради във нашите гневни души!
…..
И сгради отново, и пак бъднини да градим,
отново, отново, без роби, без пепел, без дим!
„По снежните улици”
И в тази поетична творба е явна готовността на ли-рическия „аз” да направи своята равносметка и избор в жи-вота, да преодолее страданието в името на възвишена цел. Експресивните глаголи, емоционалните епитети и повто-рения идейно насищат стиховете.
И понеже духовното битие интересува поета в по-го-ляма степен, отколкото земното му монотонно съществу-ване, може да му се повярва, че е загрижен за „кръгът на поетите”. В този смисъл, деликатната душевност на поета го кара да види живота на мислещите поетични души, кои-то и успяват, и не успяват да се приспособят към живота. Многократните и разнородни повторения, градацията на чувствата показват действената природа на поетите, готови да приемат и светлината, и мрака, когато:
Пресичаме полето в кръг!
……………………………
Пресичаме морето с флаг!
…………………………
Пресичаме небето в мрак!
…………………………..
Пресичаме сърцето с нож!
…………………………
Дъгата на зефир и мир!
……………………..
От дъното – към синя шир!
„Кръгът на поетите”
Синонимното гнездо на духовното битие в поезията на Г. Георгиев е средство да се изкаже сложността на пси-хологическите състояния. Важно място сред тези фигури заемат изразите: „вънка ухае светът”, „в сажди се раж-дат цветята”, „светът - избухнал във ярки искри”, „ний нов, без окови сме свят!”, „раждат се Пролет и Май! /го-ре е Божият рай…”, „Закрачил човекът в деня, навярно да търси духа си”, „душата стои в раздвоение, още стои в кръстопът…”
Всичко казано дотук не изчерпва тематично-идей-ното разнообразие на поезията на Георгиев. Всяко ново символно послание може да се приеме като ключ към ду-шевността на човека, съхранил нравствените си ценности по пътя на своето страдание и извисяване, отвъд усвоеното пространство;
Надоле, надоле, надоле,
в студените бездни слезни …
………………………………….
към своите идоли голи
тунел прокопай, полети!
…………………………………
„Дълбини” (По Смирненски)
В този смисъл е напълно приемлива и себепреценка-та на герояда покаже без всякакъв показен оптимизъм, че новият век е век за „мир и любов”. Затова и новогодишната песен в едноименното стихотворение е възторжен славо-слов за човека - творец, повярвал в своите сили за промя-на, мотивиран от силата на „реферската свирка”, която „смирява ветровете” в буйните души.
3. Алманах “Бризове” №14
Разширените тематични граници на преживяванията на лирическия „аз”, помага по-лесно да се очертае твор-ческата еволюция на поета Георгиев: от наивните неизжи-вени любовни трепети до дълбоките размисли за поредното разочарование или правото на избор - творецът да живее сред опияняващата природа, винаги да тръгва с мисълта за неизминатия докрай път към хармонията и красотата на споделения свят. В този смисъл и „цъфналата клонка с пой-ните птички”, и накитите на „есенните арки”, и планинския връх с „ромон в ручей скрит” дават шанс на поета да се се-бепознае, за да може да се противопоставя на хаотичния битиен свят, на дисхармонията в човешките взаимоотно-шения и да се извиси с:
Кървави рани
и мъка,
безмълвна разлъка,
ридание
мъкне животът
под кръста.
И сочи със пръста
Голготата!
„Извисяване”