Странно е, че в днешното прагматично време излизат на бял свят толкова много стихосбирки от български автори. Хора, които обичат литературната статистика, твърдят, че техният брой надминава 500 заглавия годишно. Опитвал съм се да си обясня откъде извира това стихотворно пълноводие. Автори от различни възрасти, имащи различни професии и образование... Млади кандидати за поетическата слава, недостигнали до восъчна зрялост, но намерили добронамерени спонсори. Белокоси дебютанти, решили че сега е моментът да подредят в мерена реч своите лирични и нелирични спомени. Амбициозни люде, успели в бизнеса, но дирещи допълнителен престиж в отпечатване на собствени стихосбирки, напомнящи луксозни рекламни свитъци. Незавършили студенти, огорчени от живота домакини, скромни чиновници, известни създатели на чалга, подполковници в оставка... И така нататък.


Но и при тази многотия книгите, съдържащи автентична поезия, се броят на пръсти. Разгръщам стихосбирката на Кръстина Филипова „Слънчев сплит” и се радвам, че мога до прочета следните редове:


Вещите...
Каква привързаност към тях! А те след нас ще служат и на друг, с оная преданост, с каквато са ни служили. И проумяла – подарявам, подарявам... Привиквам с неизбежната раздяла. С обидата, че ще ме надживеят. Подарявам... Навярно мислят, че съм щедра, а аз мъстя за бъдещото им предателство.

 

Или едно лично тълкуване на познати обществени събития:


...Разлюлява камбани
нежната революция. Народният гняв – кипнала лава, се разлива по сънени улици... Падат с грохот железни окови. И не знаем – вече коват за душите ни други – съвременни, нови.

Или оназ, уж обикновена зимна картинка:

Днес небето е зимно и ледено мокро.
По корем се е пльоснало 
върху снежните покриви.

Очевидно Кръстина Филипова носи в себе си истински думи, породени от действителни настроения и размисли за света – света наоколо и отвъд хоризонта. Уж всички живеем в едно и също време, виждаме едни и същи изгреви и залези, а Кръстина рисува и тълкува своите видения по свой неповторим начин. Точно тази неповторимост, понякога изящно изразена, понякога само подсказана, прави тази позакъсняла среща с читателя поетически факт. Казвам „позакъсняла”, защото Кръстина Филипова е отлагала дълги години (дори десетилетия) тази среща, следвайки гласа на творческата самокритичност – нещо характерно за талантливия човек. Но същевременно това отлагане във времето е допринесло за скритото съзряване на собствени плодове в лирическата градина. 

Филипова идва в пренаселената ни поезия със свои образни похвати до самостоятелна гледна точка, тя се откроява преди всичко с това, че не следва вчерашни и днешни литературни моди, а държи и прилича на своето „АЗ”. В този смисъл не би трябвало да ни учудва още един, според мен – приятен факт. След своите седем стихосбирки, авторката вече е подготвила своето по-обемисто томче „избрано”. Нищо чудно в това. За автентичните творби по-малко важат времевите разлики, при тяхното тълкуване дидактът на модата е не само слаб, но и безсмислен. 

Навярно по-нататък ще се появят и по-вещи анализатори за нейната „другост” в стихотворната множественост, но нека тук да цитираме, без допълнителен коментар, още нейни редове:
В подмолите на сенките пролайват псета. Не се страхувам, дори тъй страшно уморена. Понесла съм на земните си болки светлината. Готовността за прошка и търпение. Частица знание за Бог. Не съм ли тръгнала с най-главното в нощта? А псетата все още глас дерат – дали ги плаши малкият ми пламък? Не се навеждам, за да взема камък.

 

Или този драматичен детайл:

Последен сезон.
Гледаш как се свлича снегът от безлистните клони.
Стяга те в менгемето си болката.
Колко просто е...
Трябва само да дойде мигът.
Да се сринеш.
И толкова.

 

Колко просто е нали? Стиховете на Кръстина Филипова ни напомнят думите на един руски поет – класик: „Простотата е преодоляна сложност”. Стига само да проникнеш с прозорлив поглед в тревожните абсурди на живота и да изречеш истината по разбираем и вълнуващ начин. 

В много от своите стихотворения Кръстина Филипова прави тъкмо това. 

(Рецензията е от книгата на Кръстина Филипова „Светлина от залеза” /Поезия, избрано, ИК „Пространство форма, София, 2006/)