В едно царство, в едно господарство живеели една магьосница на словото и нейните прятелки-самодиви (Сигурна съм, всички предусещат коя е магьосницата). Защо започвам в този приказен стил моя отзив за новата книга на Ирина Александрова? Ами не просто защото заглавието й е „Самодиви”, а защото нейната фабула се развива като приказка. Фабула твърде сложна ― богата на умело вплетени в нея народни вярвания, предания, обичаи, но и мъдро откровение за истините в живота от днешния ден. Разказаното е сън в приказката и приказка в съня. Мисля, че книгата й не би могла да бъде построена другояче, без да изпадне или в наукообразно изложение за бита и вярванията на поколения българи, или в не по-малко неподходящите клишета на съвременното фентъзи.

„Сънища… Сънища…” ― възкликва на няколко пъти авторката и така ни въвежда в онова, което преживява насън, за да го разкаже като изживяно наяве. Едно смесване на действително и недействително, което дава неограничени възможности за изява на житейската философия на писателката, но и на таланта й да облича прозата в поетична стилистика: общото звучене е неотменно мелодично, изживяването ― силно емоционално, а езикът, богат на художествени образи и метафори, въвежда читателя в смисъла на действието, като то се съпътства от паралелно описани природни картини.

„Златният рог на месечината сипе златни люспи, те падат върху тъмносиньото кадифе и замират, вгледани надолу, към пролетните сънища на гората… - разказва самодивата Мира. ― Сенките на дърветата са легнали хищно на земята. Храсти и подлес ни дърпат за роклите… Какво може да се сравни с първата ни среща с пролетната гора? Тя ни чакаше ― както майка чака децата си. А ние наистина бяхме нейни деца ― родени от шума на листата и потоците й, закърмени с песните на нейните птици, отгледани от сърни и от мълчаливи нощни сенки…”

Колко силно е внушението за красотата на природата, за тайнствения живот на вековния лес и на самодивите, „отгледани от мълчаливите нощни сенки”. Така, още в началото на повествованието, ние вече сме там, в гората и в нейния приказен свят, и всички чудесии, които можем да срещнем в легендите и народните предания, вече ни стават по своему близки. Не ни изненадват, а само ни изпълват с омаята на тяхната мистичност. Змейове, лами, хали, юди, вещици, таласъми, караконджули, водници, русалки са същества, дошли да се намесят ― за добро или за лошо ― в живота ни с мощта на своите свръхестествени сили.

Удивително е, че тази малка книга побира познанията на цяла една енциклопедия за митичните обитатели на гората. Цяло едно богатство, което убягва на съвременния човек и без което ние губим част от идентичността на българския дух, късаме връзките си с онази иносказателност в народното творчество, която разширява територията на нашето мислене. Тази енциклопедичност на авторското познание ще срещнем в книгата чрез досегa ни и с народните празници и обичаи, с поверията, с билките, които лекуват...

И всички тези явления, вярвания ― изяви на творческия дух на народа, са една огромна метафора за живота на човека, за сблъсъците с тъмните сили, които той преодолява.

Метафора е и книгата на Ирина Александрова, метафора е съдбата на петте самодиви, които са родени да живеят вечно и да вършат злини, но… Именно в това „но” е целият смисъл на повествованието: животът се променя, а заедно с него се променя ― и още по-точно изчезва ― вярата, че самодивите съществуват. Тя, вярата, е нещото, което дава истинския, плътно усещан живот на явленията около нас. Без нея самодивите линеят, бръчки оросяват доскоро красивите им вечно млади лица. Заедно със залеза на вярата в тях те вървят и към залеза на живота си. Но изминавайки своя път към края на безсмъртието, те стават все повече човеци. Грижите им за старите немощни хора от Дома за ветерани става новият смисъл на живота им. И каквато и краткост да предстои на този техен живот, те ще го преживеят с присъщата на човека радост от съпричастието, приятелството и отдадеността.

Но има и втора голяма метафора в повествованието ― Домът за ветерани и животът на обитателите му. В лицата и събитията ние съзираме присъщата на нашата социална система неадекватност между очаквания и реализация. Алчността и продажността изтикват грижата за човека, в случая възрастния човек, в ъгъла на мизерията и отчаянието. Филийка хляб и вода ― това е обичайната „грижа” за старците, а срещу нея те приписват на директорката Маргула своите апартаменти. Звучи ли ви познато?

Тук обаче, в тази зловеща действителност, както винаги в живота се намесва ― а в случая и побеждава― силата на доброто. Самодивите заедно с хора от съседните села помагат старците да заживеят поновому.

Заживяват поновому и самите самодиви. Вместо да омагьосват заблудени овчари и да отвличат деца, те прокуждат завинаги злата Маргула. Решават да се сбогуват със своите „сенки” ― така наричат наметките, които ги правят невидими.

И ето, идва нощта срещу Еньов ден. Самодивите свалят сенките си и ги оставят на брега на Синеокото езеро. Викат приятеля си ― змея Огнян да ги запали и изгори с огненото си дихание. Сбогуват се със своето минало, със старата, вече забравена памет за тях и поздравяват идващия ден. Загубили своя вечен живот, те прегръщат новия, в който всяка от тях „ще се радва на няколко години любов, щастие, радост… и малко тъга, защото без нея не може да се оцени както трябва щастието…”

Те стават хора, притежатели на малко късче живот, доказващо, че всичко се изменя, за да запази великото, всеобемното Всичко на нашия свят своята неизменна красота и смисленост.

 https://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-…/994-elena-vlashka