В един януарски ден на 2017 светът се събуди различен. Светът, този завършен в развитието си хаос, непредвидимо подреден и винаги готов да ни изненада, този ден се събуди объркан. Някой беше бръкнал в същността му. И му се беше присмял. Някой беше извадил на показ ония няколко неща, които той старателно маскира като грижа и ги представя като заслуга, а всички знаем, че са си чистокръвно безхаберие.

Какво се беше случило всъщност?

Бяха се родили Усмивките на хаоса.

Два дни преди тържеството, на което сме се събрали, си дадох сметка, че явлението Книга на Елена Влашка ще остане в аналите. А покрай него и думите, които ние с вас сега ще кажем тук. Затова записах моите:

С Елена не сме се търсили, никакъв мотив не е имало да го правим. Съдбата ни събра в редакцията на списание Лада преди петдесетина години. Бяхме млади, с красиви крака, тънки талии и издължени шии… Не сме бивали разсърдени, както става с другите хора, които се обичат. Защото се чуваме и се виждаме, за да говорим за книги. Ние четохме заедно и с голяма възхита романа на Милен Русков Възвишение много преди да се роди идеята да го направят на филм. Точно така – на глас четохме и прекрасните Срещи с известните на великолепния „поглед, мисъл и фантазия” Калин Терзийски…Когато аз завършвах моето Срутено небе и дълго не успявах да открия подходяща рубрика за Обяснителните бележки в края на книгата, Елена ми подсказа: „Напиши „За ония, които искат да знаят”. Подсказа ми преди година и думичката „скоротечна”, когато в Мехико Махико търсех определение за нашата журналистическа професия.

Но аз също се оказах „насреща”, когато тя подреждаше своите Аз Буки в книгата, която аплодираме сега. Посъветвах я: „Наречи ги ЕЛЕНИЦИ, на името си! Звучи красиво!”

Разказите в първата книга на Елена Влашка ги знам от доста време, чели сме ги в ръкопис, някои съм преписвала на персоналния си компютър. Когато тя най-сетне ги събра в книга, посрещнах като приятели всичките й герои. С доброто и лошото в тях, със скромните или причудливите им характери. Защото те не са само действащи лица в някакъв разказ, те са пластични образи, жизнени и правдоподобни.

Като редактор на книгата ще ви разкрия една малка тайна: Разказите й се раждат готови като ситуации и като изказ. Тя почти не редактира написаното, не размества пасажи, не сменя определения, не добавя нови черти към образите. Хваща химикалката, не зацикля до края на разказа, дори да го пише няколко дни. Ако съм се изразила достатъчно ясно, това е дарбата на нашата Елена. Тя често споменава Господ, той й помагал, едва ли не насочвал мислите и ръката й. Нека да е тъй. Но всички знаем, че това е талантът й да общува с читателя, умението да направи подкупващо достъпно всяко четиво. Това е ерудицията й, старателно поддържана на високо ниво. Това е жизненият опит, натрупан чрез любимата ни професия журналистиката. Тя ни предоставяше изненадващи срещи със събития и хора от голямата правда и от мъничката човешка правда, които вместо да вървят в един впряг, понякога така абсурдно се раздалечаваха.

Докато пише, Елена следва собственото си любопитство и го прави без всякакво съмнение. Това придава на работата й стойностен характер. За страданието и болката в разказите винаги е намерено утешение. За всяка ситуация е намерен добрият изход. Хуморът се ражда от обстоятелствата, в които разполага героите, от характерите, с които ги дарява. Нейната философия, уж предвидливо притаeна, накрая все пак се взривява. Елена издига читателя до омаята на живота, но избягва нетрайните настроения, които са досадни, макар и смешни.

Словото на Елена, словото и думите, това е главното, което ни впечатлява като зачетем книгата. Думите са най-точните, фразите са най-логично следващите се. И в тази привидна педантичност читателят ще се изненада, че пътеката на нейния изказ не е асфалтирана. Не е и избушен от дупките сокак. Словото на Елена е като прииждащите вълни на океана: високи и силни, заоблени отгоре и с магически тунели във вътрешността, мечтата на сърфистите. Тя се развихря, когато сърфира. Майсторски използва логическите паузи, за да вметне апостроф, да направи аналогия, да ни шашне с неочакваност, да ни внуши съмнения, да ни остави в недоумение. И да продължи до точката, без всякаква гаранция, че при следващата пауза няма да се случи същото. Изпълвайки с метафорична многозначителност образите на персонажа в този измислен тунел, уплътнен почти докрай, тя запазва просторно място за свободата на читателя да приеме нейната обрисовка на героите или сам да си ги дорисува.

Словото на Елена, уж обикновено, а така изискано, уж случайно попадение, а толкова точно! Докато разказва, тя ни държи в света на светлосенките, в който обаче проблясват внезапни ослепителни сияния.

Затова казах, че не думите, а словото е главното в творчеството на Елена. Думите са само строителният материал. Добре подбран, смесен по строга технология, а не разреден с неясни заместители. Така и строежът на словото добива непреходна стойност.

2017 в. „НАД 55”
https://svobodenpisatel.org/…/2012-12…/951-zdravka-dimitrova
https://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-…/994-elena-vlashka