АТАНАС ГАНЧЕВ – ЗА ВЛАДИМИР ЛУКОВ В ДЕНЯ НА СЪЕДИНЕНИЕТО

6 септември 2012 г. в 13:29 ч.

ВЛАДИМИР ЛУКОВ:

От Очи, процеждащи Светлина от мрака `"Човекът с протези", 1992 год.)

до Очи, огряни от Златистия прашец на Слънцето ("Мястото, откъдето започва безкраят", 2012)

Двадесет години неуморна оран и сеитба в нивата на българската литература

Не довърших напълно рецензията си за последната му книга, защото зная, че тя ще има продължение;

защото Мълчанието на поколението ни вика за Равносметка.

А за самият Владимир Луков "Мястото, откъдето започва безкраят" е не само Началото на житейската и творческа равносметка на нашето поколение,

а и малък авторов себеподарък; с нея той и приятелите му отбелязват двадесетгодишнината му сеитба в полето на днешната българска литература...

Връщам се в Началото.

Десетилетието, преди да излезе първата му стихосбирка, "Човекът с протези",1992 год. Времето, в което започна перестройката, времето, когато литературата ни бавно се отърсваше от догмите на соцреализма.

Владо и тогава си беше бунтар по душа.

Гласно се противопоставяше на назначените поети, а такива имаше във всеки окръжен център, имаше и в нашия Русе, воюваше за истински художествен патос в местния ни литературен алманах "Светлоструй" и в едноимената месечна литературна притурка на еждневника ни "Дунавска правда", където имаше свои съмишленици, редакторите Мила Доротеева, вечна й памет, и Любомир Стефанов; защитаваше всяко младо дарование, всеки млад учител.

Надигна глас и против обгазяването на града ни от съседния Гюргево.

И трябваше да си стяга багажа от Русе...

А аз се връщам към Началото.

Владимир Луков, "Човекът с протези", 1992 год.

 

ОЧИ, ПРОЦЕЖДАЩИ СВЕТЛИНА ОТ МРАКА

Близо месец устоях на изкушението да не напиша критически отзив за дебютната книга на Владимир Луков,"Човекът с протези".

Защото най-трудно е да намериш максимално обективния тон на редове, които оглеждат творчество, което познаваш дълго преди да се появи отпечатано, още повече, когато си бил свидетел на "раждането" на някои от стихотворенията, поместени в настоящия поетичен сборник, а и когато притежаваш машинописа на някои от тях в личния си архив....

Оживяват сутрешните среднощни разговори, дъхът на дългите спорове около "присъстващия дух" на големите учители и придружители: Сенека, Монтен, Шопенхауер, Соловьов, Бердяев, Сартър, Камю и... "нечиите обвинения в пристрастеност към гнилата философия".

Изпълват споменното ти пространство тежкият кръст на литературното отшелничество – оживелият път в "търсене на изгубеното време" и съхранението и "намерен" едва днес свой литературен почерк. (Стилът е вечно бягащата мишена във времето!)... Достатъчно основания, обуславящи желанието за прочит, но и за бягство от критическа интерпретация и отговорност.

Написах по-горе поетичен сборник и споменах за "светлинното знание", дарено ни от вечно модерните философи.

Ненапразно!

Защото това са отправните точки при личното (но и субективно) възприемане на словесното познание.

Поетичен сборник, малка лична антология, съдържаща лирични изповеди за един период от двадесет и три години. Хронология на узряването (помъдряването),

но и спомен за узурпираното литературно пространство, в чийто "поетичен спектър на дъгата", "лирическият човек" спохождаше избраниците, а "лирическият герой" бе завоевание на пътешествениците дилетанти (Булат Окуджава). Доскорошният "лаицизъм", на когото бе отредено маригинално пространство в литературната периферия и дискурса (изказа) – ето очарованието, което привлича в "Човекът с протези".

Другото е тематика: зафиксираният тревожен делник на едно поколение, живяло в "заключени простори", но надмогнало наслоената тиха скръб и безнадежност ("Атлас", "Самотникът"), докосването до "бунта на недоволството", "днешния политически сеизмологичен светофар" ("Термитът", "Версия-1990, "По снега"), нестъпканите "стръкчета трева" (подобно на Уолт Уитман и Рьоне Шар), но и спомена, и на "посоката на промяната", ала и вечно самовглъбяващия се поглед, бягащ по "острието на бръснача" ("Кръговрат", "Изкуство", "Човекът с протези", "Мъжки плач", "Русе-1987)... За да достигнеш до Монтен: един единствен ден понякога е равностоен на един цял живот,

или една единствена тънка книжка със стихове може да осмисли едно непропиляно време.

Трудно написах този отзив.

Препрочитайки го отново, виждам че съм разконцентрирал текста, а може би и на места, попрекалил с версификациите и сравненията.

Но кое човешко Дело е съвършено?

Остава Зовът на Поета:

"С обнадеждаващо око

проглежда всичко живо в мрака"        (Версия- 1990)

...

в. "Утро", 16.06.1992 г., в "Учителско дело", бр. 27,08.07.1992 г.

 

....Ще последват: "Съгледвачът"(1993), "Безбожни превъплъщения" (1999), "Пролом" (2001), "Сверка на сетивата" (2005), "Провидения" (2006, Скопие, поредица "Балкански писатели"), "Следи от вятър" (2007), "Зраци"/2009/, "Фибри от безкрая" (2011)...

И отново към Началото – „Мястото, откъдето започва безкраят“, 2012 г.

Този път на житейската и творческа равносметка.

А моя финал на настоящите, но и споменни редове са твоите думи, Владо, отправени към мен: Дерзай Човеко!

Атанас Ганчев

Денят на Съединението, 2012 год.


 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-…/188-atanas-ganchev