Проф. дфн СИМЕОН ЯНЕВ – ЗА ЧИЧОВСКОТО В ИГОТО

Откъс от книгата на проф. дфн Симеон Янев „1876“

1876 Българското литературознание, повече от век най-много се възхищава на езика на чичовците: как главен герой на повествованието бил езикът, как майсторът – списовател от несъответствията извличал смях, а от съответствията характеристичното за епохата…

И наистина в „Чичовци” Вазов никъде не говори за башибозук, за робия, за ангария, а само за „восточний въпрос”, за Горчаков, за Максимилияна в Мексико, а когато пренесе действието на Силистра йолу и за liberte –то. Между това той детайлно до педантизъм възсъздава бита, нравите, обичаите, отношенията в едно българско градче в османско, както трябва да се каже днес, време. По тези описания може да се реконструира и делника и празника в подбалканското градче, да се проследи ритмиката на обществения живот и в него да се наблюдава как циркулират институциите – училище, църква, администрация. Не е трудно във всичко това да се провиди движението на идеите, сблъсъка на консервативното с новото и по този път да се ситуира точно епохата.

Но първото следствие, първото видимо заключение, независимо от комизма на разказа не може да бъде друго освен наличието на една двойнственост във всички тези отношения, описани нрави и бит; всичко което се прави, говори и действа не е това, което е. Човекът в обектива е някак флуиден, изплъзващ се, несигурен в уж твърдия си свят. Там можем да се срещнем с едно „общество”, както иронично се изразява Вазов още в първа глава, в което няма нищо обществено, защото всичко е двойнствено и нищо не е действително, където всеки вижда прашинката в чуждото око, не и гредата в своето, по своему забавен в своята нищожност.

Разгеле, нищожността!

Нищожността в „Чичовци” отнюд не е нищожност; тя е само значимост. Значимост в самомнението и припозната значимост у другия в мярката на своята от където произтича сладостната комуникативност в потока на разноречието, превръщащо се в пусторечие. Пусторечието извира от всичко и залива всичко; езикът е завеса зад която се привиждат сенки, предчувствия, получувствия и атавизми.

Общият корен на всичко недоизречено, полуизречено и уплетено в езика е страх. Защото цялата галиматия на изказите и на действията на „чичовеца” произтича от тираничния надзор на стереотипи, комплекси и атавизми, ужасяващи по своя произход и паралитични по своето въздействие: хем тъмни, хем потайни, кротко зловещи и убийствено асоциални в дълбокия личен егоизъм, който покрива целия този чичовски живот, където най-важните истини за живота са, че всеки е сам за себе си, че в дълбокия наивитет на едно крехко мирновремие, по-трошливо и от рибешкия гръбнак, виснал на портата на Селямсъза и завъртял около си цялото повествование, за нас ще се окаже пълната несъзнатост за себе си и за света на цялото това общество. Както бихме казали днес, чичовците живеят своя живот в един виртуален свят. В действителния живот те са постоянно това, което не искат да бъдат, а в алюзивния – това, което не могат да са. От това произлиза и сладостния комизъм на повестта, който бихме могли да четем и като трагикомизъм, ако съзнаем дълбочинната му основа.

Дълбочинната основа на чичовския живот е един присъстващ в отсъствието си хиатус една празнина, която колкото повече не се изрича, толкова е по–явена сякаш – липсващото неотстранимо, което зейва от всеки жест, от всяко намерение, да не говорим за действията.

Това е робското, а онова което го прави поносимо и даже подсладено е несъзнаваното. Много повече и много по-дълбоко от книгата за игото „Под игото”, в тая смешна книга живее игото. Всъщност то е важният герой – главният герой около който /би трябвало да кажем когото/ се нарежда цялата тая галерия от типове и нрави, както я е нарекъл Вазов. Защото както типовете, така и нравите ги моделира единствено игото. При това съвсем парадксално почти без османско присъствие; освен беят и онбашият в градчето, я има, я няма и две-три заптиета.

Но затова пък игото е вездесъщо. То е в приказките в Ганковото кафене, то е в кавгите зад зида, то е дори в liberte-то на Силистра-йолу, да не говорим за бягството след това и злоключенията в Белия яр и феноменалната задпоставеност на смислите при разпита в конака.

В своята комичност, ненакърнена и до днес „Чичовци” в пъти, повдигнато на степен, превъзхожда „Под игото” в разказа за робското.. Защото „ Под игото”, разказвайки игото е роман за свободата, докато „Чичовци”, глумейки се с игото, разказва за робското в самата му делнична, поносима и весела, комай генетична природа.

Робското може да се изучава от „Чичовци” като по учебник още повече заради фактическото отстранение на фигурата на робството.

Нищо не е по-страшно от призрака на отсъстващото.

Робското никога не постига себе си в тека на три-четири поколения, колкото трае устната памет, както смята френският специалист Бернар Лори – един от усърдните миторазбивачи, намерил си майстора в лицето на Вера Мутафчиева. За да добие съвършения си облик, робското има потребност поне два пъти от по три-четири поколения, а ние ги имаме пет пъти.

Нека не си броим поколенията, нито да се сърдим на недомислията на непеошниците, които в своя елементаризъм ни обвиняват в глупост по-голяма от собствената си, защото не сме били искали да се откажем от робството и така да станем завинаги щастливи.

Истината е, че когато си българин не само на книга, ти не можеш да се откажеш от спомена, ако не за робството, то със сигурност за робското, още повече когато най-големите българи в непосилните си борби с робското са изстенвали безпомощно ту „не сме народ, не сме народ”, ту „Народе????” с оная неописуема смес от болка, горест, и страх, която и до днес ни прави неразбираеми на самите себе си, та дали не и непоносими в себе си.

Що се отнася до робството или присъствието, нека приемем веднъж завинаги, че не е задължително да има робство, за да се прояви робското, но е невъзможно да не го е имало, ако то се е проявило.


https://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-…/1004-simeon-yanev