БЪЛГАРСКАТА ПОЕТЕСА СТАНКА НИКОЛОВА С НОВА ПОЕТИЧНА КНИГА

"Водно огледало” е третата поредна книга на Станка Николова.

Редактор на книгата е поетът Пламен Панчев, художник на илюстрациите Николай Добрев – издателство “ИК Добрев прес “ – гр. Разград.

В 68 -те стихотворения, обособени в три раздела, е отразен интимният свят на авторката, в който намират място както изконните общочовешки въпроси за смисъла на битието ни, така и вълнения и усещания, свързани с микросвета на отделната личност, който е толкова мобилен и сложен в съвременния свят.

От 2009 г. Станка Николова живее в гр. Пърт, Западна Австралия и немалка част от творбите й са вдъхновени от тази красива, екзотична страна. Едновременно с това редица стихотворения очертават силната емоционална връзка на авторката с родината и нейната съдба.

 

Ето и няколко стихотворения от новата поетична книга на Станка Николова.

 

ВОДНО ОГЛЕДАЛО

 

Сутрин краката сами ме повеждат

недалеч към реката, където

клони зелени главите си свеждат,

за да пият вода от небето.

Небето, което обича в реката

да се огледа добре ли изглежда,

а слънце, разпиляло своето злато,

се диви на небесната нежност.

Надничам от перилата на моста,

но не себе си, а лебеди виждам.

Къде ли своята гордост те носят

и във плавна редица се нижат?

И никой днес не се и страхува,

че са облечени в черните дрехи,

както първите гости, доплували

за изчадия дяволски ви взеха.

Простете, лебеди, тези съмнения,

избуяли тук два века по - рано.

От вас удивена, божи творения,

реката ви среща с ласкави длани.

 

 

МАГИЯ

 

Уж е пустиня…А всичко - зелено!

От ранно утро в прозорци наднича,

усмихва се, мокро и освежено,

размахва клони и след вятъра тича.

И прелива акварелно в нюанси,

без да знае, че художник е даже.

Денят е цветният празничен дансинг,

цигулка простенва в нежно адажио.

Танцуват стройните палми и кедри,

евкалипти търсят път към небето,

изумруден плащ разгърнали щедро,

кипариси с изящни тънки кубета.

А слънцето щом в очите им плисне

и се излегнат дебелите сенки,

заглъхват клоните с птичите песни

и старци кротко загубват се в дрямка.

А зеленото - предзалезно пищно -

се обагря в пастелни премени,

нощта го прегръща с нежна въздишка -

защо ли ,горкото, е така уморено?

 

 

СТИХИИ


Тук вятърът не е гост, а стопанин

и винаги е заситен, нахранен.

От сутрин до вечер тича, вилнее

и с океана спори долу, на кея.

И двамата са яростни, сърдити -

светът е сякаш тяхното откритие

и сякаш нямат никаква представа

след тяхната кавга какво остава.

Ту покриви, отнесени далече,

или дърво с претенции за вечност,

внезапно преобърнали се лодки

и кораби, за миг закотвени.

А Зевс отгоре уж ги понаглежда,

предупредително повдига вежди,

очите му светкавично просветват,

но двамата юнака и не трепват.

Най- посли,уморени, но доволни,

че наиграли са се тъй охолно,

затихна вятърът, заспа и океана…

Нима тук има нещо постоянно?

Отдъхна си светът и с нови сили

под блясъка на дневното светило

захвана пак деня си да подрежда

и да отхранва новата надежда.

 

 

КЪМ БЪЛГАРИЯ

 

И колко време през пустинята

орисана си още да вървиш

и мислиш- вятърът простене ли -

как пясъчните кули да строиш.

И там от ветровете да се скриеш,

а слънцето да ти обърне гръб,

и пясъкът да спре да ти изтрива

следите, търсещи надежден път.

Към следващите ти оазиси’

където жаждата да утолиш,

и сила да усетиш в Аз-а си,

 

юздите си сама да подържиш…

Но кой крилата да подреже

на вятъра, неспиращ да скрипти,

и все те щави пясъкът наежен,

а кой ли може да го укроти?

Ти нямаш верния, добър Мойсей

и спомен за вериги те гнети.

Кой вярата във тебе да посей,

че твоята съдба - това си ти!

Не се оставяй вятър да засипе

със пясък старите следи,

повярвай в гените изпитани,

калявани сре бури и вражди.

 

 

ВРЕМЕТО И АЗ

 

Приижда времето - вълна огромна,

връхлита ме със бясна скорост,

нали съм капчица от вълнолома,

не мога с нея да се боря.

Умора тя не знае и ме блъска

със злобната си водна сила,

скалата - огледало - е излъскана,

оттам ме гледа самодива.

Макар и капка, зная, ще се справиш,

страха сама ще превъзмогнеш…”

Навярно самодивата е права.

В душата ти припламва огън,

а разгори ли се, вълната

ще се смали и ще изчезне,

а времето, от теб подплашено,

в черупката си пак ще влезе.

Тогава ти, забравила за него,

във своето море ще плуваш

и доверила се на свойто его,

върху вълните ще танцуваш.

 

 

НЕБЕСНА СВЕТУЛКА

 

Кой ли нощем към луната поглежда,

кой ли всъщност й вдъхва надежда,

че и нейната светлина ни е нужна-

като небесна светулка тя служи.

С колко влюбени се задява във мрака

и търпеливо ги гледа и чака

да заснеме на любовта силуета

и на танца щастлив пируета!

Да поеме на въздишките прилива,

който сякаш вулканът разлива

като лава кипяща върху земята.

А луната мълчи, перчема отмята.

Но и тя след тях се увлича

и зад облаци плува, наднича,

люлка приготвя за свойте познати -

да се залюлеят с нея и вятъра.

Ех, луна, да би могла да говориш,

ще разнищиш любопитни истории,

но нали не си ти Пандора -

в тебе вярват толкова хора.

 

 

ПРИЗВАНИЕ

 

Пак забиваш глава като щрауса

в илюзорния блясък на думите -

да избягаш от устата на хаоса

и от препускащото безумие.

Да приспиш на душата стихията

и да върнеш на вятъра ласката

и да усетиш, че не си тъй безсилен

да препънеш злото пораснало.

Да сътвориш най - изящната кула

от думи, които светят и в тъмното,

и със светлина да затулиш

скверни мисли, дори и в отвъдното.

 

 

СТАНКА НИКОЛОВА

е родена през 1944 година в с. Ивански, Шуменска област.

Завършила е Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий“.

Работила е в сферата на образованието и културата в гр. Разград.

Писала е и е публикувала стихове в някои от централните периодични издания и предимно в местния печат.

Издала е две поетични книги - “Спасена тишина “ (1999 г.), “Когато лятото отмине“ ( 2005 г.) и "Водно огледало" (2017 г.).

 

Стихотворението й “Есенно “ е включено в международния сборник с поетични творби на английски език “Течно огледало“ след проведен конкурс през 1998г.

 

Информация: Свободен писател, София