ИНТЕРВЮ НА МАРИО НИКОЛОВ
http://artnovini.com/
Колко време Ви отне написването на последната ваша книга -„Мястото, откъдето започва безкраят”?

- Живея с идеята за тази моя първа прозаична книга отпреди десетина години. Наченах да я пиша преди шест-седем години, но всъщност вътрешният човек у мен, когото в книгата си наричам Слънчев, ми подсказва сега, че я нося в сърцето си откакто съм се родил. А може би и отпреди да се родя - ако е вярно прозрението на големия руски философ Николай Бердяев (1874-1948), което вече е и мое, че у всеки от нас Бог е заложил по една идея за осъществяване...

Досега говорехте за света около нас и вътре в нас с по-малко думи - чрез поезията, но вече пишете белетристика...

- Наистина е така. Откровението на истината в поезията става с малко думи, а в белетристиката - с много. Всъщност, езикът на поезията е един, а на прозата - друг. Различават се по характер. Езикът на поезията е много по-концентриран като форма и съдържание, тъй като самата тя по характер - както казва Хегел (Georg Friedrich Hegel; 1770-1831) в своята „Естетика“ - обединява в себе си всички крайни моменти на всички останали изкуства и по такъв начин е сублимация на духовния живот у човека в най-чист вид. Бих добавил, че тя обединява в себе си и крайните моменти на всички познати типове мислене у човека, но предпочита да се изразява като откровение на истината преди всичко с интуитивно-образното мислене.
Докато прозата по характер и изразни средства на езика си е такава, че не се бои да използва, ако се налага, и чисто понятийното мислене. Впрочем, тя също като поезията се стреми да обладава висините на духа, но най- добре се чувства в неговите стелещи се широти…
Разбира се - и поезията, и прозата са литература. Еднородни изкуства са. Затова е възможно за оня, който пише поезия, да пише и проза. Както и обратно. Обаче - и поезията, и прозата изискват за осъществяването си както съответни дарби и таланти, така и високо художествено майсторство, което се постига с многогодишен труд и бдение върху усъвършенстването на средствата, с които поетът и/или писателят борави. Именно това необходимо бдение, в резултат на което се трупа и съответен опит в постигането на художественото майсторство, ме изкуши да опитам да изразя себе си и в белетристиката. Тласна ме към белетристиката и усетът ми, че е заложена в сърцето ми идеята за написването на една моя единна книга - книга, за която мнозина поети и писатели са казвали, че се пише цял живот. И това е самата истина. Открих за себе си тази истина преди седем-осем години и виждам сега, че съществува единна връзка не само между отделните мои книги, но и между отделни стихове и мисли в тях. Такава единна, идейна, а донякъде и сюжетна връзка, съществува най- вече между поетичната ми книга „Съгледвачът” (1993) и новата ми белетристична книга „Мястото, откъдето започва безкраят” (2012). Идеята в тях се разгръща - бих казал - в моментни, но навременни проявления на цялостния човек в нас. В поетичната ми книга този цялостен Човек се проявява като съгледвач със статус много близък до статуса на личния ни ангел-хранител. А в белетристичната ми книга като Човекът от Усойна, който ни помага понякога да се ориентираме тъмата на непознатото. Ето едно негово проявление в книгата ми „Съгледвачът“:

Вече плътно се движи до мен…
Светофарите му смигат съпричастно.
Дешифрират звънтежа си
телеграфните стълбове.
Откровено го следват пътните знаци…

Щом достигнем внезапно
до съдбовно кръстовище
в час съдбовен, когато
пада ниско мъглата,
Той поглежда стремително
своя звезден часовник
и вижда часът отвъд циферблата!

В „Мястото, откъдето започва безкраят” същият този Човек се явява в спомените ми – най вече от времето, когато аргатувах като дете в махала Долни Дупини в Тревненския Балкан. Там, между пасбището Торище, което в книгата ми се превръща в символ на насъщния ни социален живот (с характерната му борба за хляб, власт, богатства и слава), и гората Усойна - символ на непознато, на тъмното и на стаеното в нас, се случи да се срещна, както си въобразявам сега, с Човека от Усойна. Случи се всъщност там, в момент на моя пълна детска самота и безпомощност, да не мога да упражнявам контрол върху кравите, които пасях и за които фактически носех непосилна за детското ми съзнание отговорност.
Впрочем, кравите ми навлязоха тогава в Усойна ей тъй, без да ме слушат и без да съумея да ги завърна в Торище, точно така, както понякога се случва и с нашите мисли - да навлизат своеволно в тъмата на непознатото, в което не винаги сме в състояние да предузнаваме какво точно може да ни очаква. Та именно там и в него момент, когато се тръшках като дете от рев в тревите между Торище и Усойна, се яви Човекът, който е основен герой на книгата ми.
Тогава, в плача си, успях да видях външно само босите му крака, обути в съвсем рехаво изплетени сандали, а вътрешно - да чуя гласа му и да нося сега посланията му, които опитам да споделя в книгата си. Впрочем, оттогава - вече 53 години - споменът ми за този човек мира не ми дава: всечен е в паметта ми така, като е всечена и долината на Еньовската река, която там, покрай махала Долни Дупини, тече между високите северни склонове на Тревненския Балкан и снишаващият се рид от Предбалкана с местното название - Торище...

Кога си дадохте сметка, че Човекът от Усойна съществува?

- Винаги е бил в паметта и в мисленето ми като спомен, усет и представа. А като осъзнаване с конкретни проявления - по-късно, около двадесет и шестата ми година. Всъщност, от нея моя възраст нататък съм с все по- релефно и все по-осезателно съзнание за него. Нека поясня обаче. Човекът от Усойна не е мистичен човек. Той е реален Човек. Може би много по- реален от нас самите, защото - както го усещам и виждам сега - Той е в нас самите и е между нас самите, като наше най-истинско духовно състояние - състояние на творчество, свобода и любов.
Именно за срещите ми с този реален Човек става дума в книгата ми „Мястото, откъдето започва безкраят” (а също и в „Съгледвачът“). Става дума за неговите многообразни видими и невидими проявления в живота ни - кога с положителни, кога с отрицателни (но винаги поучителни) за нас знаци и послания. Става дума, по-специално, за описаните от мен случаи на неговото явяване в критични, а понякога и в катастрофални за нас моменти и обстоятелства. Явява се и в моменти на безпаметна любов.
Явява се, ако е речено!


От него ли започва безкрая или от Усойна?

- Мястото, откъдето започва безкраят, е нашето сърце, нашата душа и нашият дух (разум-творец) в тяхната неизмерима духовна цялостност, в тяхното единство. Именно сърцето, душата и духът ни (разум-творец) откриват това място в нас самите така, че вътрешното ни духовно
пространство (в мисли, усет, представи, фантазии и чувства) и външното ни природно пространство се оказват вътрешно присъщи едно на друго, оказват се наша духовна цялостност, наша истинска човешка реалност, в която се чувстваме напълно сигурни и уверени в съществуването си.

Когато човек чете произведенията Ви, разбира, че Слънцето е особен герой във вашето творчество. То е божество, реалност, въображение?..

- Използвам го по-скоро като поетичен, като соларен образ на Бога. Отначало вършех това неосъзнато, с усет. После осъзнато. Впрочем, от двадесет и шестата си година насам съм проникнат от разбирането си, че Бог, според Откровението си към нас, е Светлина и Слово, Дух и Истина, Път... и Живот! Давам си обаче сметка и за това, че и Откровението Божие към човека - религията - си има своя история.
Според Хегел, персите са първите, които схващат Бога като Светлина. Преди тях Бог е бил виждан като тотем или като природна даденост, но за всеки случай приоритетно е бил виждан най-вече в Слънцето. Знаем от историята, че много древни народи, включително и балканските, през дълги свои периоди от време са обожествявали Слънцето и са го издигали по такъв начин в свой култ, в свой духовен символ. Така всъщност то вече е превърнато в „архетип на нашата психика, на нашето лично и колективно несъзнавано” - според Юнг (Carl Gustav Jung; 1875-1961). И тъкмо затова то естествено се явява в творчеството ми като особен герой с приоритетен за мен поетически образ. Нещо повече - още като дете виждах и чувствах, че Слънцето заема върховно място в живота на почти всички земни твари. А когато по волята на Съдбата се наложи на девет-десет годишен да аргатувам в Дупините, тогава Слънцето ми беше нещо повече от Слънце...
Затова в книгата си „Мястото, откъдето започва безкраят” пиша: „...в ранните хладни и окъпани в искряща роса майски и юнски зори на Дупините, в които по неоспоримата принуда на чорбаджията трябваше всеки ден да изкарвам говедата на паша, слънчевата светлина и топлина ми бяха като майчина прегръдка и таткова ласка...”

Как успявате да си спомняте толкова детайлно неща, които са се случили във вашето детство?

- Не знам как успявам. Но ето, в моя случай е така, както го описвам в „Писмото“, един от дванадесетте мои достоверни разкази, включени в книгата: „Нямам феноменална памет, макар че откакто се помня винаги се самоуверявам в това, че всичко, до което съм се докосвал, преживявал, вкусвал, помирисвал, чувал, виждал и прочел се е запечатало в паметта ми - всичко, без изключение. Основанието да се самоуверявам в това идва от факта, че по-голямата част от „всичко, запаметено у мен“ сякаш нарочно се укрива и спотайва у мен, за да ме изненадва после - ни в клин, ни в ръкав - я наяве, я насън. Забелязал съм и това, че от една страна съм изпадал в тотална невъзможност да си припомня някои неща от живота си, а от друга страна съм изпадал в състояние на такова живо припомняне, че сякаш повторно живея предишни моменти от живота си.”

Поетично или прозаично е днешното време?

- Във всяко време има място за поезия. И за проза. За мен поезията е сублимация на духовна цялостност, откровение на истината в образи, метафори, алюзии и други средства чрез едновременно навлизане и възлизане в духовни дълбини и висини, а прозата, освен това, е и разпростиране в духовни дълбини и висини чрез същите средства. В поезията, като поет откривам в себе си и разкривам (доколкото успявам) пред читателя духовния си ръст, а в прозата - и живота си на творец...

Кои са любимите ви поети?

- Не бих казал, че имам любими поети. Но има стихотворения (и отделни стихове) от различни поети, които са ми станали любими. Според мен, всяко стихотворение, ако се е случило в своята поетическа пълнота, има и своя личен адресат - пък ако ще това да са едновременно милиони хора. Забелязал съм обаче, че аз съм адресат на стихове, чиято поетика непринудено ме слива с безкрая. Така е например поетиката на стихотворението „Унес” на Елисавета Багряна (1893-1991):

Говорù, говорù, говорù! -
аз притварям очи и те слушам:
- Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша...

Какъв говор, каква енергия в него, каква стихия - Ето минахме сънни гори / и летим над морета и суша...
Непринудено ме слива с безкрая и следното четиристишие на поета Усин Керим (1928-1983):

...Кон жадувам аждраханин
дето стъпи - трап да дъни.
Гривата му щом прихвана -

в облаците да потъна...

А също и тези два стиха на Николай Кънчев (1936-2007):

На всеки някъде е хвърлен пъпа,
моя още продължава полета си...

Адресат съм и на стихове, в които истината като поетическо откровение разтърсва из основи душата и сърцето ми. Ето това известно четиристишие от стихотворението на Христо Ботев(1848-1876) „Моята молитва”:

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...

Разтърсващата тук Ботевска истина е, че Бог е в мен като мен! И в теб като теб! И във всеки друг е като него самия. И във всяко живо същество като него самото. Проникне ли веднъж в теб тази истина, етичното ти отношение към Живота и към всичко живо в него, веднага ще се промени.
Ето и два стиха от американския поет Робърт Пен Уорън (Robert Penn Warren; 1905-1989) със също така разтърсваща сърцето истина:

Обръщам се назад и виждам в снега
- моите стъпки идват към мен!..

Разтърсващото в тях е това, че всичко, което вършим на тази наша Земя, няма как после да не идва към нас с всичките си положителни и отрицателни страни, а осъзнаем ли това, няма как да не променим етичното си отношение към Живота. Впрочем мога да посоча още стотици стихове, на които съм адресат, написани от много наши и чужди поети, но няма да ми стигне времето за това!..

Живеем в особено време. Много хора, почти патологично, са обсебени от славата -това суета ли е, необходимост ли е, част от живота ли е? Какво е вашето отношение към славата?

- За мен славата, а също властта и богатството на тази наша грешна Земя са само компенсаторни и неудовлетворяващи ни в крайна сметка изрази на стремежа ни към безсмъртие. И затова те са обозначени под една или под друга форма от мъдрите мъже на планетата - Лао Дзъ, Конфуций, Сократ, Платон, Аристотел, Плотин, Хегел, Ницше, Бердяев и много други - като „лоша безкрайност”. Лоша, и затова смъртоносна, за нас безкрайност е и ламтежът ни за слава, власт и богатства.
Истинската, животворна за нас безкрайност, е в честно полагания наш труд и в съзидателното наше творчество, в което има и творчески предели, има съзидателна мяра. Парадоксално е, но Вселената, а също и човекът са безпределни в пределността си, в мярата, установявана от разума (ни). Впрочем, в труда и в творчеството ни има не толкова слава колкото вътрешно и външно признание за нас. Вътрешното признание е равностойно на мигновеността на творческия акт - намира моментален израз в усъвършенстването на личността ни, в нейното израстване, в нейното излъчване и присъствие сред другите. А външното признание е в творческия резултат, в неговата по-голяма или по-малка степен на полезност за другите, за обществото. Затова и славата, като лоша и смъртоносна безкрайност, може да се купи, може да се спекулира с нея, може да се развява под път и над път като знаме, но като признание - не. Иначе всеки човек, малко или много, е устроен така, че да търси и да открива колкото може по-бързо външно признание в труда си. На никого не му е безразлично това, което става с външния резултат от неговата вътрешна дейност. Напротив, всеки живо се интересува от това дали сътвореното от него явно (или дори прикрито) се възприема от другите като полезно, като добро дело. А това е така, защото човекът открива своята увереност в себе си като творец само (включително като визия в бъдеще време) чрез утвърждаването на сътвореното от него в другите. И трябва да призная сега, че аз придобивах своята увереност в себе си като поет най-напред от множеството писма, които получавах в периода от 1980 до 2001 г., а после и от литературно-критичните оценки, които излизаха в печата за творчеството ми. И така, признанието, в което има мяра, е плодоносно, то насочва, окриля и мотивира твореца, а славата може и да го заблуди, да му скрои като проститутка лош номер, особено когато ламти за нея.

Завършил сте география и философия. Едната е наука, която описва земята, а другата - мисълта. Можем ли да приемем, че тази симбиоза е олицетворение на хармонията?

- Разбира се. Поначало всички географски наименования носят огромен поетичен заряд. Те са творения на народностния ни гений и са напълно адекватни по дух и по плът на красотите на природата ни. Рила, Пирин, Родопи, Мургаш, Беласица, Бистрица, Искър, Марица, Росица, Огоста... - все прекрасни поетични имена. В „Хайдути” Ботев пише: „Затуй му пее песента / на Странджа баир гората, / на Ирин-Пирин тревата...” Защо ни пее песента на Странджа баир гората и на Ирин-Пирин тревата? Защото има и сакрална география. Тя се отличава от обективната география по това, че нейното пространство се стеле в нашите сърца и души. В нас това пространство има не само обективни, но и духовни ширини, дължини и висини на мястото, където живеем и творим. Книгата „Мястото, откъдето започва безкраят”, е свързана точно с тази наша сакрална география. Чрез нейните координати (в сърцето и в душата ми) аз разкривам местата, от които за мен в мен започваше безкраят. Такова сакрално място в мен, например, е Бог баир, хълмът, който огражда от запад родното ми село Ценово, Русенско. Него преживявам и описвам в книгата си, а също и в едноименното си стихотворение „Бог баир“. Ето последните няколко стиха от него:

...Все тъй се издига над нашето село
и не се и съмнява, че е Божий баир...
(Хълм, от който понякога гледам.)
И нарочно не се назовава Олимп.

Махала Долни Дупини, Тревненски Балкан - махалата, в която аргатувах като дете - с хората, с гората Усойна и с тучното пасбище Торище около нея е отбелязана в книгата ми и е също в сърцето ми като място, откъдето започва в мен безкраят. Отбелязани са в сърцето ми и други подобни места от нашата сакрална география, които, живот и здраве, предстои да опиша в следващия том на същата книга.

Ваш голям приятел беше големият български скулптор Кольо Желязото. Той е автор на илюстрацията на стихосбирката ви„Съгледвачът”. Кой е най-яркият спомен от вашето приятелство?

- Всичките ми срещи с големия български скулптор Никола Терзиев - Желязото (1927-2006) са ярки спомени за нашето приятелство, включително и тези, в които, поради политическите ни пристрастия в началните години на нашия шантав преход към демокрация, успяхме да се скараме. Скарването ни обаче не накърни с нищо оценката ми за него като за един от големите български творци, когото често откривах в състояние на съгледвач-хранител на духовни ценности и на покровител на млади хора, поели по стръмния път на себепознанието и творческата реализация.
Още първата ни среща, която се случи около 1980 г., се превърна в духовно за мен и за него събитие. Не се познавахме. Знаех го само като име. Седяхме на различни, отдалечени една от друга маси, в градинското барче на Клуба на културните дейци в Русе. По някое време усетих, че някой ме бута по рамото, обърнах се, беше той. Каза ми:
- Решихме там, нашата компания, теб да питаме - дали всеки човек има кредо?
- Безспорно - рекох му.
- Сигурен ли си? - продължи той.
- Сигурен съм - отвърнах.
- Значи мислиш, че и дикредото е кредо?
- Така мисля. - казах му.
- Значи - продължи умислено той - ти решаваш: аз губя спора?
- Не - рекох му, - не го губиш, но все пак ти решаваш дали ще го загубиш, ако приемеш или не за истина това, че и неверието е вяра. А и нали знаеш - додадох му иносказателно - ние с теб сме стари познайници. Познаваме се отпреди хиляда години.
- Откъде се познаваме? - попита учуден той.
- От затвора - рекох му. И този мой отговор го стресна, а аз като видях това, побързах да продължа:
- Посветих ти там едно стихотворение.
- Дай ми го - рече.
- Няма да ти го дам - казах, - ще ти го кажа.
- Тук ли?
- Да.
- Чакай малко.
Почаках. Отиде до масата, на която седеше с две жени, каза им нещо за извинение, взе стола си и дойде при мен с прислонено ухо.
- Ето стихотворението - рекох му:

ЗАТВОРНИК

Затварят ме пространства и планети...
Звезди изгарят мъжката ми гордост.
Осиротял като безумен грешник,
очите ми ще изтекат за волност.

Събарят се и пясъчните кули
на детството ми палаво, което
чезне по суровите ми скули
с отколешното щастие... И ето -
с упорството на гладен вълк живея,
но като вълк не бързам след човекът,
прогонващ птиците, за да не пеят
в душата ми със пролетни звънчета...

А всеки миг със изгрева очаквам
вратите на простора да отключа

и като лъч, разнищен от росата,
на утринното Слънце да приличам...

И тъй, когато изрецитирах стихотворението си с патост, характерен за леко попийнал човек, бачо Кольо Желязото (!) изненадващо за мен се разплака. Разплака се пред мен, като дете с хлипащ глас и с рой сълзи в очите. Не знаех къде да се дяна. Прегърнах го. Тръгнаха и моите сълзи. После заедно с него и другите мои приятели се прехвърлихме в механа „Странджата”, която беше срещу Клуба на културните дейци. Там се насвяткахме като донски казаци, ала и там продължи запознанството ни с Желязото, като наше духовно събитие.
Впрочем, по някое време, като видя, че характерът на срещата ни започна да се променя от злободневните разговори на моите приятели, той стана от стола си, подпря се с две ръце на масата и рече с висок глас и патос: „Покойници, вий в дуруги полк минахте!..” После седна на стола си, аз додадох: „Но що паднахте вий, деца бурливи, / за трон ли злат, за някой ли кумир?..”
После, мина що мина време, през което той мълчаливо слушаше разговорите, които водеха приятелите ми, пак така изненадващо се надигна над масата, но този път веднага и аз го последвах, и пак така изрече на висок глас и с патос стиха на дядо Вазов(1850-1921): „Покойници, вий в дуруги полк минахте!..”
После така, като бяхме изправени и двамата един срещу друг над масата, ме прикани да се прегърнем и току на ухото ми рече: „Живи сме!” Така започна запознанството ми с живия за мен български скулптор Никола Терзиев - Желязото...
Ако е рекъл Господ, ще опиша по-нататък в книгата си и други подобни мои паметни срещи с него, включително и срещата, в хода на която той ми подари, скулптурата, която илюстрира корицата на стихобсирката ми „Съгледвачът”. В тази моя поетична книга, е включено следното стихотворение, свързано с истината за нашата първа среща като духовно събитие:

Видяхме се двамата! -
изненадващо стари приятели
отпреди хиляда години -
аз и скулпторът
Кольо Желязото.
Изплакахме кратко раздялата.
Докато изричах в стихове
живота си на Затворник,
Той извая от глина
главата на Надзирателя…

Имате ли сентенция, която да формулира житейската ви мъдрост?
- Ще ви отговоря с едно стихотворение, посветено на поетесата Мила Доротеева (1921-2008):
Гълъбът

От цяло ято гълъби
един е бял.
Един е взет на прицел!
И ако няма мирис на барут...
и ако няма гръм...
Или Ловецът е безумно влюбен.
Или във слънчевия диск
се скрива Гълъбът!

В какво вярвате?

- С една дума - в Бог. С повече думи - в Бог, който е Истината, и Пътят, и Животът - нашият Учител във всичките му превъплъщения като Човек и Природа!..