СТРОФИ ОТ ДУШАТА ИЗЛЕТЕЛИ

 

Давили ли сте се някога в море? Не! Не! В океан? Тооо… и

аз не бях, ама ей на – случи се!

Ориста така ме завъртя, че се гмурнах без предварителна нагласа.

Гмурнах ли казах? Не! Направо цамбурнах в бурния поетичен

океан на Павлина Петкова.

А там? Като ме подхванаха ония ми ти лирически вълноломи,

ония ми ти течения – Господи, оттук спасение няма!

А мене хем ми се иска да се уловя за някоя сламка, все поиздълбоко

се гмурках. И колкото по-навътре навлизах, толкова

повече се носех на гребена на вълните от чувства, преживявания,

мечти, копнения по несбъднатото и… разочарования, наситени с

вълма от мъка. Плувах, плувах през стиховете и…, о, майко мила,

та този океан е безбрежен! Уж всяко нещо си има начало и край –

пък лирическите късове на Павлина Петкова нямат свършване.

Простенах „майко”, та се сетих с какво умиление, с какво

преклонение авторката реди строфите си за своята отишла си от

този свят майка. Сторвам и поклон за написаното. И така трябва

да бъде, защото всеки поет, всеки човек трябва да благоговее пред

майката. Нали и Дядо Вазов писа:

Ти ме роди, но ти ми даде

и светлото, що в теб блещеше,

ти и човека в мен създаде -

ти два пъти ми майка беше!

А Петкова казва в стихотворението „Мамо“:

Дъждът заваля и отмива стъпките ти.

Всяка в очите си ги събуждам.

Избуява тревата на мъката,

А слънцето на спомена ме сгрява.

Пълнолунията на времето бият в сърцето

и всеки ден отеква като махало.

Изгреви и залези, изгреви и залези

непокорно застават между нас

Но ти си птица, кацнала в клонака.

А всъщност най-новата стихосбирка на Павлина Петкова, носеща

метафоричното заглавие „Душата ми е клада”, не е просто

сбор от стихове, а избор на най-доброто от издадените досега

книги. При това селекцията е направена от самата авторка, което

говори за нейния критичен поглед за самооценка. И томчето с

„Избрано” е продиктувано от юбилея на Петкова. Приветствам

тази нейна стъпка, макар да си мисля, че и` е все още рано. Към нея

би трябвало да се подходи след поне двадесетина или тридесетина

лета. Амааа – няма лошо!

Три пъти четох ръкописа и все едни и същи мисли засядаха в

съзнанието ми. Определено считам, че не е добър оня писател, който

не е в състояние да накара своя читател, четейки творбите му, да

пророни поне една сълза. А да си призная с ръка на сърцето в

„Душата ми е клада” пророних многократно по една сълза. За

това е виновна Павлина Петкова, която така ме увлече, че аз –

скъперникът на сантимента – неволно пуснах очния секрет.

Джон Елиът казва, че “поезията не значи да дадеш воля на

емоциите, а да избягаш от тях”. Точно към това се стреми и Петкова.

Нейната стихосбирката носи белезите на искрените чувства, на неподправеността

и липсата на фалш в междуличностните отношения

– драгоценни качества у човека, които прозират като положителна

страна в книгата. И още нещо – като бистър планински поток

блика силната любов на лирическия герой към родното, долавя се

неговата непоклатима готовност за раздаването на собственото

“Аз” в името на най-възвишения идеал.

Погледнем ли композицията на книгата, ще видим един добре

обмислен замисъл. Явно авторката ни показва нескритото си желание

за съвършенство. От друга страна добре оформените цикли в

дълбочина носят нещо общо – радостите и болките, съкровените

мисли и преживявания – монологично изповядани от лирическия

герой. Въпреки че тези изповеди са с различен емоционален заряд,

звучат като части от едно цяло портретуване. От прочетеното

оставам с впечатлението за една неособена претенциозност в поетичния

изказ, за свобода без „театралничене” в римуваната реч, за

мелодичност в неримуваните строфи. В съзнанието ми все понастойчиво

се натрапва мисълта, че Петкова има неразорани целини

по отношение формата на стиха.

Тихо, почти незабелязано се появи стихосбирката на Петкова –

„Между изгреви и залези”. И кой знае защо не се задържа дълго.

Изчезна, сякаш не беше се появявала. И… оправда желанието на

своята авторка – без много шум стигна до тези, които имаха нужда

от нея. А нуждата от поезия повече от всякога нараства неимоверно

много. И то не от онази, която гърми по площади и събрания,

а тази тихата – дето топли сърцето и душата на човека. Точно

такива са и стиховете на Павлина Петкова. Ту спокойни и ясни

като слънчев ден, ту силни и парещи като прекипнало вино – на

пръв поглед безметежни, но вникнеш ли в дълбочината на мисълта

им – кръвта ти изригва. Помня – в „С крилете на птица” почеркът

беше същият. Ще кажете – развитие няма! Така е, но само във

формата. По-важното обаче е съдържанието, където Петкова е извървяла

немалко. И по този си път е намерила ония думи, които

най-точно лягат в „угарта” на нейните мисли. И като потвърждение

на току-що казаното за формата и съдържанието, ще посоча само

два реда от стихотворението „Избеляла дреха е душата ми”:

Слънчева ръкойка събрах.

Богата съм с цялото злато на лятото.

Вървя напред в стихосбирката с надеждата, че от този своеобразен

нектар на лятото ще пие всеки в наситения с човешка радиация

свят. И ми се иска, подобно на героя, нектарът на живота да

бъде комка за съвестта на този свят. Иначе всичко ще бъде апокалипсис.

В това си обяснявам и интереса към „Кръговрат на чувства”.

Книгата ме удивлява със своята непринуденост и простота

и… с едно вътрешно великолепие. Всъщност стиховете на Петкова

вървят по магистралите на проникновения, които някак непринудено

пленяват читателя. В днешното бездуховно време, когато аксеологическите

стойности са в най-ниската си кота, поетесата изповядва

интересна философия – характерна за нейната генерация автори.

По същество те са сторонници за възраждане на духовните традиции

и националната ни идентичност.

Лично мене ме удовлетворява естетиката на изказа, ъгъла на

светоусещането. Впечатлен съм от философските дълбочини, опиращи

някъде от исконните ни поетични основи, черпейки сили от

корените дори на мислители от Изтока. Това си проличава найвече

в интересните поанти. Същите думи могат да се кажат и за

следващите цикли. Те си правят компания с още неколцина стихотворения

с такъв заряд на темперамента, които за пореден път

говорят, че читателят има съприкосновение с ярко изразен талант.

Родилата се на бял свят поредна стихосбирка „Душата ми е

клада” потвърждава становището, че Павлина Петкова е автор на

дълбоко осмислени стихове. Всъщност тук намираме една много

вярно намерена и точно премерена метафора, умело използвана, за

да изрази поетесата своето виждане за заобикалящата ни човешка

природа.

А по същество природата е обвивката, която покрива с многобагрената

си плащеница размислите за нашето битие. Поумувайки

малко върху изречените по иносказателен начин разсъждения за

стойностите на житейската ни екзистенция, усещам, че алегоричността

е прийом, с който поетесата ни въвежда в едно нескончаемо

допитване до исконните проблеми на живата материя, за да вникне

в дълбочината, в която се спускат нашите сетива, за да разгадаят

подтекста на екзистенциалната диалектика.

Съпоставям прочетеното в стиховете и оставам с вкуса на някакво

кръвно родство, някакво движение напред и нагоре – също

като соковете в растенията, което несъмнено е доказателство за

широка крачка напред в присъствие. Тази констатация без нито

капчица съмнение ме довежда до умозаключението, че Павлина

Петкова е изкачила нова кота в творческото си развитие. Тя

неминеумо е свързана с възможностите и най-вече с умението подълбоко

да навлезе във философията на разума. Това от своя

страна създава предпоставките да прави обобщенията си за днес и

утре още по-дълбокосмислени. А тези обобщения са реалистични,

истински, човешки. Нищо, че авторката говори за живи екземпляри

от природата, но нали и човекът се вписва в нея и е частица от

самата природа.

Нека погледнем на стиховете поне малко през призмата на

теорията на литературата. Пишейки, Петкова в повечето случаи се

обляга на класическия стил в лириката. Четейки ги, имам усещането,

че в сетивата ми звънти музика. Ритъмът на стиха и римата просто

грабват душата на читателя. Възможно е той да е на светлинни

години от понятията за рима и ритъм, но сложението на стиха го

увлича, дори го захласва; абстрахира го от тежненията на катадневието,

действайки едва ли не релаксиращо. И нашият съвременник

сякаш се пренася като че ли в някакъв друг свят. И… най-важното

– на душата му става леко-леко.

Когато затворих и последната страница на стихосбирката, се

запитах многозначително: „Аз май трябва да разтърся глава и изляза

от лирическата вселена на „Душата ми е клада”. Защото този неин

свят е като жадувана мечта, когато междуличностните отношения

няма да студенеят; когато завистта, злобата и алчността ще отстъпят

място на човеколюбието и добролюбието. В този свят некадърникът

няма да завижда, а също като кадърният ще се стреми да се докаже

със силата и качествата на своите възможности. Колко ли трябва

да вървим, за да доживеем този свят?!

 

 

Лом, 29 юли 2014 година