Книгата е под заглавие „Не жена“, стихотворения, първо издание, Русе, 2014 г.
Художник на корицата – Доброцвета Илиева
Редактор – Йордан Атанасов
Рецензент – Иван Северняшки
Коректор – Александрина Шаханова
Издател – „Народно читалище Даскал Петър Иванов”
Печатна база на Русенски университет
Рецензентът на книгата поетът Иван Северняшки пише следното за поезията на Надежда Радева:
През болката до радостта
Да представя поетесата Надежда Радева?
Моля, ето стиховете й, прочете ги и моите думи за тях ще бъдат излишни. Защото вие, които обичате поезията, имате свое сърце, свой естетически и жизнен критерий.
Поезията е едно откриване: на мисли, чувства, багри, звуци – на всичко онова, което определя нейното съдържание:
„Боледувам от любов –
диагнозата неясна,
но поддържана отдавна –
боледувам от любов,
постепенно се израждам...”
Колко просто, колко ясно, колко безизкусно, и в същото време колко необятно по мисли е изреченото. Вътрешното напрежение в стиховете на Надежда Радева е постигнато с ярко контрастиране на ситуациите, понякога от противопоставяне на мечтата с действителността, на душевното състояние с физическото състояние. Контрастът винаги разширява обхвата на поетичната мисъл, винаги придава значимост на посланието.
Онова, което дава характер на едно творчество, това е неговата емоционална биографичност. Тази книга ни кара да вярваме, че индивидуалната същност на поетесата ще роди все повече и все по-добри стихове.
Ето и няколко стихотворения, включени в книгата на Надежда Радева "Не жена".
***
ДОКАТО ТЕ НЯМАШЕ...
Докато те нямаше, научих много неща:
да вярвам и да се съмнявам,
да бъда силна, да се боря,
да мога да се радвам на малките неща...
Да не се втурвам презглава напред,
да се взирам в себе си,
да искам... и
да казвам „не".
Научих кои неща са ми скъпи.
Научих се да оправям леглото си сутрин,
да пия вино, да се скитам...
... дори да заспивам сама!
Мислех и да се науча да обичам,
но Теб те нямаше...
Защо вече не казвам „обичам те”
Аз преди
ги знаех тези думи. И ги казвах.
Чак камбани биеха в сърцето ми!
Жива, жива беше песента им.
Тя ме раждаше като Венера.
А сега са тия думи странни,
остаряха, времето им мина.
И утихнаха в сърцето ми камбаните.
(Кой ги знай дали въобще ги има?!)
Тия думи други ги изричат,
пяната морето я отмива.
Няма смисъл вече да обичам,
щом отново трябва да... умирам!
След любовта
След най-тежкото лято
отново съм жива.
Отмаляха гърдите ми
под прегърбено тяло
стъпвам на пръсти
тихо приспивам душата си –
пазя я, докато съмне.
Сутрин се тръгва на път
през годините
неотскубнати корени
сплитат гнезда
правят пътя неравен
и ме спират,
но още съм жива…
На земята си стъпвам –
там, където живяхме,
обикалям понякога
(с отмалели гърди)
непожелано жива
след тежкото лято.
И ме срещат познати.
И ме питат за теб,
не за това – какво е останало
след любовта ни –
не за това…
Снимка от високото
По стъпалата на лятото
броя усмивките на слънцето.
Крачи пред мен градът –
чист, блещукащо топъл,
поел сладостта на утрото.
По звука на замислени хора
и свирукащи птичи рефрени
миг по миг запечатвам картините:
има нещо раняващо истинско,
опияняващо цветно
отвъд мене...
Блъскам поглед в завесите
в твоята стая се втурвам,
боя се да не пропусна
красотата на събуждането!
Ето – градът се надига,
животът тръгва, ставай,
обичам те!
Тъжен си ти, човеко...
Викаш ли ме?!
Радостно светло е, гледам отгоре,
този град с пъстрота ме залива...
Разпиляна във всички посоки съм,
щях да откликна, ако бях жива!