РУСЕНСКАТА ПОЕТЕСА НАДЕЖДА РАДЕВА С НОВА КНИГА

Книгата е под заглавие „Не жена“, стихотворения, първо издание, Русе, 2014 г.

Художник на корицата – Доброцвета Илиева

Редактор – Йордан Атанасов

Рецензент – Иван Северняшки

Коректор – Александрина Шаханова

Издател„Народно читалище Даскал Петър Иванов”

Печатна база на Русенски университет

Рецензентът на книгата поетът Иван Северняшки пише следното за поезията на Надежда Радева:

 

През болката до радостта

 

Да представя поетесата Надежда Радева?

Моля, ето стиховете й, прочете ги и моите думи за тях ще бъдат излишни. Защото вие, които обичате поезията, имате свое сърце, свой естетически и жизнен критерий.

Поезията е едно откриване: на мисли, чувства, багри, звуци – на всичко онова, което определя нейното съдържание:

Боледувам от любов –

диагнозата неясна,

но поддържана отдавна –

боледувам от любов,

постепенно се израждам...”

Колко просто, колко ясно, колко безизкусно, и в същото време колко необятно по мисли е изреченото. Вътрешното напрежение в стиховете на Надежда Радева е постигнато с ярко контрастиране на ситуациите, понякога от противопоставяне на мечтата с действителността, на душевното състояние с физическото състояние. Контрастът винаги разширява обхвата на поетичната мисъл, винаги придава значимост на посланието.

Онова, което дава характер на едно творчество, това е неговата емоционална биографичност. Тази книга ни кара да вярваме, че индивидуалната същност на поетесата ще роди все повече и все по-добри стихове.

Ето и няколко стихотворения, включени в книгата на Надежда Радева "Не жена".

 

***

ДОКАТО ТЕ НЯМАШЕ...

Докато те нямаше, научих много неща:

да вярвам и да се съмнявам,

да бъда силна, да се боря,

да мога да се радвам на малките неща...

Да не се втурвам презглава напред,

да се взирам в себе си,

да искам... и

да казвам „не".

Научих кои неща са ми скъпи.

Научих се да оправям леглото си сутрин,

да пия вино, да се скитам...

... дори да заспивам сама!

Мислех и да се науча да обичам,

но Теб те нямаше...

 

 

Защо вече не казвам „обичам те”

 

Аз преди

ги знаех тези думи. И ги казвах.

Чак камбани биеха в сърцето ми!

Жива, жива беше песента им.

Тя ме раждаше като Венера.

А сега са тия думи странни,

остаряха, времето им мина.

И утихнаха в сърцето ми камбаните.

(Кой ги знай дали въобще ги има?!)

Тия думи други ги изричат,

пяната морето я отмива.

Няма смисъл вече да обичам,

щом отново трябва да... умирам!

 

 

След любовта

 

След най-тежкото лято

отново съм жива.

Отмаляха гърдите ми

под прегърбено тяло

стъпвам на пръсти

тихо приспивам душата си –

пазя я, докато съмне.

 

Сутрин се тръгва на път

през годините

неотскубнати корени

сплитат гнезда

правят пътя неравен

и ме спират,

но още съм жива…

 

На земята си стъпвам –

там, където живяхме,

обикалям понякога

(с отмалели гърди)

непожелано жива

след тежкото лято.

И ме срещат познати.

И ме питат за теб,

не за това – какво е останало

след любовта ни –

не за това…

 

 

Снимка от високото

 

По стъпалата на лятото

броя усмивките на слънцето.

Крачи пред мен градът –

чист, блещукащо топъл,

поел сладостта на утрото.

По звука на замислени хора

и свирукащи птичи рефрени

миг по миг запечатвам картините:

има нещо раняващо истинско,

опияняващо цветно

отвъд мене...

 

Блъскам поглед в завесите

в твоята стая се втурвам,

боя се да не пропусна

красотата на събуждането!

Ето – градът се надига,

животът тръгва, ставай,

обичам те!

 

Тъжен си ти, човеко...

Викаш ли ме?!

 

Радостно светло е, гледам отгоре,

този град с пъстрота ме залива...

Разпиляна във всички посоки съм,

щях да откликна, ако бях жива!