На 10 октомври 2013 год. излезе от печат новата книга на поетесата Рашел Леви „Небето е последният залог“ , изд. ХуЛите, редактор Камелия Кондова, художник Леонора Славова. Послесловът в книгата е на известния български поет Димитър Васин.
Големият залог
Небето е последният залог, казваш Рашел. Значи няма на какво повече да разчитаме. И сърцето дори не може да го подскаже... Стиховете след първата ти стихосбирка се стрелнаха ярко в пространството на сетивата ми. Категоричността им ли ме стресна? Не можех да си отговоря. Сега знам какво, но ще ти го открия накрая... Поезия. Огън. Лед. Винаги съм искал, а и сърцето ме е подтиквало да ги подредя и в обратен ред. Но както и да ги композирах, винаги огънят беше до леда. И ледът се стопяваше. Огънят се разгаряше. В граничността им не сетих нито веднъж омраза. Поезията ме докосваше истинска и от добро сърце... Не познавам добре съдбата ти, Рашел. Знам само някои рани, които ти е оставил животът. Усетих и литературните ти познания. Но аз те приех и те приемам преди всичко с поезията ти. С първата ти книга. И с втората. В дивотиите на дните ни и в еквилибристични построения на стихове написаното от тебе се отличава с огъня. Огънят, който не угасва и от леда. Всяка дума при тебе е преминала през сърцето и през болката ти. През изстраданата ти доброта. Ти си познаваема с образната си система и с гражданската си позиция. С искреността, която стопля стиха ти... Огънят е по-силен от леда. Поезията ти, Рашел, - също... Един задълбочен анализ би разкрил пред читателя огромното пространство, с последен залог небето, оживяло от свободата на мисълта, чувствата и населено с твоята истинска поезия... Та за стреса, който споменах в началото. Срещнах нещо, което почти не намирам в поетичния Космос днес. Усетих те като силен характер. Усетих и поезията ти, Рашел, с характер. И затова сърцето ми не ме отдели от раждащите ти се стихове.
Нека небето ти е последният залог. Последен, но голям. Големият залог носи още по-големи печалби. За днес, тук и оттатък небето на красотата...
Димитър Васин
Ето и няколко стихотворения, включени в новата книга на Рашел Леви.
ПРАЗНИК
Танцува чарлстон
светът – без много думи...
Парижкото кафе отваря в шест.
Войните, уж забравени -
духът им се скита в тъмен
азиатски лес...
А старецът, отгледан
от морето, превръща празника
във вечен сън...
Не си отивай, Сън –
разказвай още
за топлото небе над Тринидад,
за музиката тъмна
на тъгата, за шумния
и пъстър Светъл свят,
за любовта на Роко
към Марина,...за вечното
завръщане у нас...
във Празника
на тъмното столетие,
преди Морето ...да го съкруши
б. а. ...През 1961 година авторът на " Старецът и морето" се самоубива в Айдахо, а Роко Граната е направил златна плоча с безсмъртния си хит " Марина"....Името произлиза от лат. дума marinus - морска...
САЧМО
Дали ще се загубим
във нощта, щом старият тромпет
луната скрие,
а дъното на чашата блести
като сълза над тъмно огледало? …
Измислица е всичко, до което
тъгата скрита не докосва
смугло тяло...
И е копнеж...най- синята въздишка
да нарисува дом,
небе,
родина...
И е плачът, дошъл от тъмнината
в извивките на смях
след свечеряване...
Щом старият тромпет луната скрие -
звучи нощта над хълма.
И ...изгрява...
И НИКОЙ НЕ РАЗБИРА ЗА ТОВА...
През всичките кънтящи илиади,
през страшните кориди
в този град, издигнат в чест
на светлите величия,
минават тайно тихи нощни музи
и никой не разбира за това...
Под блясъка на толкова триумфи,
далече от очите на деня,
където кацат нощни пеперуди
и чакат хладните покои на съня,
тъкат в нощта му тихите Арахни
и никой не разбира за това...
Във вихъра на толкова победи,
изпод развети знамена ,
изчезва безнадеждната му сянка -
завинаги
в Тъгата на жена...
И никой не разбира за това...
ЮЖНО
Съвършеният южен човек –
сам на себе си кей – не подрежда
страхове и умора – с надежда.
Не умее да се владее,
не умира, за да изгражда...
Той е сам - безграничен свят.
И танцува, за да живее.
Той е ничия светлина
от безкрайната нощна фиеста...
На терасата , там - на терасата,
е оставащото ни време,
келнер вечен и ням въпрос:
Колко ли „утре” ще мами „днес”?
Само той - разгърден до бяс –
ще танцува докрай
- да ги слее
САМОТА
Сиви сенки под сухи асми
и на паяка – вечни – следите.
Не прилича на ден, не е нощ -
не приспиват – горчат самотите.
Не е болка – да пиеш до дъно
от водата на извор потаен...
Не е страх – да напяват и баят
сам–сами тихи, мъдри лечители.
Не минава – защото е орис
и по-тежка от нея не зная,
но е път към онези резбари,
дето в дървено слънце я ваят.
