РАШЕЛ ЛЕВИ С НОВА КНИГА

На 10 октомври 2013 год. излезе от печат новата книга на поетесата Рашел Леви „Небето е последният залог“ , изд. ХуЛите, редактор Камелия Кондова, художник Леонора Славова. Послесловът в книгата е на известния български поет Димитър Васин.

Големият залог

Небето е последният залог, казваш Рашел. Значи няма на какво повече да разчитаме. И сърцето дори не може да го подскаже... Стиховете след първата ти стихосбирка се стрелнаха ярко в пространството на сетивата ми. Категоричността им ли ме стресна? Не можех да си отговоря. Сега знам какво, но ще ти го открия накрая... Поезия. Огън. Лед. Винаги съм искал, а и сърцето ме е подтиквало да ги подредя и в обратен ред. Но както и да ги композирах, винаги огънят беше до леда. И ледът се стопяваше. Огънят се разгаряше. В граничността им не сетих нито веднъж омраза. Поезията ме докосваше истинска и от добро сърце... Не познавам добре съдбата ти, Рашел. Знам само някои рани, които ти е оставил животът. Усетих и литературните ти познания. Но аз те приех и те приемам преди всичко с поезията ти. С първата ти книга. И с втората. В дивотиите на дните ни и в еквилибристични построения на стихове написаното от тебе се отличава с огъня. Огънят, който не угасва и от леда. Всяка дума при тебе е преминала през сърцето и през болката ти. През изстраданата ти доброта. Ти си познаваема с образната си система и с гражданската си позиция. С искреността, която стопля стиха ти... Огънят е по-силен от леда. Поезията ти, Рашел, - също... Един задълбочен анализ би разкрил пред читателя огромното пространство, с последен залог небето, оживяло от свободата на мисълта, чувствата и населено с твоята истинска поезия... Та за стреса, който споменах в началото. Срещнах нещо, което почти не намирам в поетичния Космос днес. Усетих те като силен характер. Усетих и поезията ти, Рашел, с характер. И затова сърцето ми не ме отдели от раждащите ти се стихове.

Нека небето ти е последният залог. Последен, но голям. Големият залог носи още по-големи печалби. За днес, тук и оттатък небето на красотата...

Димитър Васин

Ето и няколко стихотворения, включени в новата книга на Рашел Леви.

 

ПРАЗНИК

 

Танцува чарлстон

светът – без много думи...

Парижкото кафе отваря в шест.

Войните, уж забравени -

духът им се скита в тъмен

азиатски лес...

 

А старецът, отгледан

от морето, превръща празника

във вечен сън...

 

Не си отивай, Сън –

разказвай още

за топлото небе над Тринидад,

за музиката тъмна

на тъгата, за шумния

и пъстър Светъл свят,

за любовта на Роко

към Марина,...за вечното

завръщане у нас...

 

във Празника

на тъмното столетие,

преди Морето ...да го съкруши

 

 

б. а. ...През 1961 година авторът на " Старецът и морето" се самоубива в Айдахо, а Роко Граната е направил златна плоча с безсмъртния си хит " Марина"....Името произлиза от лат. дума marinus - морска...

 

 

 

САЧМО

 

Дали ще се загубим

във нощта, щом старият тромпет

луната скрие,

 

а дъното на чашата блести

като сълза над тъмно огледало? …

 

Измислица е всичко, до което

тъгата скрита не докосва

смугло тяло...

 

И е копнеж...най- синята въздишка

да нарисува дом,

небе,

родина...

 

И е плачът, дошъл от тъмнината

в извивките на смях

след свечеряване...

 

Щом старият тромпет луната скрие -

звучи нощта над хълма.

И ...изгрява...

 

 

И НИКОЙ НЕ РАЗБИРА ЗА ТОВА...

 

През всичките кънтящи илиади,

през страшните кориди

в този град, издигнат в чест

на светлите величия,

минават тайно тихи нощни музи

и никой не разбира за това...

 

Под блясъка на толкова триумфи,

далече от очите на деня,

където кацат нощни пеперуди

и чакат хладните покои на съня,

тъкат в нощта му тихите Арахни

и никой не разбира за това...

 

Във вихъра на толкова победи,

изпод развети знамена ,

изчезва безнадеждната му сянка -

завинаги

в Тъгата на жена...

 

И никой не разбира за това...

 

 

ЮЖНО

 

Съвършеният южен човек –

сам на себе си кей – не подрежда

страхове и умора – с надежда.

Не умее да се владее,

не умира, за да изгражда...

 

Той е сам - безграничен свят.

И танцува, за да живее.

Той е ничия светлина

от безкрайната нощна фиеста...

 

На терасата , там - на терасата,

е оставащото ни време,

келнер вечен и ням въпрос:

Колко ли „утре” ще мами „днес”?

 

Само той - разгърден до бяс –

ще танцува докрай

- да ги слее

 

 

САМОТА

 

Сиви сенки под сухи асми

и на паяка – вечни – следите.

Не прилича на ден, не е нощ -

не приспиват – горчат самотите.

 

Не е болка – да пиеш до дъно

от водата на извор потаен...

Не е страх – да напяват и баят

сам–сами тихи, мъдри лечители.

 

Не минава – защото е орис

и по-тежка от нея не зная,

но е път към онези резбари,

дето в дървено слънце я ваят.