На 27 юни 2013 г. в Клуба на културните дейци в град Русе беше представена новата мемоарна книга „С тебешир и молив” (Из спомените на една учителка) на Александрина Шаханова. Авторката е член на Съюза на свободните писатели в България. Премиерата на книгата бе организирана и проведена от завеждащите Клуба на културните дейци и от Филиала на ССП в град Русе с председател Йордан Василев. Водеща на представянето на книгата бе Гергана Василева в съпровод на пиано с пианист Гергана Вичева.                                                                             

                                                                         

Книгата е издание на изд. Авангард принт - гр. Русе, 2013 г., с художник - Огнян Балканджиев.

Редактор на книгата е поетесата Надежда Радева. В предговора на книгата, озаглавен „С тебешир и молив” – мемоари или роман за сбъдването на мечтата с цената на всичко, тя пише:

„С тебешир и молив” е повествование за една българска учителка. Книгата е замислена и написана като мемоари, основани на спомените на авторката за период от близо шейсетина години, спомени, свързани с професията й като учителка по български език и литература. Но това не са отделни слънчеви спомени за учителството, напротив: историята проследява житейския път на една българска учителка – от мечтата да бъде такава през „узряването” в учителската професия до помъдряването на една жена, преминала с достойнство през драматичните разтърсващи предизвикателства на съдбата...

От началото до края във всичките свои почти 300 страници разказът следва своята логика, героите – взети директно от действителността, са реално съществуващи или съществували хора, местата /села, градове и институции/, където се случват събитията, са част от днешна България. Но, макар и фактологично истинна, книгата ни най-малко не носи документален оттенък. Напротив – текстът завладява със своята образност, а достоверността на описваните събития го прави неспокоен, интересен, трогващ до сълзи. Книгата е оформена в 15 глави, всяка носеща свое собствено заглавие – акцентиращо на основното в частта.

Кое всъщност е главното, което надхвърля личния момент – мемоарното, което прави историята общочовешка, поставя глобални въпроси /за житейския избор и неговата цена/, така, че да заинтригува широк кръг читатели?

Сюжетът не е ограничен до съдбата на обикновената българска учителка. То и няма как да бъде обратното, не само защото социално значимата професия на учителя е повече от други професии обществено показана, а защото до голяма степен това е животът на учителката в епохата на социализма и в последвалия го преход. Смея да кажа, че авторката описва нещата едно към едно: трудностите, които преодолява един млад човек – и в борбата му за университета, и в сблъсъците с догмите на просветно-образователната система, и в ударите, понесени заради абсурдите на онова време. Но, не мислете, че авторката критикува директно, не – за радост историята е отърсена от „плюене”, тя само е поднесена такава, каквато е, чрез реално преживени случки, като изводите /за плюсовете и минусите на недалечното ни минало/ оставя на читателя.

Не зная дали друга такава книга се е появявала скоро в българската литература – със сюжет, посветен на нелесния живот на учителя. Тази тема е преплетена с лайтмотива – за себедоказването и оцеляването на обикновената жена-майка, останала сама – без съпруг – с двамата си синове. На какво е способна българката и има ли сили да понесе с чест и достойнство трудностите на живота? Откровеното повествование /без премълчавания, неспестяващо истината/ дава отговора на този въпрос: осъществяването на мечтата става с цената на всичко – с амбиция, с много труд, с вяра и борбеност. Произведение с претенции, че говори за себе си, но със същия плам – и за всичко останало.

 

Редакторката Надежда Радева прочете по време на премиерата и следното свое есе, посветено на книгата на Александрина Шаханова: 

   ЗА ТВОРЧЕСТВОТО И  СМЕЛОСТТА

              ДА БЪДЕШ ЧЕСТЕН

Един текст на шотландския писател и критик Мартин Маккилън твърди, че писането е самотно занимание:

„От една страна, писането никога не е било толкова необходимо, колкото сега – в този ден и час на двадесет и първото столетие. Никога не е било с писане да се занимават толкова много хора толкова често и с такава необходимост. Никога не е съществувала такава целеустремена енергия и финес. От друга страна, този тип занимание няма как да не остане тайно. Писането се заражда в тихите кътчета на планетата, отглежда се от хора, които работят в усамотение на бюрото си в ранните часове на деня или късните нощни доби, когато останалите членове на семейството са си легнали. Писането си остава самотно занимание, а като такова е вид безотговорност, макар че задачата на писателя в наше време е да бъде изключително отговорен. Никога досега писателят не е заемал позицията на възможно най-отговорния свидетел на историята.”

Писането си остава самотно занимание

Днес писането не е толкова самотно занимание, заради присъствието на незаменимия персонален компютър, чудото интернет и последствията му – социалните мрежи /където начаса можеш да получиш жокер – помощ от приятел/. Като автор на няколко поетични книги и на две прозаични, но не и на по-обемно повествование, вече имах тази възможност – да стана свидетел на процеса на създаването /написването/ на една книга – цялостен разказ за живота на една българска учителка, благодарение на авторката на „С тебешир и молив” Александрина Шаханова.

Преди година и половина мемоарите на Александрина бяха в ръкопис и все още незавършени. Сега вече са завършени и тиражирани в книга. Твърдя, че процесът е занимателен, ангажиращ и отговорен. Спомням си как страничка по страничка Александрина пишеше на компютъра своята книга, набирайки текста на ръкописа си и допълвайки го. Пишеше денем, до късно вечер, нощем... Готовия текст ми изпращаше своевременно по електронната поща или скайп. Каква беше моята роля? На първия й читател, за което сега й благодаря. За доверието й към мене.

Да опишеш спомените си през годините е нещо много лично. Всяка случка /преживяна навремето/ я съпреживяваш отново – описвайки я и после четейки я. Книгата съдържа почти 300 страници. Представете си само колко емоции са това! Хронологично разказът започва със спомени от далечната 1951 година и продължава до наши дни – един голям период от време, всъщност – равен на един живот. Съдържанието е оформено в 15 глави.

„Мечтата” – за мечтата към професията учителка и първата крачка към нея – постъпването в университета, което минава през редица перипетии.

„Университетът” – разказ за студентството, Софийския университет, семейството, студентската квартира, неволите, следването и дипломирането.

„Дебютът” – за първите стъпки като преподавател по български език и литература.

„Моят втори университет” – за учителството в Икономическия техникум.

„Нагоре по стълбата, която води надолу” – годините като преподавател в Техникума по текстил и борбата за клас-квалификация.

„В сърцето на Родопите” – учителка в оздравителното училище в село Петково.

„Ехо от Възродителния процес” – работа в оздравително училище „Христо Смирненски“ в гр. Ардино и защитаване на I клас квалификация.

„В кратера на вулкана” – за периода в гимназията в село Бенковски.

„Учителко, ухапвам ти ръка...“ – пак за времето в с. Бенковски

„Титулярът се завръща” – отново в Техникума по текстил

„Моите лебедови песни” – завръщане в село Петково

„В помощ на учениците”

„„Помогни ми да те возвися”

„По-добре създай книга, отколкото дом...“

„Вместо епилог”

Всяко от заглавията на отделните глави е умело подбрано, не само концентрира вниманието на читателя към главното в съответната част, то само по себе си е сентенция, провокира и те кара да четеш. Така структурирана книгата постига 2 неща – хем е подредена, хем подклажда непрекъснат интерес относно това – какво ще се случи нататък. В един самостоятелен блок е събран илюстративен материал – биографични снимки с пояснителен текст.

Изисква се изключителна смелост да разкажеш живота си, такъв, какъвто е бил. Колко автори го постигат? Със сигурност са малко. Знам, че трудно се споделят лични неща, трудно се показват на обществото интимни случки от битието. Тук – в книгата – спомените на една учителка са преодолели тия трудности. Учителката е разказала историята си честно. Опирайки се на най-ценното – истината. Най-важното – творбата е написана така, че ме кара да й вярвам. Никакъв фалш, никакво подправяне на събитията. Което я прави интересна, вълнуваща, трогателна...

Като свидетелство за времето е.

Самата истина.

И това е най-голямото достойнство на книгата.

За мен „С тебешир и молив” е повествование за учителката.

В предговора си към книгата съм казала – история за нелесния житейски път на учителката. Макар и да не е имала такива намерения, авторката всъщност е изградила един цялостен обобщен образ на българската жена – учителка. И тази история е разказана така образно, че абстрахирайки се от личността на автора, аз четох текста като роман.

Тук, знам, Ал. Шаханова ще възкликне: „Надя, романът е най-голямото белетристично произведение, със сложен сюжет, типизирани образи, характери в развитие и задължително в него има т. нар. фикция - художествена измислица, чрез която се стига до обобщения, типизиране на събития и герои... Книгата ми не е роман, това са мемоари.”

Но ето и едно друго съвременно тълкувание:

Романът е вид литературен жанр на прозата, в който се разказва и предлага разгърнато историята на главния герой, който участва в специфични, значими, вълнуващи или пък обичайни за него събития.

Да, „С тебешир и молив” с подзаглавие – „Из спомените на една учителка” е точно такъв, романът на аз-а, обхващащ обемен период от време – повече от половин век, описващ разгърнато историята на един човешки живот.

История, започнала от тебешира и молива, и успешно завършена с химикалката и компютъра!

В него главната героиня не е художествена измислица, взета е директно от живота и поставена вътре, в живота, описан в тази книга. Тя е реална, истинска, неподправена– Александрина Шаханова!