В конкурса, организиран от Съюза на свободните писатели в България, взеха участие 97 автори със 158 произведения.
Журито в състав Асен Дипчев, Владимир Луков, Йордан Василев, Лиляна-Цезия Механджиева и Надежда Радева беше затруднено от многото добри поетични и прозаични творби.
Бяха номинирани следните автори, подредени по азбучен ред:
- за поезия - Ангелина Михайлова (София), Диляна Кирова (Бургас), Иван Кьосев (Варна), Мария Маринова (Сандански), Милена Попова (София), Румяна Пелова (Перник), София Милева (Хасково), Станка Николова (Австралия), Таня Варадинова (София) и Татяна Йотова (Айтос).
- за проза - Антония Атанасова (Търговище), Божидара Михалева (Хасково), Диляна Йорданова (София), Евгения Динева (София), Илияна Тошева (Сандански), Магдалена Тодорова (Варна), Мария Атлиман (София), Никоела Иванова (София) и Радка Илчева (Бургас).
Наградени автори и творби:
За поетична творба:
І награда - София Милева "Есен"
ІІ награда - Станка Николова "Есенно"
ІІІ награда - Милена Попова "Песен за есента"
За прозаична творба:
І награда - Антония Атанасова "В гората"
ІІ награда - Божидара Михалева "Черен куфар, пълен с радост"
ІІІ награда - Мария Атлиман "Есен в Копривщица"
Честито на наградените и молим да ни напишат точен адрес, за да получат своята грамота.
Благодарим на всички участници и им желаем здраве, вдъхновение и нови творчески успехи!
Информация: Лиляна-Цезия Механджиева, Председател на Софийския филиал на ССП, София, 11.11. 2021 г.
ЕТО И ТВОРБИТЕ НА НАГРАДЕНИТЕ
ПОЕЗИЯ
Първа награда
София Милева
ЕСЕН
Есен е, а искам да живея.
Есен... а сърцето не издържа.
Става ми дъждовно и студено.
Ставам ветровита, после тъжна.
Слънцето си тръгва наранено.
Думите му стигат до сърцето.
Все по-тъжно става и студено,
„сбогом” и разделят се ръцете.
Искам да живея, но е есен.
Искам, но не мога да съм топла.
Търся малко щастие... Къде си
щастие? На дъното на злото...
Искам да живея, но е есен.
Есен е и всеки си отива.
Любовта е просто тъжна песен –
няма да съм никога щастлива.
Втора награда
Станка Николова
ЕСЕННО
Дали, дали е есента
сезонът на поетите,
когато кестени-слънца
отекват по паветата?
И песенно трептят листа
сред цветните корони
и тихо, тихо дървеса
жълтиците отронват.
Когато лепкави мъгли
в душите ни се стелят
и все по-остро ни боли
за слънчеви къдели.
И се заселва самота
по улици, площади.
Отлитат птичите ята
със лятната ни младост.
Но още блика песента
на неуморните поети…
Не си отива есента
и кестените още светят.
Трета награда
Милена Попова
ПЕСЕН ЗА ЕСЕНТА
През пръстите ми лятото изтича,
със тихи стъпки ходи по брега,
обръща се, през облаци наднича,
отива си за среща с есента.
Намират се, започват танц в житата,
завихрят вятър, музика, листа,
красиви са - тя в своята позлата,
а лятото във своята тъга.
Прегърнати, завихрят валс с листата,
под шепи дъжд танцуват своя танц,
последни птици литват над житата,
самотен славей извисява глас.
Танцуват бавно, тихо си говорят,
утихва всичко, спира се светът,
замират птици, ветрове и хора,
защото лятото се среща с есента.
И бавно лятото нататък продължава,
оставя я да блесне в красота,
отстъпва място на една забрава,
за да се срещне, ново, с пролетта.
ПРОЗА
Първа награда
Антония Атанасова
В ГОРАТА
Вървя бавно по тясна горска пътечка. Тихо е. В утринната мъгла тъмнеят стволовете на огромни дървета. Нощна влага блести върху падналите листа и съсухрени тревички. Изпъната между два бодливи храста, сребърна паяжина трепти в приказна мандала. Остър грак издава присъствието на непозната птица. Гората се събужда от своя нощен сън…
Минавам край мощен бряст с мокра и черна, напукана от старостта, кора. Оголялата му корона кротко се поклаща и приветства студеното мрачно утро. От увиснал клон се откъсва последен лист, завърта се във въздуха и с леко шумолене пада на земята. Дървото въздъхва в горестно сбогуване. И отново тишина.
Изведнъж чувам пропукване и боязливо се оглеждам. Тревогата е напразна - сухо клонче тупва в краката ми… Стигам до малка полянка и притихвам - с крайчеца на окото забелязвам ранобудна катеричка. Слязла на земята, тя стои неподвижно на задни лапки и внимателно ме изучава. Скоро разбира, че не я застрашавам, обръща гръб и започва пъргаво да рови в листата, намира си жълъдче, грабва го, поглежда ме победоносно, люшка пухкава опашка и с грациозни скокове стига до близкия столетен дъб. Със завидна ловкост катеричката се мята върху дънера и изчезва в клоните, отнасяйки сутрешната си закуска.
Тръгвам отново по пътечката. Усещам лек повей с примамлив аромат. Оглеждам се и ускорявам крачка с нетърпеливото любопитство на първооткривател… Най-сетне стигам до дървото, така различно от останалите, и поглеждам нагоре. Там не е останало нито едно листенце, но върху възлестите клончета леко се поклащат сочни зрели ябълки. Вчерашният вятър ги е пощадил… за мен! И ето, на крачка встрани, върху меката кафява шума забелязвам паднала златистожълта ябълка. Галя с поглед лъскавата ̀ѝ повърхност, докосвам я с устни, вдъхвам чудното благоухание. Свидно ми е да отхапя парченце - не искам да разваля изящната ѝ цялост. Търкулвам я внимателно върху къдрав дъбов лист и продължавам да ѝ се наслаждавам. Ябълката – този чуден дар за крепко здраве и любов, символ на мистично познание и лъчезарна красота, но и повод за легендарни войни и раздори…
Чувам зад гърба си нечии крадливи стъпки. Лъхва ме тежка смрад - натрапчива и опасна. Лисица. Притварям очи, усещам я съвсем близо, долавям сумтящото ѝ дишане, но не помръдвам. Тя ме обикаля от всички страни, но не бърза да нападне, оттегля се встрани, застива в ловна поза, наблюдава ме зорко и чака да сгреша. До мене е ябълката, но лисицата не се интересува от нея. Тя иска мен! Жълтите ѝ хищни очи ме дебнат лукаво, а муцуната ѝ алчно потреперва. Стоим дълго втренчени и неподвижни…
Омръзва ми и правя крачка напред. С един скок лисицата се хвърля върху мен и ме затиска с предни лапи. И в същия миг скача нагоре, ужасена от моите бодли...
Тръсвам глава - време е да си вървя. Там някъде, имам друго - човешко съществуване. При тази мисъл лисицата се разтегля, избледнява и бавно потъва в мъглата. Гората също изчезва…
Във въздуха се носи аромат на зрели ябълки.
Втора награда
Божидара Михалева
ЧЕРЕН КУФАР ПЪЛЕН С РАДОСТ
Облачното небе шумно изпускаше едрите капки мокър дъжд. Асфалтът, който до скоро бе нагряван от изгарящите лъчи на лятното слънце, вече бе приел влажния облик на есента.
Свечеряваше се. Улицата беше празна, всички бяха в домовете си, но тогава се появи тя. Жена с шарен чадър. Лицето и не се виждаше добре, но със сигурност не беше на повече от тридесет и пет. С бърза походка се запъти към автобусната спирка, а краят на дългото ѝ палто се носеше зад нея. В едната си ръка държеше шарения чадър, а в другата черен куфар. Външно не изглеждаше да бърза. Седна спокойно и зачака.
Минути по-късно в далечината започнаха да се забелязват светлини от фарове. Дъждът блестеше, а светлината ставаше все по-ярка. Червен автобус спря пред спирката и скри жената с дългото палто. Явно това чакаше.
Чух как шофьорът натиска газта и продължава, но когато автобусът се измести, видях че жената все още е там. Не се беше преместила и със сантиметър. Аз също не бях. Кашонът върху, който стоях вече се бе напоил с вода, но аз бях свикнал. Всяка есен беше такава – мокра и сякаш безкрайна. След нея идваше и зимата. Тогава се опитвах да заспя в зимен сън, но никога не ми се получаваше, гладът беше по-силен от мен. Мислех си, че с времето ще свикна, но никой не може да свикне с такъв живот.
Бях на шейсет и три години, когато изгубих истинския си дом след раздялата с моята Марина. Сега съм на седемдесет и две и съм навсякъде. Дългите улици на града са моят дом от сутрин до вечер. Събуждам се с първите слънчеви лъчи и заспивам с шума на скъпи автомобили, минавайки покрай мене, без дори да ме забележат. Разглезените богаташи, които ги караха, даваха луди пари всеки ден, без дори да се замислят, че те всъщност биха били много по-полезни на хора като мен. Но тя беше различна.
Жената все още стоеше на спирката. Гледах я и точно тогава видях, че и нейните очи бяха насочени към мен. Беше ме забелязала. Старият човек свит между месарницата и бижутерията. Без дори да се замисли се изправи и с големи крачки започна да преминава през локвите. Пресече улицата, продължавайки да дърпа куфара си зад нея. Дъжда вече валеше толкова силно. Едва виждах силуета ѝ, но бях сигурен, че е точно пред мен. Когато спря, издърпа куфара пред себе си. И тогава ми го подаде.
- За вас е! – тихо изрече, гледайки ме в очите.
Все още не знаех дори коя е, не можех да я видя добре. Единственото, което можех да направя е да попитам.
- Познаваме ли се, мила?
- Благодаря ви, за вчера! - изрече само, без да ми отговори.
И веднага се сетих коя всъщност бе тя.
- Вие нямахте почти нищо, но ми дадохте от малкото, което имахте, за да мога да доплатя сметката си в магазина! Сега е мой ред да ви се отплата.
Точно така беше. Не можах да я оставя. Не ѝ достигаше един лев, явно си беше забравила останалите пари вкъщи, но аз имах точно този лев, който игриво подскачаше в джоба ми. И ѝ го дадох. Знаех какво е чувството човек да има нужда, но да няма кой да му помогне.
Приех куфара. Беше тежък.
- Вътре има неща, които биха Ви били от полза, на мен не са ми нужни вече, а Вие бихте ги оценили.
- Как се казваш, добро момиче? – попитах аз.
- Името ми... Името ми е Радост!
Подаде ми шарения си чадър и се обърна. С бърза походка отново премина през дъждовните локви, а дъждът я обви в студената си прегръдка. И изчезна в далечината.
- Благодаря ти... Радост! – единственото, което успях да изрека.
Днес все още стоя на тази същата улица, отново е есен, но този път имам дебело палто и черен куфар пълен с дрехи. Благодарността на Радост!
Трета награда
Мария Атлиман
ЕСЕН В КОПРИВЩИЦА
Лятото не докосва елховата гора, в нея няма сезони. Зелените наметала на стройните й царски стражи хвърлят целогодишна сянка върху китеника от оранжеви иглички. И боровете не са подвластни на жегите, високите им клони, загледани в небето, дори в края на август са свежи. Единствено листата на брезите и тополите, покрай белите коларски пътища, започват да шумят сухо. Проснатите на припек сламеници на отдавна окосените ливади светят в златисто, а по пътеките островчета неестествено дребна трева жълтее насред кафявата, прашна и твърда пръст, по която мравки бързат към нещо свое.
Късно е, за да бъде прекалено горещо. И е прекалено рано, за да бъде истински студено. Денем вой на резачки надвиква кучешкия лай и подрежда дърва за печките, а привечер възрастни жени посрещат кравите.
Притъмнява. Връщат се оловните облаци и застилат плътно небето.
А надеждите? Да, може би - децата. Не живеят вече в Копривщица, идват за мъничко, все през лятото като лястовичките, хвъркат насам-натам. И си отиват.
Да, и гости идват, и чужденци. Дивят се на чардаците, изрисуваните одаи, везаните възглавници с бели дантели, огнищата, трикраките столчета, сребристите менчета и шарените черги. Снимат калдъръмените улици, каруците с усърдни коне, цветните къщи, кичестите дворове, тежките порти и високите дувари.
От посивялото небе започва да вали равномерно, безкрайно. Насъбират се локвички между керемидите. Стари, тъмночервени, заоблени, искрящи от дъжда керемиди върху стари, тъмночервени, прихлупени покриви. Увяхват цветята, само вечнозеленият здравец съживява зеленото си ухание.
Влажно.
Студено.
Вали.
Улиците се смълчават. Дори конски копита върху камъните на калдъръма се чуват все по-рядко. Зад високите дувари цветните къщи затварят дървените клепачи на прозорците си, за да се приготвят за зимен сън.
Отлетели са лястовичките. И чужденците. И гостите. И децата. И внуците.
Остават същите хора да влачат живота си, както винаги.
Вечер пияни мъже се прибират по къщите.
Вали.
Тихо е.
Идва есен...
