Проф. дфн СИМЕОН ЯНЕВ – АТИПИЧНИЯТ ПОЕТ ВЛАДИМИР ЛУКОВ

 І. Цената на самобитността.

Не познавах поезията на Владимир Луков. В потопа от стихосбирки в последните три десетилетия отдавна не храня самочувствието, че като професионален историк и критик познавам тенденциите и имената, които ги представят. Старият изпитан метод да се следи ставащото в младата литература не само чрез една-две дузини имена, лично избрани в литературния поток, но и чрез оценките и препоръките на няколко доверени критици и писатели от собственото им поколение отдавна престана да работи и затова, особено в последното десетилетие, сондажите ми в новото са епизодични и несигурни.

Така попаднах на поезията на Владимир Луков в един том негово избрано за да науча първо, че той не е млад автор, а просто много закъснял. И второ – че е останал непрочетен поне от едната българска култура, тази която символизира официозното, изживяващо се като европейско – модерно

или постмодерно.

Едни кратки библиографски и автобиографични бележки към избраното на Луков под заглавие „Слънчев пояс” (2020) ще трябва да въведа тук, преди да заговоря за поезията му, защото без тях, всичко което искам да кажа за нея, би останало без ориентири и без контекст за разбиране.

Роден през 1949 година, Луков издава първата си книга през 1992 г., когато е вече 43 годишен след много публикации предимно в провинциалния печат. Между 1992 и 2011 той издава осем стихосбирки и впоследствие три на електронен носител. За книгите си и начина им на издаване сам той казва следното: „Автор съм на единадесет поетични книги /.../, три от които са на електронни носители. /.../ Сам подготвям за печат и сам финансирам издаването на книгите си. Не се разпространяват по книжарниците – заради недостиг на средства. Дарявам ги главно на близки и приятели.”

Дотук казаното е достатъчно да обясни почти пълното отсъствие на рецепция на тази поезия, ако не пропуснем да добавим, че през годините Луков е имал съобразителността да изпраща по някой и друг екземпляр от тях на предпочитани от него поети и критици между които Енчо Мутафов, проф. Милена Цанева, Найден Вълчев, Димитър Горсов, проф. Стефан Влахов - Мицов, Константин Еленков, Георги Н. Николов и др. Всички те в отзиви в хаотично разфокусирания ни печат или в лични писма са му споделяли с по-няколко думи впечатленията си и това са единствените рецептивни следи досега на тази поезия. Луков е постъпил предвидливо, като е публикувал в избраното си оценките им в цялото им пъстрило от удовлетворение и възхищение до неразбиране или до пожелания и напътствия...

Тези публикации са и единственото на което мога да стъпя при настоящия опит да прочета тази поезия, останала недокосната от едната българска култура, както би казал проф. Неделчев и възприета като „странна” и „пропуснала строевата си подготовка” от т.н. „казионна”, както ще видим след малко. А към всичко това не е редно да се пропуснат и безусловните признания за нейните качества на висока поезия с някои „направо великолепни стихотворения”, по думите на Енчо Мутафов.

***

В самото начало искам да подчертая две, оказали се, особени обстоятелства за критическата рецепция на Луков. На първо място това че, със самолишаването на книгите си от разпространение, той си спестява похвали и отрицания (или най-тежкото – премълчаване), които още веднъж удължават инкубационния му период, за да се представи пред читателската аудитория като един вече напълно завършен поет.

На второ място – според собствените му признания – именно тогава след първите публикации, Луков преживява един самосъд от духовно естество, който слага отпечатък върху всичко писано и промислено в последното десетилетие, а следователно и върху тази сборна редакция на поезията му, която намираме в „Слънчев пояс”.

Тези две обстоятелства неимоверно затрудняват тълкуването на тази поезия. От една страна наличните частни мнения и случайни отзиви се изграждат върху впечатления само от отделни стихосбирки или печатани цикли без възможност за обобщена преценка, а от друга – това в пълнотата му не бих могъл да да направя и аз в настоящия си опит. Причината е явна – липсват ми стъпалата по които (и в които) се е изграждала, самооглеждала, отрицавала и надграждала тази – предварително нека кажа – неочаквана и стъписваща, както в признанията, така и в мълчанията, поезия.

Един възможен изход от тази безподобна критическа ситуация намирам във възможността първо да представя, пределно сбито съществуващата вече частна рецепция, а чрез нея и в достъпността на въпросната автоантология да пристъпим към обобщения израз на основните принципи на нейната поетика.

И така, ето как виждат в частните си писма или в непрецизирани отзиви,(доколкото засягат само отделни стихосбирки или цикли) първите читатели – критици или поети поезията на Владимир Луков:

Владимир Луков? Поет е... Странни стихотворения, наистина странни, както впрочем са и останалите в подборката... Странни като автора си.” Константин Еленков за цикъл стихотворения, публикувани в антология „Развитие” 2005 г.

Това е поезия от най-висока класа, макар че ще бъде отмината незабелязана... Тя просто показва истинските неща така както го прави Владимир Луков.Стоян Вълев. За стихосбирката „Усамотени стихове” Изд. Литернет, 2006.

Наглед поетичният похват на Владимир Луков изглежда странен, но пък именно това насочва творбите му към съществени внушения./.../Уж за природата, уж за фауната, но дълбоката същина на творбите е един чувствителен барометър за съвремието ни..”Хр. Черняев. в. Пулс, 2008 г.

За Владимир Луков е малко да се каже, че е добър поет. И определението голям поет няма да е достатъчно точно/.../Всъщност Луков е мисловен автор, визионер./.../ Той е поет на провокативната философия, поет, който изследва света пряко човешката същност.” Проф. Стефан Влахов - Мицов. Предговор към македонското издание на „Слънчев пояс” 2016 г.

Уважаеми г-н Луков, здравей поете!/.../ Разбирам едно – че сте поет, а не графоман./.../ Някой стихотворения са направо великолепни!”Проф. Енчо Мутафов в частно писмо за стихосбирката „Безбожни въплъщения”, 1999 г.

Драги Владимир Луков, вие сте истински Поет и философ”Атанас Ванчев дьо Траси в коментар за стихотворения от сайта – svobodenpisatel. org

Правя тази извадка от приложените в автоантологията на Луков критически отзиви и частни впечатления, защото никакъв преразказ на съдържанието им не може да представи както разноречието, така и спонтанната изненада, избухнала в суперлативи или в несъвместими твърдения на достатъчно авторитетни критици и поети.Запазвам за финал на тези рецептивни извадки най-красноречивото и крайно мнение – това на доайена на днешната българска поезия Найден Вълчев. В частно писмо от 31. 03. 2001 г. той пише: „

Владимир Луков ли? Пише много. Разлятата река няма начин да не губи дълбочини. Изглежда е доволен от себе си... Лошо. Пише поривисто, дръзко с нерв. Най-много енергия има в последния дял на книгата му, но да повторя: Гео Милевата енергия иска и Гео Милева направа. Изработка. Търпение. Стил. Школа. Изглежда, че Луков е изкръшкал от строевата подготовка, излъгъл се е , че ще мине без нея...”

Виждаме – старият поет не е изневерил на поетическия си усет, но се е подвел от същото, което навремето попречи на старите поети да припознаят профетичното у Гео Милев и по-късно у Вапцаров: профетичността на тези поети не само в социален смисъл, но преди всичко в поетически.

А иначе наистина у Луков няма школа и е вярно, че поради стечение на обстоятелствата той я е пропуснал „като млад войник строевата подготовка”.

Главната причина, според мен обаче е, че той и тогава в своя принудителен провинциален херметизъм и сега след като е отпечатал вече 11 книги, останали непрочетени от институцията на наградите, както и от прилежащата им трасираща пътя към европейските образци оперативна критика, четен сериозно и без предубеждения, колкото деликатно, толкова и настойчиво започва да внушава на читателите си усещане ... за собствена школа. Още повече, че пак Найден Вълчев пет години след като е въстанал така гневно срещу поетиката на Луков все пак припознавайки й Геомилевска енергия, поривистост и нерв, по повод следващата книга на Луков „Сверка на сетивата” вече безрезервно, направо с възторг от метафоричната поетическа реч пише:„Ще се намери обущар да изработи „обувки слънчеви” за вашите нозе, щом има птици, които да „повдигат похлупака на небето”, щом „светят есенните минзухари”, щом не пресъхва голямата Река на детството...”

Преди да навлезем в поетиката на тази толкова очебийно, самобитна поезия – причината да се схваща от критиците и дори от поетите като „странна” (К.Еленков), „предизвикателна” (Г. Н. Николов), с „провокативна философия”, (Ст. Влахов-Мицов), „странен и същевременно удачен” (М. Узунова), чувствувам се задължен да направя едно лично уточнение. То се отнася до също „странното” мое собствено усещане при първия прочит на поезията на Луков от „Слънчев пояс”.

Докато четях стиховете натрапливо усещах някаква потребност ту тук, ту там, да нанасям дребни поправки в стиха. Например веднъж да направя някоя инверсия и да променя логическото ударение, друг път да добавя някоя или отнема друга сричка за да успокоя ритъма в кръстосаното римуване, трети път спънат в сгрешена ритмична стъпка в ямба или хорея да опитам да я поправя...

Получаваше се винаги нещо уж на пръв поглед по-добро, защото е по правилата, но и винаги се губеше нещо – нещо извън поетическите правила, което пак ме дразнеше. Наистина без поправката стихът ме спъваше като че ли с ученическа несръчност, но пък с нея някак преставаше да бъде себе си.

Най-сетне ми просветна причината – това е поезия на неравноделните тактове. Образно казано някакви 7/8-ми, които за свикналото ухо се чуват като грешка, докато не привикне и не открие неочакваната им красота.

Поезията на Владимир Луков е негова собствена конвенция между класическия и свободния стих. Затова при първия прочит читателят има чувството на разпънат между едното и другото. Но колкото повече навлиза в четенето, толкова повече се отдава на собствения нейн ритъм и метафорика с усета за различно красивото. Силна подкрепа на тия си разсъждения намирам в реакцията на Найден Вълчев един образцов класически поет – когато изригва след прочита на „Сверка на сетивата” в посока диаметрално противоположна на онази, в която е бил при първия прочит на стиховете на Луков. Така си и обяснявам несвойствените за неизвестен поет суперлативи на сериозни критици и поети, цитирани по-горе.

Не ми остава нищо друго след натрупванията на интуитивното – собствени и на дузина професионални ценители – да се опитам да навляза в територията на необичайното „странно”, което така рисково е заявило себе си, ако не като собствена школа, то със сигурност като своя поетика.

Наистина докосването до поезията на Луков събужда усещането за ярка самобитност. Веднъж то се изразява в съпротивление, втори път (и най-често) се възприема като странност, докато един следващ път светва ослепително в стихове като например следните, взети наслуки:

 

В разкоша на момче заспивам

между съзвездия и страсти...

В сън търся теб неукротима,

гореща, многолика радост...

 

Дали живееш в друго време –

когато си несподелена?...

Или празнуваш съвършенство

сред детски мисли, неродени!

 

С езици огнени ме парят

в гърдите страсти нажежени...

И пак приличам на рибаря

без улов в тънката си мрежа.

 

Но знам, че истина такава

диша в мен – и в теб живее, -

че ти си многолика Радост...

Ти, дето и в старика пееш...

                                                      „Друга възраст”

 

И така – изправени сме пред атипичен поет, който до зряла възраст е писал и печатал поезия предимно в провинциалния печат, без да приеме унизителния, но неизбежен път да се нареди в колоната на чакащите пред вратата на вездесъщата библиотека на някогашното младежко издателство „Смяна”. Затова пък залпово в годините между 1992 и 2011 отпечатва единадесет книги за които също не търси издател и разпространител, а го прави самолично, обръщайки се само към избрани от него авторитети в качеството им на лична консултанти. За да се закръгли неговата атипичност е важно и да се знае, че той е завършил средното си образование в провинциално училище за трудови резерви, че никога не се е изправял за рецитал в аудитория 272, че задочно е завършил география и никога не е представял книга, в което и да било издателство. Тази твърде рядка, (ако ли не и само лична) практика в годините на социализма определено се е оказала ползотворна за пътя и съхранението му на самобитен поет.

Казвам това, защото сега битуващото убеждение, че институцията на наградите е достатъчна и способна да съгражда реална йерархия на стойностите в литературата все по-видимо навлиза в инфлационен период. Повод за това ми дава случаят Луков, влязъл в ерата на „свободата на словото” като автономен поет, достатъчно отстранен както от постмодерно-модерната, така и от казионната днешни литератури, което ще се опитам да потвърдя и чрез следващия анализ.

 

ІІ. Поетиката на странността

Някъде по средата на своя „Слънчев пояс” Луков е поместил едно стихотворение, което ако да би имал практиката да работи с редактори и критици, неминуемо би се озовало в ролята на въвеждащо. Това е стихотворението „Молитва”, което независимо от присъствието на още две със същото заглавие в книгата, не може да бъде заменено нито с тях, нито с което и да било друго. След многократните прочити на целия текст осъзнах това стихотворение като идеен център не само на сбирката, а и на цялата поезия на Луков и същевременно като образец на така странната му поетика, подчертана едва ли не като екзотика от ерудитите, които вече цитирах.

Молитва

О, Боже мой, прости на тази птица,

която ме спохожда само вечер...

И гледа през прозореца ми вече

с очи безумни, но с душа - Денница,

която предвещава слънчев Изгрев...

И светлина от Светлина обилна...

И свобода от Свобода безмерна...

И обич от Любов – любвеобилна...

И Вяра със една добра Надежда...

...

О, Боже мой, прости на тази птица -

че аз съм тази птица неразумна...

 

Това е най-категоричната и убедителна репрезентация на централната фигура в поезията на Луков – неговият лирически двойник. Може би директността на този речитатив внушава неуместен дидактизъм с рудименти на исконнен наивизъм... Ако приемем за вярно едно такова възможно тълкуване чака ни пълно разминаване с действителния заряд на поезията на Луков.

Защото мерите на тая поезия са отвъд социалните реалности. Човекът е повдигнат на степен за да намери себе си в непреходността на природното и космичното. Как?

Директният отговор е: в своеобразието на поетиката на „Слънчевия пояс”.

***

Съществената страна на поетиката на Луков (у никой друг съвременен поет така подчертана), е умението и лапидарно, и пространно да свързва асоциативно психичните състояния с природното до степен, да направи природата четец на душата. Понякога това се постига с един-единствен светкавичен щрих, с едно действие, с минимум думи, за да се разгъне в паралел пластично-природното като огледало на психичното.

Сребреят тревите... И вече е време

В мислите мои сега за коситба...

 

Косата е остра. Свисти отривисто

Откос от лъчи... И падат мъниста...

 

Ято скорци върху живия плет

Кацва смълчано и гледа смълчано...

 

Очакван съм аз?...Да! Вечно последен

Спирам в тревите хода на времето.

                                                              „Вечно последен”

На друго място психичното състояние въобще не е маркирано за да се разпознае в разгула и пищността на асоцираща близост с архаично-народностното, във въртоп от представи, чиято динамичност не изтърпява дори препинателни знаци:

Сняг трупа вали и натрупва

Приказка бяла в бяла снежинка

Бяло поле във бели стихове.

..............................................

Ангели бели в бяло се любят

В бяло було мома забулват

Юнак проплаква в пелена бяла

                                                       „Бяла приказка”

 

Не само приказка, но като в приказка несъвместимото съгражда съвместимост, за да се подреди самото битие в хармонична рапсодия, където певецът се топи в песента си до пълно изчезване. Това е другата крайна точка в тази поетика на отрицание на постмодерността като ребус и абракадабра, което съвсем не означава, че тази поетика е чужда както на модерността изобщо, така и на постгмодерното.

Стиховете на Луков – точно обратното – работят в една конвенция на чист лиризъм и пределна яснота на смисъла от които не произтича нито наивност, нито елементаризъм. Главното в тази конвенция е едно уникално, безгранично, всестранно и постоянно осезание на света като цялост.

За Луков няма земя и небе, няма космос и битие, няма предмет и обект.

Има Душа.

Такова тотално одухотворяване на света българската поезия не познава. Тук вече не става въпрос за похват, а за подход. Това собствено е и откритието на Луков – най-същностното в таланта му. Неговият лирически герой не се самопреживява в природата; той се отъждествява с нея. Когато си намигва със слънцето, когато танцува с рътлината, когато прегръща плачещото си дете, току-що счупило разделящия ги прозорец, това е тържество на единението с природното и космичното.

Всичко е Душа и постигнато в този смисъл то добива нов категориален статут – статут на Субект. Субектите в поезията на Луков са съвършеното състояние на света, в който всичко е едновременно близко и далечно, вътрешно и външно и винаги живо.

Ето химна на това разбиране-осезаване на света:

 

Пътна карта е само Небето

И само Звездите – пътни знаци

Верен сподвижник е само Сърцето

Разумът само точен компас е

 

Всичко друго е Слънчев пояс

В него всеволен цъфти Животът

Тук Любовта е самият Господ

И смърт за смъртта е пламенна Обич.

 

Озадачаващото на пръв поглед означаване на обекти и състояния с главни букви е графичният израз на категориалното им преживяване-осмисляне, превърнато в принцип на поетиката на Луков. То ще ни изненадва и съпътства в цялата книга. Тук е снета в космическа рамка космогонията на човешкостта и са степенувани ценностите, каквито са или каквито трябва да бъдат. Стремежът към крайна синтетичност е намерил израз в пределна образност.

Но нека след химна преминем към онази поезия на всекидневието, която представляват огромната част от текстовете на Луков в „Слънчевия пояс”, защото именно тя е която в постъпателността си натрупва състоятелността на химничното.

Природата във всичките си проявления, видяна като обект и озвучена като субект е плътта на тази поезия и това се вижда дори от беглия пробег през съдържанието на сборника.

Ето как изглежда едно безразборно загребване на заглавия от съдържанието на „Слънчев пояс”: Дъждът, Селски път, Ручей, Река, Ридове, Снегът, Пъртина, Слънчево... Но и Представа, Раздяла, Борба,Любов, Подмамване, Исторично, Душа....

Всичко, което е естествено да си помислим за така означената с тия заглавия поезия, при такъв бърз и случаен допир до нея: рустикално, пейзажно, битийно, локално, в някаква степен анахронично и всички други и подобните им ще бъдат обаче по-скоро неточни, ако не направо неверни. Ще ни потрябват вероятно цели страници за да се означат разминаванията, между очаквано и реално във възприемането, което не значи разминаване между заглавие и смисъл на текста.

Точно обратното е определящото при Луков: заглавията най-често макар и еднословни са есенцията на стихотворението. Нещо повече те доста често са така смислово натоварени, както отговорът на загадката в жанра на гатанката – трябва да се върнеш към заглавието за да осмислиш съдържанието.

Но зад предметното – природно или духовното-човешко дали в сюжет или размишление, в афоризъм или в описание светът присъства като цялост, надмогвайки пространството и времето, без това да изглежда фрапантно и фантасмагорично.

Стихотворенията на Луков са образец на органично цяло в смисъл, че посланието се носи неразкъсваемо само от цялото и нито една част от него и не дори и поантата не могат да го представят в цялост. Да се илюстрира тази цялост е невъзможно в цитат и това е напълно в съответствие с концепцията, която бе формулирана по-горе.

 

Хълмът облича нова премяна...

И се разстила под Слънцето весел.

Два заека диви тук се надбягват.

И зрител им трябва. И аз ги гледам.

 

Не няма лисица зад тях или вълк.

А и аз на ловец едва ли приличам.

На барут не мириша, не дъхтя и на смърт;

в синя риза обветрен – синевата обичам.

Тия зайци – разбира се – бягат от страх,

макар и да няма от кого да се плашат.

Те знаят това и аз зная това –

че в бяг ги отбягва страхът им тъй страшен.

 

Затуй и Слънцето – гледа тъй весело.

И ми намига. И аз му смигам.

Даже тревата узнава тъй лесно,

че всеки живота си самопостига...

                                                                   „Случка”

Същият сюжет в други измерения намираме и в друго стихотворение на Луков „Гонка”, което в крайната си материалност е изведено в крайна абстрактност без това да се отрази на пластичността на изображението:

Как лети само, как лети

този гладен лисугер

с реактивна опашка

и докосва с муцуна

оритмения дъх

с непорочната плът

на сърцатия заек.

И от тази крайна предметност на света какъвто е -възхитителен дори във вечното превръщение на смъртта на едното, захранваща живота на другото до крайната абстракция на съзнанието, покорено от всевластността на закона справедлив в несправедливостта си:

 

Като мисъл след чувство...

На живот и на смърт

Тази гонка безсмъртна като сън продължава

за душата, която обладава мига

и залага живот за живот в замяна...

 

Позволявам си това обилно цитиране, защото нищо по-добре от цитата не илюстрира високата пластика, която е постигнал Луков оразличавайки дори два еднакви сюжета. Не богат, а неизчерпаем на поетически ситуации, загребани не от прашните рафтове на библиотеките и сайтовете, а от безпределността на битието, в което поетът е прониквал от най-горните до най-ниските му пластове, Луков в поезията надмогва саморефлексията в един обобщен образ на човека с мисия – Поета.

Това е Поета – мембрана с простата мисия да озвучи невидимото, защото както го е казал събратът „значителното е край нас, размесено с подробности” и даже, добавя Луков: поместено в подробността. Поради това няма нищо, което да не е достойно за поезия от пределно предметното до необятното: бухалът, гълъбът, врабчетата, дрянът, вишната до океана, пътят, творецът и разбира се, Слънцето – най-всеобхватната метафора.

Слънцето е специална тема в тази поезия.

Неговата поетическа функция е сравнима само с функцията му във Вселената. Метафорите на светлината, олицетворена в много разновидности са неизброими у Луков и това е забелязано и в най-ранната му рецепция. Слънце... Светлината у Луков избликва буквално почти във всяко стихотворение, излъчена от Светулката до Слънцето. Тя е във всяка точка на пространството и времето. Тя избликва от всичко и е над, под, във, върху, въпреки и независимо от когато и където, а само Е – обемащо съм, си, сме, сте – самата екзистенция във всичките й посоки и форми.

Общ закон на тази поетика е, както вече посочих, да превръща всички обекти в субекти. Първото следствие на тази всепозволеност е одушевяването и ословесяването на всичко, мислимо за мъртво.

Ето пример как се превръща в поезия един дървесен вид:

 

Долът е за жилави дървета...

Другите на мъка оцеляват.

Аз така си пея, но не смея

ничий права да накърнявам.

 

Мястото е повече от място.

Сам не знаеш как ще те споходи.

Имаш много начини за бягство,

Но един е да се превъзмогнеш.

 

Но и той е тайнство непознато –

как да си на себе си противник,

ако че отвън кипи борбата

с другите за слънчевия изблик!

 

А и тука – кой се оправдава!?

Можеш ли изобщо да не бъдеш!

Рано цъфвам – късно плододавам...

Дрян съм аз по божия премъдрост.

                                                                                                       „Дрянът“

Както се вижда, поезията на Владимир Луков е многоглас разговор между безсловесното и Човека и дори между Природата и Човека. Неговите лирически обекти постоянно са въздигани в качество на субекти. Поради това в късите лирически форми заглавието поема изключително важна – ключова – функция. То маркира вторият събеседник в предстоящия диалог, обикновено в ролята на първи.

Луков може да си потърси патента за две никога така директно не разработвани философски мотиви в българската поезия. Това са мотивите на Безкрая и Светлината. Посветил им е главната роля в цялата своя поезия.

Това е поет, който притежава дарбата в едно кратко стихотворение да разширява до безкрайност пространството и същевременно в един следващ стих да го фиксира в точка, както и светлината: „Една светулка във тъмата/ - Дом на всички светлини.”

Рискувам да изпадна в многословие ако започна да обяснявам какви са обектите на неговото поетическо вдъхновение, но затова пък за краткост ето началото и края на едно – би могло да бъде което и да е стихотворение:

 

Извечно в Небето се разпорежда...

Премрежва мигли и мисли замрежва.

Пробожда с остри иглици целебни

Душите ни болни, душите ни – бездни.

...

И болката става отчайващо сладка...

А уж – зад прозореца – аз съм човекът

с това, че не пада напразно ръмежът...

 

Смисълът на всички тези невероятни игри на въображението е крайната цел на поета Луков – да се обясни Човекът в мащабите на пространството на макрото и микрото с безмерността на душата като вселена и бездна.

След като бях прочел прилежно цялата книга, (а някои стихотворения повторно и потретно) със смесени чувства, пристъпих към работа по начина по който съм го правил безброй пъти. Приготвих за удобство литературоведските си инструменти, отбелязвайки какво непременно трябва да проследя: видът лирика, образната структура, поетиката...

 

Има един критически трик, който много често съм ползвал в практиката си и който не ме е подвеждал при анализа на един или друг поет. Той изисква след неколкократните прочити на това, което ще се анализира да се избере стихотворение, което в предполагаемо най-висока степен се явява представително за разглежданата поезия. Целта е чрез него възможно ясно и кратко да се извлекат специфичните белези на въпросната поезия. Не без колебания, поради примамливите възможности за няколко други напълно равностойни решения се спрях на стихотворението „Образ”. Ето го: емблематично за образното изграждане на поезията на Луков, с ясна тематична определеност и послание и за удобство – кратко:

 

С дърва на гръб,

с вързоп тъй тежък,

че пътят се огъва чак

и лъкатуши неуверен –

черен – долу, в сух овраг...

 

Долавя: Някой друг го следва...

И Той го следва – с гръб и с врат,

превити като хълм...

                                      И гледа

в нозете си как в пръст и в прах

змия просъскваща преследва

безкрая...

                               А и как Безкраят

изписва със един замах

до съвършеност и омая

змийския си вечен знак...

 

Едва завършил преписа, започвам да разбирам, че целият инструментариум в съзнанието ми избледнява в лапидарността на общото внушение и сепващата внезапност на каскадно сменящите се представи сред които като прогорен изпъква математическият знак на безкрайността, олицетворен в змийското си тяло.

Тук е запечатано всичко за което чрез цялата книга исках да говоря: поетиката й, образността, символите – тъй релефни „на човека, прегърбен върху изнемогващия път с товара (от знания), на змията (вечната изкусителка и вещателка), очертаваща с един замах знака на безкрайността в змийското си тяло и внушаваното послание (до съвършеност и омая)” убийствено и неустоимо. На пътя – отвеждащ и мамещ към към непостижимата си цел. Това, което в многотомните речници на символите и митовете е описано и определено на десетки страници, тук е предоставено на съзнанието (и подсъзнанието едновременно) в един символен образ, разбуждащ множество асоциации...

В тези петнайсетина стиха в картина и образ е събрано цялото пространство от пределно конкретното до пределно абстрактното, и от пределно простото до пределно сложното. Всяка асоциация тук е начало на снопове асоциации в зависимост от този, който чете.

***

Започнах тия бележки с признанието, че не познавах нищо от поезията на Владимир Луков. Завършвайки ги трябва да призная, че в тягостните и тревожни дни на първата от световните карантини, в период на прехода на човечеството от страстите на властта към безстрастната власт на технологиите, открих един от най-интересните днешни български поети.

Без да е преминал през люпилните на курсовете по творчески писания, без да е стажувал сред тайните на социалистическия реализъм с неговата партийност и исторически оптимизъм, далеч от мъдростите на пред и постмодернизмите, чужд на монизма на идеологията след края на историята, както и на възродената след нейната смърт многополюсност на света, в десетилетията на едното и другото, той е създавал една поезия от която се събужда умът на читателя, избистря се неговия поглед, зачева се вяра (макар и колкото синапеното зърно) в опустошеното му от апокалиптичните пристъпи на страха негово сърце. Не бих казал, че всички стихотворения от солидния том на „Слънчев пояс” са равностойни в отстояването на описания нов поетически почерк, но съвсем категорично може да се твърди, че всички те са част от една самобитна и зряла поезия на един завършен поет.

Да. Тук не ни се предлага готов смисъл и евентуална поука, нито се внушава определено настроение с покана за съпреживяност. Тук се създават и предизвикат асоциациите, задейства се едновременно ума и сетивното, а дали не и дълбинното ни предсетивно познание.

След всичко казано дотук в този далеч не пълен анализ на една непрочетена част от българската съвременна поезия, вярвам, че тя би могла да заеме мястото си като част от поезията на поетите от тъй нареченото следаприлско поколение като едно от безспорно ярките й постижение... Понятието „следаприлско” употребявам тук условно за да обознача най-определено автори родени през петото десетилетие на ХХ век и реализирани се от 70-те включително до първото на новия век. Така до имената на Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Калин Донков, Георги Константинов, Борис Христов, Ивайло Балабанов, Иван Вълев, Петър Анастасов, Таньо Клисуров, Калина Ковачева, Паруш Парушев и другите родени в десетилетието между 1940 – 1950, трябва да направим място и за Владимир Луков – ярък в различността си поет.

Симеон Янев

 https://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-…/1004-simeon-yanev

http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov