ПОЕТИЧНАТА КНИГА НА МАКЕДОНСКИЯ ПОЕТ РАДЕ СИЛЯН „БАКНЕЖОТ НА СУДБИНАТА“ НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

Преводът на книгата

и предговорът в нея е на българския поет и писател Владимир Луков.

Изданието е на ИК „Пропелер“, София, 2019 г.

Книгата съдържа осем раздела със стихотворения, чиято поетика (като откровение на истината) надхвърля екзистенциалните измерения (с географските и с времевите пространства) на македонската трагична съдба.

В изминалите три десетилетия двадесет и шест книги на Раде Силян са преведени на английски, италиански, турски, полски, руски, сръбски, словенски, румънски, латински, албански, гръцки, молдовски, български, черногорски, босненски и унгарски език.

Ето и Предговора в нея на Владимир Луков.

 

 

ЦЕЛУНАТИЯТ ОТ СЪДБАТА РАДЕ СИЛЯН

Всички ние като личности сме целунати от Съдбата.

С различни по характер и нагласи нейни целувки.

Затова сме и различни.

Затова се и отличаваме едни от други – и като личности със свои творчески дарби, призвания, мисии и автентични творби и дела,

и като народи с типично свои (неусвоими от други народи и непреносими от едни геогрфски ареали към други) народностни стилове и майсторства на товорчество.

В ежедневието ни обаче, когато някой каже за някого, че е целунат от съдбата, повърхностното ни съзнание обикновено си представя, че тя, „майка за едни, мащеха за други“, е изсипала рога на изобилието си върху него и че го е дарила със щастие на Земята.

Уви!

Дълбинният поетически поглед на именития македонски поет Раде Силян, познат като такъв във високите духовни простори на всички Балкански и на множество други европейски държави – включително и във високите духовни постори на България (с автентичните си поетически книги на македонски език, а също и с преведените негови поетически книги и творби на български език), ни показва в съвършена поетическа гледка, че

Боледуваща следа оставя

Внезапната целувка на съдбата                (Целувката на съдбата)

Във всеки един от нас.

И че дареното ни от Съдбата щастие на Земята се оказва винаги с „боледуваща следа“ в сърцата ни; оказва се с повратни, с непредвидими и с дадени ни сякаш за наш личен урок духовни последици.

Впрочем, и в предходната поетическа книга на Раде Силян „Зло време“ в мой превод на български език (Изд. „Богианна“, София, 2014 г.) Поетът провижда все същото като отреденана ни от Провидението наша лична съдба.

С небето сияйно

Искаш-не искаш

В съдбовен миг ще се разминеш             (Ходене по ръба на живота)

Към същото това сияйно Небе Поетът у Раде Силян отправя погледа ни и в настоящата своя поетична книга, но вече с други поетически средства и с други свои дълбинни открития и разкрития пред нас, адресатите на неговата поезия. Ясно се вижда, че това е така във все същото негово едноименно стихотворение „Целувката на съдбата“. Вижда се по-специално в следните два ясни и сияйни като самото сияйно Небе стихове:

В окото синьо

Небе невидимо

Какъв парадокс! – да виждаме в „В окото синьо / Небе невидимо“!

Явно Поетът у Раде Силян е целунат като никой друг поет или всъщност като малцина световни поети, художници, писатели, музиканти, философи и други творци от Съдбата и с такава нейна целувка – да вижда и да показва в съвършена поетическа гледка невидимото наше духовно Небе.

В древността Сократ и Платон са го виждали.

Платон в своите „Диалози“ опитва или по-скоро е опитал чрез Сократ да ни го покаже общо взето така: Както като видимо Небе за водните обитатели се явява нивото на Световния океан (над което се разпростира друго Небе, въздушното, така и над синьото наше видимо за всички нас Небе (или „В окото синьо“ на Раде Силян) има друго наше Небе, „невидимо“ за повечето от нас. Ала и видимо именно като „Небе невидимо“ за малцина от нас, за целунатите от Съдбата да го виждат – за Сократ, за Платон, за библейските пророци, за светите християнски апостоли, за поетите и художниците на Ренесанса, за Раде Силян... Както и за малцина от водните обитатели вероятно е „видимо“ „невидимото“ за тях наше синьо Небе.

Но какво е това наше „Небе невидимо“ „В окото синьо“?

Древните гърци (на своя ред Сократ и Платон) са го наричали Ефир – Небе, в което се губят върховете на Олимп. И са опитвали да ни го покажат в представата си с това, че то е населявано от богове, че е свят на идеите (Платон) и на раждащите се чрез тях „златни образци“ на всичко видимо, вторично, което се ражда, размножава и съществува преходно на Земята. Не са успели обаче да ни го покажат така осезателно както Поетът у Раде Силян ни го показва поетически в следните два ясни и сияйни стиха от същото негово едноименно стихотворение „Целувката на съдбата“:

Утроба буйна

Свила и коприва

Да, такова именно е невидимото наше духовно Небе. Нежно е като коприна, но и жари като коприва (на голо и на оголено, отвътре!). А това е така, защото в неговата „Утроба буйна“ – недостъпна за никого („С небето сияйно / Искаш-не искаш / В съдбовен миг ще се разминеш”) – зачева и се развива като Зародиш... и расте като буен Пеленак... и се ражда из от нея като Младенец самият Живот, самият наш Бог (обитаващ „в непристъпна светлина“ - св. ап. Павел; „Раждащ постоянно Сина, а в Него и всичко друго видимо и невидимо.“- Майстер Екхарт), у Когото всички ние до един като родени из от Него живи Личности си имаме свои лични върхове за изкачване; свои лични призвания, свои мисии за изпълнение, свои цели за постигане; своя лична, своя народностна и своя общочовешка екзистенция. Затова и:

Последните върхари на живота

Толкова по-трудно се изкачват

Колкото по-лесно в нас дълбае

Свределът изострен на годините

Ето го и цялото (кратко, ясно и сияйно като поетическа гледка за адресатите на Раде Силяновата поезия) стихотворение.

 

ЦЕЛУВКАТА НА СЪДБАТА

 

Боледуваща следа оставя

Внезапната целувка на съдбата

 

В окото синьо

Небе невидимо

 

Утроба буйна

Свила и коприва

 

Последните върхари на живота

Толкова по-трудно се изкачват

Колкото по-лесно в нас дълбае

Свределът изострен на годините

 

Показвам го тук цялото стихотворение, за да види българският читател от една страна, че отделните стихове в него (както и в другите стихотворения на Поета) висят някак напълно свободно и безтегловно именно като същински зародиши в утробата на същото това наше невидимо Небе (и то така, парадоксално, сякаш нямат нищо общо помежду си),

а от друга страна (чрез дешифрирането им, което опитах да направя в своя прочит на стихотворението) да види,

че всички стихове в него поотделно и заедно формират единната му духовна цялостност. В това и всъщност се състои поетическият майсторлък на Раде Силян.

Поезията му всъщност е не само живо и съкровено откровение на Истината в художествени образи, метафори, алюзии, сравнения и други поетически средства, но е и жив негов личностен стил и характер на поетическо творчество.

При това като всеки голям и истински поет Раде Силян е целунат от Съдбата и с такава една, бих казал, жареща и изгаряща го целувка, че и да е истински Син на своя си македонски народ,

и да е истински носител и изразител на македонските народностни стилове и майсторства на песенно творчество.

Да, такава е истината за статуса на Раде Силян като именит македонски поет.

Разбира се, всички ние като български читатели може и да възразим, а и винаги като българи сме постановявали и утвърждавали, че македонските народностни стилове и майсторства на песенно творчество са български – точно така, както са и типично български добруджанските и тракийските стилове и майсторства на песенно творчество (и да влезем по този въпрос с „нашите братя македонци“ – Хр. Ботев – в безконечен спор). Ала и не бива да си затваряме очите пред Истината (жив Бог и жив човек едновременно - Н. Бердяев), че нито отделни хора или общности от тракийците, нито отделни хора или общности от добруджанците са изразявали (както това е ставало и става все още най-вече у днешните вардарски македонци) своевременна, а с това и исторически развиваща се (у „някои македонци“ още във времето на П. Р. Славейков – по свидетелство на самия Славейков) вътрешна своя убеденост за това, че са отделни етнически и народностни общности (извън българската) или че са представители на отделен балкански – съответно – добруджански или тракийски народ. Именно в този смисъл Раде Силян – и като човек свободно самоопределящ се като македонец, и като Поет-изразител на македонските стилове и майсторства на песенно творчество – е истински Син на своя си македонски народ. И именно така той е целунат – и като личност-македонец, и като „македонски народ“ в себе си („Достоевски е „народът“...“ - Н. Бердяев) с жареща и с изгаряща го целувка на Съдбата.

Впрочем, онези от българските читатели-адресати на поезията на Раде Силян, които прочетат непредубедено и с добра воля тази негова поетична книга, няма как да не забележат, че почти всички стихотворения в нея са и представляват завинаги незаличими, а и завинаги неизлечими „боледуващи следи“ у самия Поет като македонец.

При това тези „боледуващи следи“ у Поета са такива, че ни повеждат и ни извеждат от личните му (и така и нас самите като негови читатели – от личните ни) несъзнавани дълбини и съдбини към колективните ни (осъзнавани вече от нас чрез Поета у Раде Силян) наши народностни и наши общочовешки дълбини и съдбини.

Всъщност, винаги с лична, с народностна и с общочовешка значимост е откровението на Истината в Поезията на кой да е истински Поет (с главна буква).

Такава значимост излъчва и откровението на Истината в поезията на Раде Силян.

Вижда се това още в първия раздел на тази негова стихосбирка под заглавие „Съдба“, включващ не случайно само едно единствено стихотворение.

Ето го и него, цялото:

 

НЯКОЙ НА ВРАТАТА ХЛОПА

 

В тъмни нощи

Хлопа дълго

На вратата

Някой

 

Залутан пътник ли е той

Или човек от други свят

 

С рога извити на главата

С очи на змии устрелени

 

И млечни зъби има

И уши наострени

 

Краде сънят ми той

Отвъд прокобна доба

 

Това е Македонец нов

От сянката си бягащ

Ще каже видимото

Явно

 

Няма да дешифрирам в своя си прочит стих по стих това стихотворение на Поета у Раде Силян, защото всеки от нас, читателите-адресати на неговата поезия може да стори това и да направи в себе си свои лични открития – дълбинната поетика на стихотворението предполага това. Но ще кажа като целунат по своему от Съдбата на човек да прочете и да преведе същото стихотворение на български, че и в моите лични, или че и в нашите лични и поради това – и български, и европейски, и общочовешки „...тъмни нощи / Хлопа дълго / На вратата / Някой...

Краде сънят ми той...

И този „Някой“ – както го виждам чрез Поета у Раде Силян – е не само „Македонец нов“, но е и Българин нов, и Европеец нов...

От сянката си бягащ...

Включително в психологическия смисъл на думата „сянка“, въведен от К. Г. Юнг... Може би... глобализатор някакъв... Или глобализиращ се човек... Или многонационален хибрид някакъв... Пръкнал се като европеец нов... От „сексуалния ефект“ на Европейската образователна програма „Еразъм“, например... Човек бягащ от народностния си корен... И така – от себе си, от собственото си духовно лоно, от сърцето и душата си... Кога спонтанно... Кога преднамерено – по организирана политическа и социална програма... Това ни казва и това ни показва „...видимото / Явно“ у Раде Силян... Показва го всъщност самото ставащо в нас и пред нас... В него именно се явява този „нов човек“... Някакъв... Но такъв – „С рога извити на главата / С очи на змии устрелени / И млечни зъби има / И уши наострени“... И се размножава като такъв... А такъв със сигурност е по-скоро „външният човек в нас“– св. ап. Павел.... Социалният, „умният“, който тук, на Земята си има свои интереси и преследва „своя цел“ със свой „нов метод“ - да се въплъти „в душата на някоя стокилограмова търговка“ (Достоевски, „Братя Карамазови“, „Дяволът. Кошмарът на Иван Фьодорович“). Човек, бягащ явно, според Раде Силян, не само „от сянката си“, но и от всичко свое личностно-свято, от всичко свое народностно-свято и от всичко свое общочовешко-свято... От всичко наше съкровено!

Обаче, като в огледало за обратно виждане можем да видим в стихотворението на Раде Силян и обратното, което вече е спасително за „вътрешния човек в нас“ (св. ап. Павел). Слънчевият – според мен. Тоест, да видим от нашето личностно общочовешко свято („Бог в душата е Разум в разума; в мен като мен е!“ - Екхарт; „А ти, боже на разумът... ти що си в мене, боже – мен в сърцето и в душата.“ - Хр. Ботев) – та, да видим именно от нашето личностно общочовешко свято (както вижда Хр. Ботев, както вижда и Раде Силян) и личностното ни народностно свято, а също и личностното ни свято в нас самите. Защото „Народът е личност с главна буква“ - Платон. Защото „Сърцето на народа е сърце на мъдреца.“ - Лао Дз. И защото „...ръка си кой ще турне / на туй сърце, дето страда? /... в отзив на плач из народа.“ - Хр. Ботев („Към брата си“). Както страда и както всъщност оставя „боледуваща следа“ след себе си и сърцето на македонския народ у самия Раде Силян. Затова именно не в кои да е, а в неговите лични „...тъмни нощи / Хлопа дълго / На вратата / Някой“...

И така – у нас самите като неговите читатели.

Всъщност, в тази стихосбирка на Раде Силян, а също и в другите негови поетични книги се вижда съвсем открито и осезателно, че той като Поет и творец е напълно самосъзнателен за това, което иначе в прав текст казва за себе си известният испански философ и есеист Хосе Ортега-и-Гасет, а именно това:

Добре зная, че дълбоко в най-скритите кътчета на моя аз, в работните подземия на сърцето и на костния ми мозък, всичко достигащо до мен от света се пречупва и добива испанска форма... Това съм аз – копие, свистящо във въздуха, тласнато от вековните мишци на моя народ... Всеки от нас е плод на начален тласък, получен от кръвта, а нашият живот разкрива, разгръща, проявява заложбите на народа, който ни е родил...“

И Раде Силян като македонски Поет, целунат от Съдбата с жареща и с изгаряща го целувка, не само добре знае това, но и гениално ни показва и разкрива същото в поезията си. Затова и всяко негово стихотворение в тази негова стихосбирка по същия начин – от личностното към македонското и от там към общочовешкото-свято у нас (както и обратно) – е македонско „копие“, оставящо след себе си не само с незаличима и неизлечима македонска „боледуваща следа“, но и трасиращо в летежа пред себе си огнена македонска„следа“.

Пророкувана следа.

Включително и за всички нас като представители на кой да е европейски народ.

С особена огнена сила е тази пророкувана следа в раздела на стихосбирката „Спомени“, включващ десет стихотворения, в чиито заглавия и съдържания присъства в поетически вид детството като наша човешка възраст, осъвместяваща парадоксално в нас миналото, сегашното и бъдното в най-чист, в най-неосквернен вид. Казвам „парадоксално“, защото и трите състояния на времето, вместващи се едно в друго в нас, хем имат всичко общо по между си (в делата, които вършим и творим), хем нямат нищо общо помежду си в нас и в делата, които вършим и творим. Разкрива се този парадокс в думите на Спасителя, изказани според св. Йоан (4:38): „Аз ви изпратих да жънете онова, за което вие не сте се трудили; други се трудиха, а вие влязохте в техния труд.“. И Поетът у Раде Силян, имайки сякаш в себе си винаги наум този парадокс (в който всъщност и по същност пребивават в свято единство Бог, Народ и Личност), не само прави поетически открития за състоянието или по скоро за отношението ни към святото и съкровеното у нас (личностно, народностно и общочовешко), но и съответни пророкувания за него.

Ето един пример:

Децата без идеали

Със стръвни ръце

В менгеме стегнати

 

Със заключени уста

На каруца от лъжи

Се тътрят след нас

Сами                                                          (Децата без идеали)

Или казано в контекста на изреченото от Спасителя – „Децата без идеали“ „В менгеме стегнати“ не могат и/или не искат да влязат в нашия труд (в труда на предходниците си) и да бъдат така, заедно с нас (с предходниците си, с дедите си), Народ в себе си със свое име, да бъдат заедно с предходниците си „...личност с главна буква“ (Платон). Да бъдат Народ, който именно и само в руслото на казаното ни от Спасителя (може да) твори и (да) утвърждава в себе си свои собствени и присъщи единствено нему стилове и майсторства на творчество. Такива стилове и майсторства на творчество, които правят например македонската народна песен отличима и различима именно като Македонска песен в цялостното многообразно песенно творчество на човечеството.

Вместо това обаче, вместо да са влезли в творческия труд на своите предходници – в труда, който (в своята вътрешна приемственост от поколение към поколение) ни прави в историята и в културата на човечеството съответни живи и безсмъртни Народи – „Аз в твоето безсмъртие ще живея!“ - Ив. Вазов), „Децата без идеали“ – не само македонските, но кажи-речи и на кой да е друг европейски народ – както образно ни показва Поетът у Раде Силян – днес

Със заключени уста

На каруца от лъжи                         (Бих доопределил – либерални.)

Се тътрят след нас

Сами                                                (Подчертаното е от мен – В. Л.)

Оттук и пророкуваната или видяната от Поета бъдна огнена следа в и/или за поколенията:

Децата на бъдното време

За всичко което от нас са взели

Ще боледуват в хор събрани                              (Децата на бъдното)

Да, ще се събират като безпризорни деца тук и там по Света, за да практикуват и изразяват с болка, включително и в общата си радост, „всичко, което от нас са взели“. Или по-скоро което са успели да унаследят от предходниците си като автентичен Балкански и/или като самобитен Европейски народ – език (със своя вътрешна ритмика и със свой доверителен само за индивидите на съответния народ психологически сказ и говор), песни, танци, ритуали, носии, битови инструменти, вярвания, празници... Все неща, които изнесени вън от Родината си и пренесени на други места по света, умират с времето.

Впрочем, не случайно и последният раздел на тази стихосбирка (представен също като първият само с едно единствено стихотворение) е озаглавен „Предсказание“.

Стихотворението е под заглавие „Ако ни ограбят помненето“ и е посветено „На Македонците“. Ала и неговата поетика като съдържание и послание е и с личностна, и с народностна, и с общочовешка своевременна значимост; тя своевременно ни предупреждава:

Ако ни ограбят помненето

Не ще има кой да разказва

За нашето минало

И за сватбения път на бездомниците

...

На Земята черна

И на Небето синьо

Не ще има кой за нази да жали             (Ако ни ограбят помненето)

На Земята черна / И на Небето синьо“, защото, според св. ап. Павел (и не само според него), има не само физическа смърт (на Земята), но и „духовна смърт“ (на Небето). Или казано и по Иван Вазовски (в съответствие с Раде Силян) – „Ако ни ограбят помненето“, няма да можем и всички ние като личности-творци (представители на различни народи) да живеем в безсмъртието на Народите си. Казвам го това по Вазовски, защото тъкмо това става не само в Македония – както вижда и провижда Поетът у Раде Силян, – но и у нас, в България.

Да, и в Македония, и в България ограбват днес не толкова паметта ни като заставят децата ни да се возят още от Детската градина на „На каруца от лъжи“ (с които изхвърлят от училище и паметните за нас като Народ творби на Ив. Вазов, на Хр. Ботев и на другите наши Възрожденски поети и писатели), колкото ограбват именно помненето ни за това, че именно те... и поименно „Те родиха българския народ.“ (Гео Милев). И че именно такива като тях днешни наши творци, целунати с огнената целувка на Съдбата – с каквато е целунат и Раде Силян като именит македонски Поет, – раждат и прераждат в свои огнени творби съответно своя си македонски и съответно своя си български, а и съответно който и да е друг европейски или световен Народ – народът, който ни е родил.

И накрая.

Поетът у Раде Силян – така, както го виждам в обемистото му поетическо творчество – като всеки друг световен Поет – не е нито националист, нито патриот (в геополитическия обем и смисъл на това понятие), а е съвсем естествен творец-изразител и пазител както на изконните наши човешки начала, така и на своето собствено македонско народностно начало. Разбира се, той е изразител и пазител на народностното македонско начало в себе си дотолкова, доколкото сам успява да го унаследява от дедите си-македонци (влязъл по рождение в техния труд, а също и в техните борби за независимост) и доколкото сам той като македонски Поет го твори и пресътворява успешно в себе си.

Подчертавам го добросъвестно това, защото и следната „боледуваща следа“ от целувката на Съдбата (или оставена от неговото македонско сърце) се вижда в неговото поетическо творчество и по специално в книгата му „Осамен поглед“ (Скопие, 1996 г.):

...

И много Родини си имаме

Всичко си имаме

А утре

Народ може би ще нямаме                        (Лъжовно време)

Затуй в настоящата негова стихосбирка и:

Така ставащото ми говори

Продължавай към стръмния рид

Че под звездите най-сладко се спи              (Преображения)

...

Владимир Луков

София, 11. 09. 2019 г.

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-16-…/400-rade-silyan


Информация: Свободен писател, София, 13. 12. 2019 г.